Джой Адамсън
Лъвицата Елза (40)

Дългото търсене

В Найроби научихме радостната вест, че Кен Смит ще заеме поста старши инспектор по опазване на дивеча в Северната погранична провинция. Сега Джордж спокойно можеше да се занимава с лъвчетата. Писахме на директора на националните паркове в Танганайка с молба управата на своето поредно съвещание през август да разгледа нашето заявление за операцията.

Отидохме в Изиоло, за да освободим правителственото жилище, в което живеехме. Наехме ново на около дванадесет километра. Междувременно Джордж замина да помогне в преместването на стадо Kobus kob^[1] от една област, където тяхното присъствие се сблъскваше с интересите на хората. Животните трябваше да бъдат заведени в един резерват на петстотин километра. Операцията се финансираше от Отдела за опазване на дивеча, от „Фонд Елза“ и от хонорарите от моите книги. Стадото, за което става дума, наброява около 500 животни и е единственото в Кения. Този вид антилопи са много красиви и много редки.

Към края на август Били Колинз отново посети Източна Африка. Той дойде с надежда да види още веднъж лъвчетата и да присъствува на конференцията в Аруша. Това беше първата конференция на представители на различни страни от целия свят, заинтересувани за запазването на дивите животни. Те бяха поканени да разискват върху охраната на дивеча в Източна Африка.

Били Колинз пристигна в Найроби едновременно с телеграмата на директора. Той ни съобщаваше, че управата отхвърля молбата ни и отказва да ни разреши да оперираме Джеспа.

Доктор Т. Хартхорн от колежа по ветеринарна медицина в Макерере, един от най-изтъкнатите ветеринарни хирурзи в Африка, се беше съгласил да извърши операцията, ако състоянието на Джеспа налагаше хирургическа интервенция. Той беше по това време в Найроби и ние обсъдихме с него, с Ноел Симон, основател и председател на Източноафриканското дружество за опазване на дивите животни, и с майор Гримуд, какво да правим.

Решихме Били и аз да отидем за една седмица в Серенгети и да се опитаме да намерим лъвчетата. Ако Били преценеше, че е необходимо, той щеше да се види с председателя и да се опита да го убеди да промени решението си и да разреши на доктор Хартхорн да оперира Джеспа.

В Аруша Били посети директора и поиска разрешение да спим на открито близо до пролома, за да намерим лъвчетата и ако се налагаше, да оперираме Джеспа. Директорът не промени становището си, но се уговориха, след като намерим лъвчетата, Били да говори с председателя.

Пристигнахме в Серонера и рано на следната сутрин се отправихме към мястото, където пуснахме лъвчетата на свобода. Там намерихме група топографи. Те живееха тук от един месец. Разпитахме ги какви лъвове бяха виждали. Разбира се, те бяха виждали много, но не знаеха дали лъвчетата бяха между тях.

Изкачихме се до пролома. Аз виках Джеспа, Гоупа и Малката Елза, но не получих отговор. Продължихме нагоре по долината. Щом видехме дърво с грабливи птици, карахме към него с надежда да намерим лъвчетата край своя лов, но всеки път оставахме разочаровани. Срещнахме няколко семейства лъвове и на едно място толкова се приближихме до стадо от около двеста бивола, че се наложи с най-голяма бързина да обърнем колата назад.

Дойде време да се връщаме, за да не нарушаваме правилника, според който туристите трябва да се прибират в Серонера, преди да се стъмни.

Следващите дни търсихме покрай реката. Тук поради сушата се бяха струпали необикновено много животни. После се върнахме пак в пролома и дълго виках, но лъвчетата не се показаха. На път за къщи се любувахме на един красив гепард върху голям мравуняк и видяхме в един голям вир леопард и щъркел да утоляват жаждата си един до друг.

На четвъртия ден Били се разболя. Той беше безмилостно изхапан от мухите цеце. Ръцете и краката му се подуха. За щастие намерихме един лекар турист. Той постави диагноза „алергия“, даде лекарства и посъветва Били да избягва областите на мухите цеце.

На една вечеря у инспектора се видяхме с директора. Той ни покани на другия ден да присъствуваме на пускането на свобода на един носорог, пренесен в парка от област, където причинявал пакости. Това беше първият „новоселец“ — носорог в Серенгети и за случая се очакваха председателят на управата и някои участници от конференцията.

