Джой Адамсън
Лъвицата Елза (17)

Елза се запознава със своя издател

На 28 април след петдневно отсъствие се върнахме в лагера; десет минути по-късно Елза пристигна сама. Беше в отлично състояние и доволна, че ни вижда, но се отдалечи с трупа, който й бяхме донесли, преди да успеем да го завържем за през нощта. Двадесет и четири часа не се появи. После дойде пак сама, яде извънредно много и сутринта си отиде.

Отсъствието на лъвчетата ни безпокоеше, още повече че зърната на Елза бяха набъбнали с мляко, но се успокоихме. Следващия следобед намерихме цялото семейство да играе на изсъхналото речно корито. В лагера се върнахме заедно. Скоро след това се разрази гръмотевична буря. Елза веднага дойде при нас в палатката, но лъвчетата седяха отвън, като от време на време изтърсваха водата от козината си.

Никой не изглежда добре, когато, е наквасен с вода и замръзнал, но лъвчетата бяха извънредно мили, дори очарователни. Мократа им кожа беше прилепнала така, че ушите и лапите им изглеждаха двойно по-големи. Веднага щом се изля дъждът, Елза отиде при тях и те изиграха един много енергичен гейм вероятно за да се затоплят. След това се заловиха с вечерята и разкъсваха месото така ожесточено, че под козината им, която беше вече суха, можахме да наблюдаваме играта на добре развитите им мускули. На края на яденето за пръв път видяхме да зариват неизядената част от „лова“ си. Най-внимателно засипваха с пясък малката купчинка, докато нищо не можеше да се забележи. Вероятно майка им ги беше научила на това през петте дни, в които бяха живели напълно диво. След като всичко беше добре почистено, лъвчетата се настаниха около Елза и тя дълго време ги кърми.

Тъй като бяхме решили това посещение да бъде кратко, бързахме да направим снимки, но Елза проваляше всички наши планове, като прекарваше повечето от времето си далеч от лагера. Освен това искахме да я поохраним малко, преди да заминем, тъй че рано една сутрин я повикахме от подножието на Голямата скала. Тя дойде с Джеспа по петите й. Другите две лъвчета стояха настрана, но скоро и те ни последваха по черния път — лъвчетата подскачаха и се бореха, а Елза често спираше да ги изчака. