Джой Адамсън
Лъвицата Елза (26)

Смъртта на Елза

Джордж пристигна тази вечер, но новините не бяха добри. С два ландроувъра и един камион той и Кен Смит отишли най-напред до залива Алия, северно от хълмовете Лонгендоти. Ние бяхме водили Елза там на едно сафари, описано в книгата „Родена свободна“. От тази верига към езерото Рудолф се спущат няколко отделни речни долини, където Джордж се надяваше да намери подходящо място за Елза.

Джордж разучил подробно района и намерил, че долината на река Моите била най-подходяща. Разбира се, първо трябваше да ни се разреши да наемем земята и да се направи път, тъй като до тези отдалечени долини никой не беше ходил с кола и нямаше шосе.

Преди да се върне в Изиоло, Джордж се срещнал с окръжния управител в Марзабит. Казал му, че искаме да наемем земя край река Моите, и го помолил за помощ при построяването на стокилометровия път и в разчистването на една малка площадка за летище. Окръжният управител се съгласил да ни съдействува, но разходите оставали за наша сметка. Отнасяше се до значителна сума и Джордж поискал да се посъветва с мен.

Това беше цялата история.

Никак не ми се искаше да заселим животните около езерото Рудолф и затова се зарадвах, когато сред писмата, които Джордж донесе от Изиоло, намерих отговори от Северна и Южна Родезия, Бечуаналенд и Южна Африка. Всички бяха готови да приемат нашите лъвове.

Не познавахме екологическите условия в тези области и Джордж предложи да отида веднага в Найроби, за да се посъветвам с майор Йен Гримуд, нашия главен инспектор. Той познаваше добре тези места и ако преценеше, че условията там са неподходящи, щях да телеграфирам на окръжния управител в Марзабит да започне веднага работа по прокарването на пътя и разчистването на мястото за летище. В мое отсъствие Джордж щеше да учи лъвчетата да се хранят в бедфорда, който очаквахме да пристигне заедно с телената мрежа.

Нямаше време за мислене и аз се съгласих да отида, но първо исках да се уверя, че мога да оставя Елза. Тази вечер не видяхме лъвовете, но ги чухме от другия бряг. Рано на другата сутрин прегазихме реката и намерихме семейството на няколко метра от водата. Елза излезе от гъсталака и нежно се потърка в мен. Почесах я по главата и зад ушите. Кожата й беше като кадифе, а тялото й — здраво и силно. Милвах я дълго. След това тя поздрави Джордж и Нуру и на края се върна в храстите, където се криеха лъвчетата.

Джордж намери, че тя не изглежда по-зле, отколкото при други такива случаи. Това ме успокои. Елза не беше яла от два дни и преди да замина, поставихме месо на брега на реката. Елза ни наблюдаваше от другия бряг. Тя не направи никакъв опит да дойде и да го вземе. Тогава Джордж го пренесе отвъд и го постави точно пред нея, за да я накара да стане. Тя обаче не яде нищо и го замъкна по стръмния склон в храстите, където бяха лъвчетата.

С тази последна картина на Елза, грижовна майка на своите малки, аз тръгнах неохотно за Найроби. Там получих телеграма от Джордж:

„Елза по-зле. Висока температура. Прати ауреомицин“.

Кен беше предал съобщението по телефона от Изиоло и беше помолил майор Гримуд да ми каже, че лекарството е изпратено.

Ужасно се разтревожих, но помощта беше вече на път, а преместването трябваше да се уреди час по-скоро. Затова реших да остана още една вечер в Найроби.

Майор Гримуд мислеше, че екологическите условия в предлаганите в Родезия и Бечуаналенд места не бяха подходящи за Елза и лъвчетата. Той посъветва да ги преместим край езерото Рудолф. Предложи също клетката да се раздели на сектори, защото, ако превозим лъвовете в обща клетка и по време на пътуването един от тях изпадне в паника, той може да нарани другите.

Телеграфирах на окръжния управител в Марзабит с молба да започне работата, която бяха уговорили с Джордж.

На сутринта станах рано, за да се погрижа за някои спешни неща, преди да напусна Найроби. Когато слязох долу, намерих Кен. Беше много уморен, прашен, току-що пристигнал от Изиоло, за да ми донесе съобщението на Джордж, че Елза е безнадеждно болна. Джордж беше пратил SOS — съобщение в полунощ с молба да се върна незабавно и да му изпратят ветеринарен лекар. Кен се беше свързал с Джон Макдоналд, ветеринарният лекар в Изиоло, и той беше заминал веднага. След това Кен изминал двеста километра до Найроби, за да ми предаде съобщението на Джордж. Колко благодарна му бях!

Наех самолет и скоро двамата летяхме към малкото сомалийско селце, където се намира най-близката до лагера самолетна площадка. Там успяхме да наемем един стар ландроувър и с него изминахме последните сто и десет километра.

Пристигнахме в лагера към 5 часа следобед. Оставихме колата на известно разстояние, за да не плашим Елза. Втурнах се в „кабинета“. Джордж седеше сам. Той ме погледна, без да промълви дума. Изразът на лицето му ми каза повече, отколкото можех да понеса.

Когато се съвзех от удара, Джордж ме заведе при гроба на Елза. Беше под едно дърво близо до палатките. Оттук се виждаше реката и пясъчният бряг, където Елза ме беше представила на децата си. Това беше дървото, върху чиято тъмна кора лъвчетата се учеха да острят ноктите си и под чиято сянка семейството играеше често. Тук миналата година другарят на Елза се беше опитал безуспешно да си устрои коледен обяд.

Джордж ми разказа всичко, което се беше случило след моето заминаване.

„След като ти замина, преместих палатката си близо до рампата. Чаках да се появи семейството, но тази нощ те не дойдоха. Сутринта трябваше да посетя един пост нагоре по реката, тъй че едва следобед имах възможност да потърся Елза. Видях малките да играят на отвъдния бряг. После намерих и Елза, която лежеше под един храст край реката. Тя стана и поздрави мен и Македе. Лъвчетата дойдоха и почнаха да играят около майка си.

Върнах се в лагера. Тази нощ лъвовете пак не дойдоха. Преди закуска отидох да търся Елза. Лежеше сама близо до мястото, където я бях оставил предишната нощ. Отговори на моите повиквания, но не стана да ме поздрави. Дишането й беше затруднено и изглежда, че имаше болки. Очевидно беше много болна. Върнах се в лагера и веднага изпратих камиона до Изиоло с телеграма, че Елза е по-зле, и молба да ми пратиш ауреомицин. Изпратих и писмо, за да ти обясня положението. След това се върнах при Елза с вода и чиния месо и мозък, в който бях поставил сулфатиацол. Тя пи малко вода, но макар че близна мозъка, не хапна нищо. Поставих сулфатиацол във водата, но тя отказа да пие.

Отидох да закуся и бързо се върнах. Намерих, че Елза се беше изместила малко и сега лежеше във високата трева. Много се разтревожих, защото тя непрекъснато отслабваше. Не искаше да гледа храна и пи само малко вода, която й предложих в легена.

Беше немислимо да я оставя сама през нощта, защото в това състояние на отпадналост можеше да я нападнат хиени, биволи или някоя лъвица. Реших да прекарам нощта с нея и накарах момчетата да пренесат леглото ми от лагера. Донесоха и остатъка от козата и една петромаксова лампа. Прекарах нощта там и поддържах лампата да свети. Лъвчетата дойдоха от потока и изядоха козата. След това Джеспа се опита да свали завивките от леглото ми. Елза изглеждаше малко по-добре. На два пъти дойде до леглото ми и потърка нежно глава в мен.

Веднъж през нощта се събудих и намерих малките нащрек, вперили поглед зад главата ми. Чух силно пръхтене и насочих фенерчето. Един бивол избяга в храсталака. Елза лежеше близо до леглото ми. Лъвчетата се разиграха и искаха майка им да се присъедини към тях, но всеки път, когато я доближеха, тя ръмжеше.

Призори Елза изглеждаше по-добре, тъй че се върнах в лагера за закуска и да попиша. Към 10 часа станах неспокоен и отидох да потърся Елза. Не можах да я намеря. Никой не отговори на повикванията ми и от малките нямаше следа. Два часа претърсвах нагоре-надолу по реката и най-после я намерих на един малък остров близо до лагера, легнала наполовина във водата. Изглеждаше безнадеждно болна, дишаше много бързо и беше съвсем отпаднала. Опитах се да й дам вода в шепите си, но не можеше да преглъща.

Цял час стоях при нея. Тогава Елза направи огромно усилие и се изкачи по стръмния бряг, където колабира. Извиках Нуру и го накарах да изсече пътека до място, откъдето по-лесно можехме да преминем реката. Оставих Нуру на пост и се върнах в лагера. От походното легло и коловете на палатката импровизирах носилка. Занесох я на острова и я поставих до Елза. Тя винаги обичаше да ляга на легло и се надявах, че може би и сега щеше да се премести върху него. Ако направеше това, с помощта на мъжете щяхме да я пренесем през реката в моята палатка. Но Елза не се опита да легне на леглото. Към 3 часа тя внезапно се изправи на крака и с клатушкане тръгна към реката. Помогнах й да прецапа до брега под «кухнята». Усилието я изтощи напълно. Дълго лежа на пясъка. Сега поне беше на нашия бряг и близо до лагера. Лъвчетата се появиха на острова. Те бяха проследили майка си по миризмата, но се страхуваха от прекосяването на реката.

