Джой Адамсън
Лъвицата Елза (16)

Индивидуалността на лъвчетата

Една сутрин бяхме събудени от шума на ландроувъра, който ми носеше известие за пристигането на двама английски журналисти, Годфри Уин и Доналд Уайз. Това ме обезпокои, защото реакциите на Елза не можеха да се предскажат, откакто имаше малките. Напоследък тя се противопоставяше дори на присъствието на Нуру. Изпратих шофьора обратно с молба към Джордж да задържи компанията на шестнадесет километра далеч от лагера, за да ги срещна там.

Въпреки предпазните мерки, които взех, компанията пристигна направо в лагера. Мъчех се да убедя нашите гости да се оттеглят, когато чух Елзиното „мбу, мбу“. Очевидно шумът на мотора я беше привлякъл. При тези обстоятелства всичко, което можех да направя, беше да изчакам развоя на събитията.

Заведох нашите гости в „кабинета“ да пият чай, докато Джордж завърза един труп на падналия палмов дънер, тъй че да можем да наблюдаваме Елза и нейното семейство, като ядат. Казах на г-н Уин, че нямам желание да монополизирам Елза и лъвчетата, и просто искам да останат диви зверове, което налагаше тяхното уединение.

Прекарахме вечерта приятно. Вечеряхме за всеки случай зад палатката. След известно време Елза скочи отгоре на ландроувъра, който беше много далеч от нас.

На следващата вечер завързахме един труп близо до нашата палатка. Скоро Елза дойде за храната си и направи всичко възможно да накара лъвчетата да дойдат към нея. Тя скачаше наоколо, мъчеше се да ги съблазни и по всякакъв начин се опитваше да ги накара да се престрашат, но дори Джеспа не рискува да излезе на светлината. Същата вечер чухме баща им да ги вика, а на следващата сутрин всички си бяха отишли.

Когато на 8 април Джордж замина за Изиоло, аз останах в лагера. Една нощ Елза отказа да яде от месото, което й предложих. По-късно момчетата ми казаха, че козата била болна. Елза беше почувствувала инстинктивно, че месото е заразено. Лъвчетата също не го докоснаха. По начало те бяха забележително лакоми. Ядяха извънредно много и настояваха да сучат от майка си, независимо че отдавна вече бяха свикнали с месото.

Вечерта прекарахме заедно. Поставила главата си на рамото ми, Елза си почиваше и разговаряше с лъвчетата с един много резониращ глас, въпреки че идваше, през затворени уста. Правеше безплодни опити да ги накара да дойдат при мен.

Винаги се трогвах от различния начин, по който тя се отнасяше при игра с мен и с малките. С лъвчетата често беше твърде груба, дърпаше козината им, хапеше ги нежно и държеше главите им надолу, ако й пречеха в яденето. Би било много болезнено, ако се отнасяше с мен така, но тя винаги беше внимателна, когато играехме заедно. Отдавах това донякъде на факта, че дори когато я удрях, го правех много внимателно, говорейки й в същото време с тих равен глас, на което тя отговаряше спокойно. Сигурна съм, че ако се отнасях грубо, това би я предизвикало да демонстрира кой е по-силният.

Същата нощ, след като си бях легнала, чух съпруга на Елза да вика, но вместо да отиде при него, тя се опита да се промуши през трънената ограда до моята бома. Извиках: „Не, Елза, не“ и тя спря. След това настани лъвчетата си до ракитовата порта и те прекараха нощта там.

На следващия ден Елза дойде, след като се стъмни. Доведе със себе си само двете лъвчета. Джеспа липсваше. Елза се залови с яденето заедно с Гоупа и Малката Елза. Безпокоях се за Джеспа, но в тъмното не можех да вървя да го търся сама. Помъчих се да накарам майка му да направи това, като имитирах неговото характерно високостепенно „тчянгз“, а в същото време сочех към храсталака. Най-сетне тя отиде. Малките не изглеждаха разтревожени от нейното отсъствие и продължиха да ядат поне пет минути, преди да се решат да я последват. Скоро тримата се върнаха, но още нямаше никакъв знак от Джеспа. Повторих моята тактика и Елза предприе ново търсене. Върна се пак без него. Трети път я накарах да отиде да го намери, но пак без успех.

Открих, че дълбоко в опашката ма Елза се е забил голям трън. Трябва да беше болезнено. Когато се опитах да го измъкна, тя стана нервна. За щастие успях да го извадя. Тя облиза раната си и след това ръката ми вероятно за да ми благодари. Джеспа отсъствуваше вече един час.

Внезапно без всякакво подсказване от моя страна Елза и двете лъвчета се отправиха заедно към храсталака и скоро чух познатото „тчянгз“ на Джеспа. Сега той се появи с другите, яде от месото и легна на метър и половина от мен. Камък падна от сърцето ми, когато го видях. Часът, който беше избрал за разходка сам, беше най-опасният, що се отнася до хищниците, а той беше все още млад, за да се пребори дори с хиена. Съмнявах се да не е бил при болната коза, която майка му отказа да докосне и която наредих да изхвърлят далеч от лагера.