Бяха дошли много хора: само тридесет души със самолет, а с коли толкова, че когато заобиколиха камиона с клетката, не виждах как бедното животно ще се добере до свободата. Отвориха вратите на клетката и носорогът се показа. Настъпи страшна врява. Слисаното животно тръгна право към една кола. Собственикът, предупреден от виковете, се дръпна бързо. Тогава носорогът се обърна, мина съвсем близо до колата на председателя, отиде към реката и изчезна в гъсталака. С облекчение наблюдавах доброто държане на животното, тъй като носорозите, особено когато са раздразнени, са много опасни.

Били използува случая да връчи на председателя писмо с молба да ни разреши да оперираме Джеспа. След това ние си заминахме от Серенгети.

Когато на път за Аруша изкачвахме възвишението Маняра, слънцето залязваше. В угасващата светлина на деня равнината около нас изглеждаше безкрайна. Внезапно чухме тих глас, който пееше под звуците на някакъв инструмент, подобен на ксилофон. Изведнъж пред нас изскочи малко чернокожо момче. То вървеше през огромната равнина и свиреше на ръчно направен инструмент — няколко тънки метални пръчки с различна дължина, прикрепени върху куха дървена кутия. Момчето бързо отмина и когато изчезна в мрака, стори ми се, че цяла Африка беше негова или може би той беше самата Африка…

Следващия ден обядвахме с различни делегати на конференцията, включително председателя. Всички се мъчехме да го убедим да се съгласи Джеспа да бъде опериран, ако това се окажеше необходимо и възможно. Не успяхме. Тази несполука особено разтревожи Ноел Симон. Той писа на председателя от името на Източноафриканското дружество за опазване на дивите животни и изрази тревога за съдбата на Джеспа. Той предложи доктор Хартхорн да придружи Джордж в едно десетдневно търсене на Джеспа. Ако го намереха и се налагаше хирургическа интервенция, лекарят щеше да го оперира. Съгласих се да не придружавам Джордж и доктора като доказателство, че настояването ми да се намери Джеспа не е плод на егоистично желание. После откарах Били до Найроби, откъдето той взе самолета за Европа.

Бяха съобщили на Джордж, че слонове и диви свине изпотъпкали гроба на Елза. Отидохме да видим. Взехме плочата с нейното име и една торба цимент.

Повредата не беше толкова голяма. Очевидно обаче диви свине бяха използували гроба като място за почивка. Две еуфорбии и всички алое бяха изядени, а храстите край реката и в „кабинета“ — изпотъпкани. Изпражнения от слонове и диви свине имаше навсякъде. Бях се страхувала да дойда отново тук, но сега изпитвах необикновено спокойствие, сякаш се бях върнала у дома.

На сутринта отидохме до Голямата скала и събрахме няколко камиона плочи, като ги откъртвахме от скалата и търкаляхме надолу по стръмния склон. Искахме да построим пирамида, да покрием камъните с плочи и всичко това да циментираме така, че спойката да не личи. Отгоре щяхме да поставим черната плоча с името на Елза и датите на раждането и смъртта й. Работихме цяла седмица и през това време необикновената тишина около нас беше непоносима.

Чакахме до края на октомври решението на управата. Пристигна отказ. Твърдо решени да намерим Джеспа, тръгнахме незабавно за Серенгети, въпреки че това означаваше да караме в дъжда и да го търсим като туристи в Серенгети.

Дъждовете вече бяха започнали. Това създаде много трудности в придвижването на двата ландроувъра и Елзиния камион по наводненото шосе за Танганайка.

При пристигането ни в Серенгети небето беше натежало от дъждовни облаци, от които всеки момент заплашваше да рукне порой.

Разположихме лагера на предишното място. Равнините гъмжаха от големи стада зебри и гну с техните малки. Тръгнахме за Долината на лъвчетата. На входа й бяхме спрени от едноока лъвица, която знаехме отпреди. Тя лежеше на средата на пътя и не искаше да се помръдне. Принудихме се да я заобиколим. В пролома не намерихме следи от лъв, но по-нагоре в долината видяхме семейство от пет лъва. Те ядяха една зебра. Вниманието ни привлякоха два млади лъва — единият с къса, светла грива, а другият със също такава къса, но по-тъмна. Останахме да наблюдаваме двойката цели четири часа, докато се убедихме, че те не бяха Джеспа и Гоупа.

За да привлечем нашите лъвчета, решихме да оставим през нощта едната кола край пролома. Те я познаваха добре и вероятно щяха да дойдат. На сутринта бихме могли да проследим следите им, а може би те дори ще ни чакат. Поставихме моята кола така, че да се вижда отдалеч, и се върнахме.

През нощта се изля пороен дъжд и не можахме да тръгнем рано сутринта. Стигнахме началото на долината и отново бяхме задържани от четири лъвици с шест много малки лъвчета. Спряхме се да ги погледаме. Скоро забелязахме, че ние самите сме наблюдавани от една пета лъвица, скрита зад колата. Не бяхме виждали толкова много лъвици заедно. Навярно лъвът беше наблизо.

Около ландроувъра нямаше следи, но решихме да оставим колата на същото място известно време. Закрихме гумите с трънливи храсти. Резервната гума прибрахме, защото хиените не се отказват и от каучук.

Дъждовете падаха равномерно и напояваха земята. Въпреки трудните условия всяка сутрин отивахме първо до пролома и изпълзявахме нагоре по долината и в равнината зад скалистото възвишение. Изминавахме около сто и петдесет километра на ден, но лъвчетата не видяхме.

Валежите се усилваха. Вече не можехме да караме покрай реката. Дори подножието на възвишението стана труднопроходимо. Понякога поставяхме камъни в коловозите. Друг път подлагахме под гумите материал от термитни мравуняци, който е подобен на цимент. Най-често обаче Джордж теглеше с въже. За да вади колата от калта, той връзваше единия край на въжето за някое дърво, а другия прехвърляше през рамо. Когато повдигаше колата, въжето се врязваше дълбоко в рамото му.

Гледахме да се придържаме към високите места, за да не затънем някъде, и открихме, че малкото останали животни правеха същото.

Веднъж обаче се наложи да прекосим една луга. Почти веднага колата затъна в калната вода. Цял ден се мъчихме да я извадим. Преди да се стъмни, Джордж реши да направим последен опит. Както теглеше с всички сили, въжето се скъса и със задно салто той се намери в леденостудената вода.

Нямаше как. Трябваше да прекараме нощта там, където бяхме.

Джордж зае задната част на колата, а аз се настаних на предната седалка, откъдето тревожно следях водата, която се покачваше. Скоро тя стигна нивото на седалките. За щастие имахме примус — Джордж го запали и простря мокрите си дрехи на едно въже, което върза над главата си. Прекарахме много неприятна нощ. Не беше ли истинска подигравка, че след като се молихме толкова дълго да ни разрешат една нощ на открито, за да привлечем лъвчетата със светлините, сега, когато бяхме заставени да прекараме навън, седяхме приковани на дъното на една луга и никой не можеше да види фаровете ни!

Около 11 часа на другата сутрин чухме шум от мотор. Сигурно търсеха нас! Скоро звукът се отдалечи. Мокри до кости, продължихме да работим под проливния дъжд. В 3 часа следобед констатирахме, че след двадесет и осем часа непосилно напрежение колата не беше помръднала. По-добре да тръгнехме пеша за Серонера. Бяхме изтощени, пътят — дълъг и опасен, но по-добре да вървим, отколкото още една такава ужасна нощ.

Тъкмо тръгвахме, когато пристигна един ландроувър. От него излезе американецът, чиято палатка беше до нашите в Серонера. Той ни разказа, че момчетата ни вдигнали тревога. Две коли тръгнали да ни търсят, но силните дъждове бяха изличили следите. Едната от тези коли бяхме чули сутринта. С много бутане и теглене след два часа извадихме колата. Тази вечер празнувахме нашето завръщане с последната бутилка „Шери“.

Местните жители не помнеха такива дъждове. Седемдесет и пет процента от животните потърсиха спасение от наводнението по високите склонове на кратера Нгоронгоро. Знаехме, че между тях имаше лъвове, и се питахме дали и нашите лъвчета не бяха избягали там. Безпрецедентните порои често ни затваряха дни наред и животът в лагера стана много неудобен.

Времето продължаваше да е лошо. Наоколо имаше много малко дивеч. Лъвовете край лагера се принуждаваха да изминават големи разстояния, за да намерят храна. Поради това често майки изоставяха малките си лъвчета в продължение на четиридесет и осем часа. Когато лъвчетата и лъвиците гладуваха, инспекторът застрелваше някоя малка антилопа, за да не бъде принудена лъвицата да напусне малките и да тръгне на лов. Това помагаше на семействата около Серонера, но се питах колко новородени лъвчета в далечните области щяха да преживеят тези тежки условия?

Страдах от зъбобол и имах нужда от зъболекар, затова се зарадвах много, когато един самолет успя да се приземи и намерих място в него.

Останах в Найроби пет дни. На връщане донесох със себе си една лебедка, с помощта на която успявахме да измъкнем колата от всяка дупка и можехме да пътуваме из места, които дотогава смятахме за много опасни.

Цял месец откак колата стоеше край дерето. Дъждовете бяха измили всички следи и не знаехме дали лъвчетата бяха идвали. С надежда за повече щастие този път решихме да я оставим още известно време.