Като се спира на два пъти да почива, Елза стигна до пясъка под палатката.

Лъвчетата ни наблюдаваха от другия бряг. Показах им месо и после го повлякох до пясъка. Те внимателно следяха моите движения. Джеспа и Малката Елза преплуваха реката. Гоупа се колебаеше. Едва когато видя брат си и сестра си да ядат, той се осмели да влезе във водата. Щом стигна до брега, Джеспа го нападна из засада.

Следващите два часа Елза лежа на пясъка и Джеспа — до нея. Два пъти стана и отиде до водата, за да пие, но не можеше да преглъща. Трагична гледка. Опитах се с шепи да сипя вода в устата й, но водата изтичаше навън. Когато се стъмни, тя се изкачи по тясната пътека до мястото, където беше моята палатка, преди да я преместя край рампата.

Опитах се да й дам мляко и уиски със спринцовка в устата. Пое малко. Покрих я с одеяло с надежда, че няма да се движи. Бях отчаян, защото виждах, че Елза няма да доживее до сутринта. Исках да ти изпратя нова телеграма, а камионът още не се връщаше. Елза можеше да бъде спасена само ако веднага дойдеше лекар. От друга страна, не исках да я оставя сама, защото се страхувах, че ако отиде в гората, нямаше да мога да я намеря в тъмнината.

Накрая реших да рискувам и да я оставя за час и половина. Мислех, че за толкова време ще успея да пресрещна камиона, които сигурно беше затънал някъде, и да се върна. На около три километра от лагера срещнах камиона. За лош късмет той беше затънал и на отиване, и на връщане от Изиоло. Шофьорът носеше лекарство за Елза. Написах бележка на Кен, че Елза се нуждае спешно от лекар, и го помолих да влезе във връзка с теб. Пратих шофьора обратно в Изиоло с моя ландроувър.

За щастие Елза не беше ставала. Лъвчетата бяха при нея. Дадох им месо.

Елза не можеше да погълне лекарството. Стана неспокойна, изправи се, направи няколко крачки и пак легна. Всички опити да я накарам да пие останаха безуспешни.

Около 11 часа през нощта се премести в моята палатка до «кабинета». Лежа там един час. После стана, тръгна бавно към реката, нагази във водата. Няколко минути прави опити да пие, но не можеше да гълта. Върна се в палатката и легна. Лъвчетата влязоха в палатката и Джеспа потърка нос в майка си. Тя не отговори.

В около 1,45 часа през нощта Елза излезе от палатката и се върна в «кабинета», а после при водата. Опитах се да я спра, но тя вървеше решително, докато достигна пясъчния бряг под дърветата, където толкова често играеше с лъвчетата. Тук тя легна на влажната кал. Беше много зле, ту сядаше, ту лягаше и дишаше по-мъчително от всякога.

Опитах се да я преместя върху сухия пясък на «кабинета», но тя не беше в състояние да направи каквото и да е усилие. Ужасна, сърцераздирателна гледка. Дори ми мина през ума да я избавя от мъките й, но все още имах надежда, че ако ти пристигнеш с лекаря навреме, може да й се помогне.

В 4,30 часа извиках всички мъже от лагера и с тяхна помощ поставих Елза на носилката. С много усилия я върнахме в моята палатка. Тя се просна и аз легнах до нея напълно изтощен.

Когато зората се сипваше, тя внезапно стана, отиде до входа на палатката и колабира. Поставих главата й в скута си. След няколко минути тя се изправи, нададе ужасен сърцераздирателен вик и падна.

Елза беше мъртва.“

Малките стояли наблизо, учудени и разтревожени. Джеспа се приближил до майка си и я близнал по лицето. Изглежда се уплашил и се върнал при другите, които се криели в храстите наблизо.

Половин час след смъртта на Елза Джон Макдоналд, старшият ветеринарен лекар от Изиоло, пристигнал. Въпреки нежеланието си Джордж дал съгласие да се направи аутопсия в интерес на медицината и на самите лъвчета.

Когато това било свършено, погребали Елза под акацията, където тя обичаше да почива. По команда на Джордж ловните надзиратели дали три залпа. Гърмежите отекнали в Елзината скала. Може би някъде сред безбрежното море от храсти нейният съпруг беше чул и за миг се беше спрял…

Беше 24.I.1961 година.