За да му доставя нещо безопасно, на което да изразходва енергията си, взех една вътрешна гума и я завъртях пред него. Той я атакува изведнъж и скоро брат му и сестра му се включиха в новата игра. Биха се и я дърпаха, докато от гумата останаха само парчета.

През нощта валя. На сутринта се изненадах, като видях не само следите на Елза, но и на лъвчетата в празната палатка на Джордж. За пръв път някое от малките се беше престрашило да влезе в само наложената забранена зона.

На другата нощ, като забеляза, че момчетата бяха забравили да поставят трънени клони пред входа на моята ограда, Елза отмести ракитовата врата настрана, влезе в палатката и незабавно легна на моето легло. Увита в скъсаната мрежа против комари, тя изглеждаше толкова доволна, че се приготвих да прекарам нощта на открито.

Джеспа последва майка си в палатката и застана на задните си крака, като разглеждаше леглото, но за щастие не пожела да го пробва. Другите лъвчета останаха отвън.

Прекарахме по-голямата част от нощта в опити да примамим Елза да излезе от моята палатка. Това беше трудна задача, тъй като не смеехме да отворим вратата, за да не би всичките лъвчета да нахлуят при майка си. Искахме Елза да излезе през направената от ракита врата. Известно време опитите ни бяха безуспешни. След това започнах да ходя около лагера, като виках „тчянгз“ и палех факлата си. Преструвах се, че лъвчетата са се загубили и че ги търся. Това накара Елза и Джеспа да се втурнат навън. Елза дойде през вратата. Как излезе Джеспа, не знам. Сега палатката беше моя, но не можах да заспя, защото Елза шумно нападаше камиона ми. Както при други случаи обаче за моя изненада тя спря, щом извиках. „Не, Елза, не!“ Не можех да разбера защо отиде на платформата с козите. Гладна ли беше? Имаше още месо долу при реката.

Лъвчетата бяха шестнадесетседмични и вече семейството би трябвало да пази „лова“ си. Толкова мързелива ли беше станала Елза, че очакваше всичко наготово: да я снабдяваме с храна и дори да я освобождаваме от задължението да я пази? Рушахме ли вродените й инстинкти и трябваше ли да я оставим сама? Моментът не изглеждаше благоприятен за това, защото бяхме намерили следите на двама непознати африканци близо до лагера. Без съмнение те бяха разузнавали нашето местонахождение, защото сушата беше отново наш спътник, и вероятно възнамеряваха да доведат стадата си на паша в резервата, въпреки че беше незаконно. При тези обстоятелства чувствувах, че трябва да продължа да снабдявам семейството с храна. Иначе Елза положително щеше да убие някоя от преминаващите кози. Успокоявах се, че дъждовете ще дойдат много скоро, туземците ще отидат надалеч и до следващия сух сезон Елза ще научи лъвчетата да, ловуват с нея.

Междувременно с интерес наблюдавах тяхното развитие. Те разтягаха своите сухожилия. Изправяха се на задните си крака и забиваха лапите си в грубата кора на някое дърво, обикновено акация. Така откриваха розовата основа на лапите си. След тези упражнения по кората на дървото оставаха дълбоки бразди.

От време на време изследвах изпражненията на Елза, които преди често проверявах за паразити. Преди да роди лъвчетата винаги намирах тения и глисти. Бяха ми казали, че тенията е полезна за лъва, и действително при аутопсиите, които правехме на всеки лъв, който Джордж беше помолен да убие, намирахме големи количества от тях. Независимо от това аз бях тъпкала Елза с лекарства, за да ги отстраня. Откакто имаше семейство обаче, не намерих вече следа от глисти в изпражненията й, нито имаше от тях в лъвчетата. Едва когато малките станаха на девет и половина месеца, намерих глисти в изпражненията им.

Имаше и друга промяна. В миналото Елза често намокряше долните чаршафи вътре в палатката, а понякога и брезентовия покрив на ландроувъра. Откакто стана майка, никога не си позволяваше това и караше лъвчетата да се отстраняват от пътеката, когато трябваше да се облекчат.

Нито едно от тях нямаше характерната за лъвовете „гръбна ивица“. Тази ивица представлява петно, дълго тридесет сантиметра и широко шест-седем сантиметра, под средата на гръбнака, космите на което растат в обратна посока на другите косми на козината. На Елза и на едната й сестра — Голямата — гръбната ивица се появи рано, но Лустика нямаше такава.

Лъвчетата се разпознаваха много лесно. Джеспа беше с най-светъл цвят, отлично сложен, остронос и с очи, така наведени, че придаваха леко монголска форма на живото му лице. По характер той беше не само най-смел, своеволен и любознателен, но и най-нежен. Ако не се гушеше в майка си и не я прегръщаше с лапите си, той демонстрираше своите чувства към брат си и сестра си.