Слязохме петнадесет километра по долината. Не видяхме никакъв дивеч, освен биволи, но гъмжеше от рояци мухи цеце и платнището на колата почерня от тях. Теорията, че мухите цеце вървят само след движещи се предмети, се оказа невярна. Дори когато спирахме, те ни покриваха и колкото да се бавехме, не показваха желание да се махнат.

На 6 декември двама пазачи дойдоха, за да ни предупредят, че във връзка с посещението на принц Филип в Серенгети на 11–12 декември трябваше да напуснем резервата от 8 до 13 декември. Предложиха ни през това време да отидем в Банаги, на осемдесет километра оттук. Помолихме да ни се разреши да търсим лъвчетата през дните, в които херцогът нямаше да е в парка, но директорът ни отказа. И тъй отидохме в Банаги.

До построяването на Серонера Банаги беше „столицата“ на Серенгети. Сега постройката се използуваше за подслон на тези, които идваха за научни изследвания в парка. В памет на Михаил Гжимек наблизо беше обзаведена лаборатория и се смята, че един ден тя ще стане научноизследователски център. Двете постройки се намират на хълма над реката, която трябва да се прекоси, за да се стигне до тях. През сухо време се минаваше лесно по циментовия насип, но когато реката придойдеше, връзката се поддържаше по бамбуковия мост, окачен на големи дървета на двата бряга.

Дните в Банаги прекарахме в писане на писма и слушане на радио и чухме апела на малкото сомалийско село край лагера на Елза за помощ в борба с наводненията.

Когато на 13 декември се върнахме в Серенгети, веднага отидохме в дерето. Заварихме една лъвица с наранено око. Тя ни наблюдава спокойно около четвърт час и въпреки че не приличаше на Малката Елза, за да сме сигурни, я назовахме с всички познати имена и размахахме чинийката й. Тя продължи да ни наблюдава още известно време и изчезна в пролома. Не беше обичайно за една лъвица да ни наблюдава толкова продължително време. Вероятно в пролома бяха скрити малките й.

Трябва да си призная, че през време на последното си пребиваване в Найроби бях тъй разтревожена за Джеспа, че за пръв път в живота си отидох при един много известен гледач. Той ми каза, че на 21 декември моите звезди щели да се променят и ме очакваше голям успех (предполагах в намирането на лъвчетата). Трябваше да нося синьо, защото този бил „щастливият“ ми цвят. Срамувах се и не казах на Джордж, но непрекъснато носех една синя кърпичка със себе си.

На 21-ви бях много развълнувана. Сутринта решихме да се опитаме да стигнем пролома, но попаднахме сред езеро, образувано върху солената скала. Джордж нагази, за да изпробва дълбочината на водата. Не беше много дълбоко. Той свали вентилаторният ремък и подкара. Затънахме почти веднага. Водата заля седалките. Съблякох се бързо, грабнах апаратите и изгазих навън. В бързината забравих синята си кърпичка. Когато се обърнах, видях как водата я отнася, а заедно с нея — и моята вяра в гледачите.

Цял ден се мъчихме да извадим колата, затова можахме да отидем до пролома едва на следната сутрин. Колата беше там. Прегледахме я внимателно, после слязохме около двадесет и пет километра надолу, но срещнахме само една жирафа и двойка хиени. Мухите цеце бяха в стихията си, а пътят — толкова лош, че задната ос на колата се счупи. Когато вечерта, подскачайки и пръскайки кални фонтани, пристигнахме в Серонера, посрещнаха ни с викове „Подводницата иде!“ Така наричаха колата на Джордж. Легнах си рано, но се събудих към 5 часа сутринта. Два лъва сумтяха наблизо до кухнята. Обърнах се бързо така, че да мога да наблюдавам входа на палатката. Няколко минути по-късно тежко тяло се допря до брезента и задърпа въжетата. Един голям лъв влезе и застана на няколко стъпки от леглото ми. С огромната си грива той приличаше на гигантски пух. За щастие между нас беше една малка масичка и това ми даде време да изпищя. При моите викове лъвът отскочи назад, излезе и се върна при другаря си. Двамата побягнаха край палатката на Джордж, но техните „хуф“ се чуваха дълго. Вероятно светлината на фенерите ни, които насочихме към тях, ги беше заинтересувала. На следната вечер двойката отново дойде, но аз ги чух навреме и извиках, за да предотвратя посещението. Те се разходиха между палатките и после изчезнаха в нощта.

Колата на Джордж се нуждаеше от ремонт, така че на Бъдни вечер отидохме до пролома с камиона. Шофьорът се върна с него, а ние взехме моята кола, която все още стоеше там.

