Джой Адамсън
Лъвицата Елза (27)

Настойници на Елзините деца

Сега бяхме настойници на Елзините деца.

След залез-слънце отидох до реката и седнах на пясъка, където преди една година Елза ме беше представила на малките си. Седях там дълго. Внезапно от другата страна на реката чух едно слабо „тчянгз“. Веднага нададох всички викове, които лъвчетата познаваха. В тъмнината съзрях Джеспа. Той надничаше из гъсталака, но изчезна тъй бързо, както се появи.

Поставих месо на открито, за да могат лъвчетата да го видят. Те не дойдоха, нито се обадиха, като ги виках. В отговор завиха само необичайно много хиени. По-късно поставихме месо близо до палатката на Джордж, но лъвчетата не дойдоха през нощта. Слушахме зловещия хор на хиените и се тревожехме, защото лъвчетата не биха могли да се справят с такива силни зверове.

Следващата сутрин продължихме търсенето. Тръгнахме по следата, която Джеспа беше оставил предишната вечер. Тя водеше нагоре по течението и стигаше до мястото край острова, където Елза беше колабирала в деня преди смъртта си. Носехме със себе си месо. Искахме да примамим малките обратно в лагера, като им даваме по малко. Когато обаче видяхме Джеспа, който се криеше зад един храст и гледаше гладно месото, хвърлихме всичкото наведнъж. Той го грабна веднага и го изяде лакомо. Чух шум и на около двадесет метра видях Малката Елза. Щом погледите ни се срещнаха, тя избяга.

Мисълта за многобройните хиени, които виеха през нощта, ни преследваше и искахме да привлечем лъвчетата по-близо до лагера. Не им дадохме повече храна с надежда, че гладът ще ги принуди да дойдат при нас.

Кен трябваше да се върне в Изиоло. Отидохме да го изпратим. После взехме месо за Малката Елза и Гоупа и се върнахме. Когато стигнахме до мястото, където бяхме оставили Джеспа, той изскочи от храстите и грабна месото, преди да го спрем. Жал ни беше за Малката Елза и Гоупа. Те сигурно бяха ужасно гладни. Върнахме се в лагера още веднъж и взехме остатъка от козата. Привлечен от него, Гоупа се появи. Повлякохме месото към лагера и трите лъвчета ни наблюдаваха, но не се опитаха да преплуват, колкото и да ги викахме. Закрепихме месото на едно дърво и се върнахме в лагера. Междувременно мъжете бяха събрали три камиона камъни от Голямата скала. Натрупахме ги върху гроба на Елза в голяма пирамида и почистихме тревата наоколо.

Надвечер Джордж и аз отидохме да видим какво става с лъвчетата. Джеспа и Малката Елза почиваха кротко край месото. Гоупа все още стоеше на отвъдния бряг. Решихме да го предизвикаме да защити месото. Джордж започна да тегли козата към лагера, но се намеси Джеспа, който се хвърли върху него. Върнахме се при палатките с надежда, че накрая Гоупа ще събере кураж и ще отиде за своя дял.

Същата вечер седяхме пред палатката на Джордж, която все още беше до рампата. Внезапно чухме Джесповото „тчянгз“. Казахме на момчетата бързо да донесат друго животно. Джеспа дебнеше всяко движение, но не направи опит да се доближи до месото. Щом го поставихме близо до палатката, изчезна. Веригата, с която връзвахме месото нощем, беше останала на мястото, където видяхме лъвчетата този следобед. Отидохме да я вземем, но открихме, че и веригата, и месото бяха изчезнали.

Когато се върнахме в лагера, трите лъвчета ръфаха месото. При нашето появяване те мигновено изчезнаха. Очевидно Джеспа беше дошъл първо на разузнаване, а после беше повикал брат си и сестра си да ядат. След смъртта на Елза той се утвърди като техен водач и покровител. Едва когато си легнахме, лъвчетата се върнаха да доядат месото. След изгрев-слънце тръгнах да ги търся. Намерих и тримата на скалата Хуф. Те ме видяха, но не отговориха на повикванията ми. Повиках Джордж и се изкачихме на един хребет, който, макар и обърнат към скалата, беше отделен от нея с широка пропаст. Надявах се, че това ще окуражи лъвчетата. Те се появиха отново. Два часа просто седяха и ни гледаха, без да помръднат. Всички опити да заговорим с тях се посрещаха само от изпитателни погледи. Почнах да се чувствувам като на подсъдима скамейка. Върнахме се вкъщи сами. Дълго след като се стъмни, лъвчетата дойдоха. Джеспа незабавно обсеби месото и го завлече на другите, които се криеха в близките храсти.