Когато Елза ядеше, често го виждах да се преструва, че яде, а всъщност само се галеше в нея. Следваше я навсякъде като сянка. Неговият свенлив брат Гоупа беше най-мил. Имаше много тъмни петна по челото си, но очите му, вместо да са светли и отворени като на Джеспа, бяха доста замъглени и малко кривогледи. Беше по-голям, по-тромав и толкова шкембест, че по едно време се уплаших, че има херния. Съвсем сигурно беше и глупав. Беше му необходимо много време, за да вземе решение, и противно на Джеспа не беше предприемчив. Винаги оставаше назад, докато се увери, че всичко е безопасно.

Малката Елза напълно отговаряше на името си, защото беше копие на майка си на тази възраст. Имаше същото изражение, същите белези, същото нежно устройство. Нейното държане беше същото като на Елза и обещаваше да стане не по-малко обаятелно същество от майка си.

Знаеше, разбира се, че за момента беше в неизгодно положение в сравнение със своите двама по-силни братя, но използуваше лукавство, за да осигури баланса. Въпреки че всичките лъвчета бяха добре дисциплинирани и при сериозни случаи слушаха Елза безпрекословно, когато играеха, не се страхуваха от нея и често бяха наказвани за нахалството си.

Една вечер цялото семейство лежеше пред палатката. Започнах да паля лампата. Внезапно тя избухна в пламъци и имах време само да я хвърля на земята извън палатката, преди да лумне. Изтичах при Ибрахим да ми помогне да я угася. Събрахме някакви стари парцали, но, докато се върнем, лампата беше угаснала. През време на цялата суматоха лъвчетата лежаха много наблизо и спокойно наблюдаваха странното държане на тяхната „луна“. Елза също дойде да изследва пламъка и аз трябваше да извикам „Не, Елза“ с най-заповеднически глас, за да я предпазя да не опърли мустаците си. Тогава тя и малките се настаниха вън от палатката ми и стояха там през цялата нощ.

Преди да заспя, чух звуци от любовна двойка носорози. Тези мастити зверове издават най-неочаквани кротки тонове, когато се любят. Възможно беше шумът да идва и от двойка биволи. Но каквото и да беше, бях доволна, че пушката ми беше близо до леглото. Все пак нищо повече не стана и аз заспах, за да се събудя на следващата сутрин от звука на пръстени съдове, тракащи по земята. В следващия момент Тото се втурна при мене без подноса с чай. Почти без дъх той ми каза, че докато го носел към палатката, бил почти повален от един бивол. Успял само да достигне вратата на моята ограда преди звяра и да я затвори под носа му. Усмихнах се, като си помислих, че една лека ракитова врата е могла да даде на бедното момче чувство за сигурност, когато е било преследвано от нападащ бивол.

Когато лъвчетата станаха осемнадесетседмични, Елза видимо се примири с факта, че те никога няма да се отнасят към нас така, както тя. С всеки ден те ставаха по-срамежливи и предпочитаха да ядат по-далеч от палатката, където не стигаше светлината на нашата лампа. Само Джеспа, който следваше майка си навсякъде, често идваше с нея в „опасната зона“. Сега Елза се настаняваше между нас и лъвчетата в отбранителна позиция.

Тъй като малките бяха в отлично състояние, помислихме, че все пак можем да рискуваме да ги оставим да ловуват с Елза за няколко дни. Баща им напоследък се навърташе наоколо и тъй като семейството беше идвало в лагера на кратки визити за храна, предположихме, че те прекарват повече от времето си заедно.

Докато момчетата разваляха лагера, аз отидох в „кабинета“ и седнала на земята с гръб, облегнат на дървото, започнах да чета голям сноп писма от читатели на „Родена свободна“. Те бяха пристигнали с ландроувъра, дошъл да отнесе нашите вещи. Как ли ще успея да отговоря на всичките? Исках да го сторя. Внезапно бях блъсната от Елза. Като се борех, за да се освободя от нейните сто и петдесет килограма, писмата се разпръснаха наоколо. Изправих се на краката си и започнах отново да ги събирам. Елза скачаше върху мен всеки път, щом се наведях да взема някое, и ние се търкулвахме на земята. Лъвчетата помислиха, че това е чудесна закачка, и се нахвърлиха по разпиляната хартия. Помислих, че почитателите на Елза биха се радвали да видят колко се ценят писмата им. На края бях доволна, че успях да възстановя всяко едно от тях. Повиках Елза за обяд и с това отклоних вниманието й и това на лъвчетата.

По това време момчетата бяха свършили с опаковането, бяха натоварили колите и чакаха на известно разстояние. Независимо от всичкия шум на водопадите Елза изведнъж чу шума на моторите. Послуша внимателно и след това погледна към мен. Зениците й се разшириха, така че очите й ми се сториха почти черни. Както винаги, тя разбра, че сме на път да я изоставим, и като че ли очите й говореха: „Как можеш да оставиш мен и децата ми без храна?“ След това изостави наполовина изяденото месо, тръгна бавно надолу към пясъчната луга с децата си и изчезна.