Валеше безспирно, лъвчетата ги нямаше и надвечер си тръгнахме обратно съвсем обезкуражени. По пътя ни очакваше нова неприятност: нивото на реката се беше повишило и тя беше дълбока 2,50 метра. Бяхме откъснати от Серонера и трябваше да нощуваме на открито. Много неприятно, но може би най-сетне ни се представяше случай да примамим лъвчетата с фаровете на колата, за което толкова мечтаехме.

Щом запалихме фаровете, върху нас връхлетяха милиони комари и други насекоми. Нямахме аерозол и бяхме напълно беззащитни пред това нашествие. Покрих лицето си с кърпата, с която бършехме прозорците на колата.

Два пъти чухме лъвски рев и двата пъти се надявахме, че това бяха лъвчетата, но дойде само една хиена. Тя прояви голям интерес към гумите. Виковете ни никак не я смутиха, но щом подуши миризмата ни, избяга. Лежах на предната седалка и си спомнях как прекарахме двете последни коледи: Коледа 1959 г., когато Елза внезапно се появи за пръв път след раждането на малките и в изблик на радост събори тържествената вечеря, и Коледа 1960 г., когато тя и лъвчетата ме наблюдаваха с голям интерес как паля свещите и Джеспа беше отмъкнал подаръкът ми за Джордж, а аз бях отворила плика със заповедта за изселването.

Днешният ден не приличаше на тези коледи! На сутринта, когато поздравих Джордж, той ме погледна с изненада и попита: „Как, нима вече е Коледа?“ Все пак бях доволна, че прекарах нощта в колата, а не в лагера.

Джордж мислеше, че трябва да се опитаме незабавно да се върнем в Серонера, за да не тръгнат да ни търсят и да хабят бензина, който и без това беше много оскъден.

Реката беше спаднала през нощта. Успяхме да преминем, но веднага попаднахме в дълбока дупка. Ударих главата си така, че видях звезди, но не благоприятните звезди, обещани от гледача.

Момчетата в лагера ни казаха, че през цялата нощ наоколо бродели лъвове. Многобройните следи потвърждаваха разказа.

Заварихме голяма поща и много подаръци от цял свят. Някои от нашите далечни приятели бяха помислили и за условията, сред които живеехме сега, тъй че освен многото хубави неща, които щяхме да занесем в Изиоло, лагеруването ни в Серонера стана много по-удобно.

Беше прекрасна вечер. Наблюдавахме едно необикновено явление, което понякога се вижда и в полупустинните области на Северната погранична провинция: лъчите на залязващото слънце угасваха на запад, а на изток се появи отражение на залеза — малко замъглено, но иначе съвсем точно.

Продължихме да търсим лъвчетата от изгрев до залез. Дивите животни се връщаха постепенно в долината. Сред тях имаше три лъвици с пет лъвчета. Срещахме ги толкова често, че те свикнаха с нас и един следобед, когато лъвиците отидоха да дебнат един бивол, те оставиха лъвчетата толкова наблизо, че много лесно бихме могли да ги вземем, ако искахме.

Времето се подобри за няколко дни, после дъждовете заваляха с нова сила. Единствената ни възможност беше да претърсваме високите места. Доколкото още наводнението позволяваше, решихме основно да претърсим хълмистата област. За да я достигнем, трябваше да минем през равнината, като се придържаме към скалистите възвишения. Почвата беше подгизнала и неприятна не само за нас, но и за животните. Убедихме се в това една сутрин, когато видяхме лъвица с двете й лъвчета, покачени на едно дърво, за да се запазят сухи. Когато се доближихме да ги снимаме, малките паднаха във водата. Лъвицата скочи и веднага ги заведе на друго дърво. През това пътуване видяхме също друга забавна картина: три чакала бяха подгонени от ядосани токачки. Щом чакалите се обърнеха, ядосаните птици връхлитаха върху тях и ги кълвяха. Чакалите бягаха, свили опашки между краката, и се добраха до едно място, откъдето направиха контраатака. Птиците обаче бяха така войнствени, че накрая чакалите се оттеглиха.

През тези седмици дъждовете не спряха и нашата „подводница“ постепенно се разпадна: първо падна централният болт, после и други, излязоха от строя и спирачката, и стартерът, а на края й се счупи ауспухът. Колата обаче продължаваше да ни служи вярно и ни носеше до деня, в който наводнението отново ни плени в лагера. И тук тя намери приложение: палатката ми течеше като улук и аз реших да използувам колата за спане. В нея изобщо се чувствувах в по-голяма безопасност и от семейството с петте лъвчета, което се беше настанило съвсем близо до нашия лагер.