Приближих се до тях и повиках тихо: „Джеспа, Джеспа.“ Той дойде и ми позволи да го потупам. Бях щастлива. Той ми се доверяваше, както по-рано. След това Джеспа се върна при Малката Елза и Гоупа. Взех една пръчка и с плаха надежда го поканих да играем с нея. Той се приближи и играхме, като теглехме пръчката, а на края той гордо я отнесе на другите лъвчета.

Цялата нощ малките останаха в лагера. Всеки път, когато се събуждах, чувах как се движеха наоколо. Отвъд лагера долиташе саркастичният смях на хиените.

Сутринта Джордж отиде нагоре по реката, за да инспектира един ловен пост. Реших да правя компания на лъвчетата. Исках да спечеля доверието им. Най-лесно можеха да свикнат с моето присъствие през горещите часове на деня, когато са най-малко активни. Намерих Джеспа на другия бряг на реката. Той спеше под един храст. Позволи ми да се приближа на няколко метра, но внимателно наблюдаваше всяко мое движение. След около час той стана и се отдалечи. Тръгнах по дирята му. Тя ме отведе до едно дърво с голям чатал на брега на дълбока луга. Тук зърнах и другите две лъвчета. Те изчезнаха зад завоя.

Внезапно усетих, че някой ме наблюдава. Вдигнах поглед и видях Джеспа, седнал на чатала на дървото. Той скочи и избяга след Гоупа и Малката Елза. Цял час стоях под дървото, за да дам на лъвчетата време да се успокоят. След това ги последвах. Намерих ги зад завоя на лугата — Джеспа като ариергард. Приближих се на десетина метра, седнах и стоях неподвижно още един час. После предпазливо се приближих на около три метра от него. Джеспа веднага хукна, но когато го повиках, той се върна, доближи се, погледна ме право в очите и напусна лугата.

Беше невъзможно да открия дирята във високата трева. Тръгнах надолу по течението. Отново почувствувах, че ме наблюдават. Обърнах се. Джеспа се промъкваше след мен. Седнах. Надявах се да го насърча да стори същото, но той се оттегли тихо, както се беше приближил. Останах там два часа. Най-после на двадесетина метра от мен храстите се раздвижиха леко. Под един шубрак съзрях две лъвчета. Никой от нас не мръдна докъм 5 часа следобед, когато Джордж пристигна. Лъвчетата изчезнаха веднага. През гъстия храсталак можахме да зърнем само Джеспа, който тичаше с всички сили.

Разбрахме, че досега лъвчетата бяха търпели нашето присъствие благодарение на Елза. След нейната смърт те не само отказваха да отговарят на повикванията ни, но бягаха, щом ни чуеха или помиришеха. За да не ги пропъдим напълно от лагера с нашето присъствие, поставихме месо на пясъка под палатките, а ние отидохме да търсим растителност за Елзиния гроб.

Рано сутринта ни събуди възбуденото бъбрене на бабуини отвъд реката. Станахме и отидохме на отсрещния бряг, за да разберем причината. Видяхме лъвчетата. Те се криеха. Бяхме взели две парчета месо. Дадохме им едното. Другото им показахме, а после го отнесохме на нашия бряг и го поставихме така, че да го виждат. Цяла сутрин седях и го браних от лешояди. Лъвчетата ме наблюдаваха, но не се опитаха да преплуват отсам.

По пладне не издържах. Знаех, че бяха много гладни и им занесох месото. Джеспа веднага го замъкна в една гъста горичка от палмови дървета. Прегазих обратно и се скрих от тях. Наблюдавах как лакомо ядяха и от време на време отиваха до реката да пият. Всеки път, когато излизаха на открито, те се оглеждаха нервно. След като се наядоха, Джеспа зарови остатъците и после се покачи на едно дърво. Той стоя дълго там, после отиде при другите в храстите.

Към 5 часа следобед Джордж и аз отново слязохме до реката. Видяхме лъвчетата, но те избягаха, когато се приближихме. Стъмни се и от другия бряг на реката започнаха да вият хиени. Разтревожих се много за малките. Успокоих се чак към полунощ, когато чух гласа на баща им. Той започна да вика отдалеч — някъде нагоре по реката — и постепенно се приближаваше. Най-сетне го чух точно срещу гроба на Елза. Изрева три пъти на кратки интервали. Елза ли викаше?

Нощта беше ясна, звездите изглеждаха много големи и Южният кръст блестеше точно над гроба на Елза. По това време лъвчетата трябваше да са били близо до него, защото сутринта намерихме дирята им от лагера към реката. Цял ден прекарахме в търсене, но не открихме лъвчетата. Едва преди да се стъмни, далеч от лагера попаднахме на дирята на баща им и до нея — техните.

Следващият ден мина в безплодни търсения. Попаднахме на няколко бивола и на носорози и бяхме нападнати от един таралеж. Далеч по долното течение намерихме следа на сам лъв, а нагоре по реката — на лъв и лъвица. Чудихме се дали това не са Свирепата лъвица и нейният другар. Вечерта вързахме една заклана коза на ландроувъра. Може би лъвчетата щяха да дойдат. Напразно чакахме.

Изтече една седмица от смъртта на Елза. Мислехме, че ще се грижим за децата й и те ще ни се доверяват. А лъвчетата ни отбягваха и само гладът ги водеше в лагера. Опитвах се да си дам сметка за живота на Елза. Струваше ми се, че той беше минал под някакъв особен знак, част от който беше дори и ненавременната й смърт. Докато беше жива, обстоятелството, че беше опитомена лъвица, хвърляше петно и върху децата й. То не им даваше възможност да водят естествен живот. Заради майка си те трябваше да бъдат изпъдени от дома си и принудени да живеят по мрачните брегове на езерото Рудолф. Сега тя беше мъртва и всичко се промени. Може би щяха да ги осиновят диви лъвове и тогава нищо не пречеше да си останат тук. В краен случай щяха да им разрешат да живеят в някой резерват или национален парк, където Елза не би била допусната поради своята дружба с хората. Възрастта на лъвчетата беше подходяща и те лесно щяха да се приспособят към новите условия. Кой знае, може би, както много често в миналото, Елза сама беше помогнала да разрешим проблема.

Трябваше да си възвърнем доверието на лъвчетата, защото те се нуждаеха от нашата помощ поне още десет месеца. Лежах будна тази нощ. Днес се навършваше точно една година, откак Елза ги беше довела от другия бряг на реката, за да ни ги представи.

Не се чувствувах достатъчно добре и пратих Нуру на сутринта да ги търси. Следобед отидох при него и заедно обиколихме скалите. Напразно. На път за къщи попаднахме на диря от хиена. Тя водеше към палмовите дънери край лагера и там намерихме лъвчетата. Джеспа ме последва до палатките и ми позволи да го милвам, докато момчетата приготвяха вечерята. Когато месото беше донесено, той се хвърли върху него и бързо го замъкна при другите лъвчета, които се криеха. После, преди да почне да яде, той се върна при мен, зае „безопасната си позиция“ и ме покани да играем. Наведе глава и се търкулна по гръб, но щом се приближих, замахна светкавично с лапата си и аз мигновено подскочих назад. Много пъти бях наблюдавала как играе с майка си и притиска острите си нокти в кожата й. Нима можеше да знае, че моята кожа е по-различна? За да го утеша, търкулнах една стара гума към него и му предложих пръчка. Той любезно се опита да играе с тези бездушни играчки, но скоро се отегчи и се върна при другите лъвчета.

Може би след ядене той щеше да е по-спокоен. Почаках няколко часа и се приближих. Той отново замахна с лапите си и с това прекрати всеки опит. Опитах се да поговоря нежно с Гоупа. Той само ми изръмжа и се отдалечи със свити уши. Джеспа тръгна след него и застана между двама ни явно в закрила на брат си. Някакъв шум се чу откъм реката и аз отидох да взема фенерчето си. В това време Джеспа отмъкна месото в един бодлив храст.

Въпреки че беше толкова млад и самият се нуждаеше от помощ, Джеспа се беше натоварил с отговорността да бъде глава на семейството и винаги с готовност се грижеше за брат си и сестра си.

Към 5 часа Джордж се върна от Изиоло. Получихме резултатите от аутопсията на Елза. Беше починала от инфекция, причинена от един пренасян от кърлежи паразит, наречен бабезия. Той разрушава червените кръвни клетки. Инфекцията не беше силна — четири процента, — но се беше оказала смъртоносна поради общото отслабване на организма й, дължащо се на ухапванията на мухите манго.

Това беше първият известен случай на такава инфекция у лъв.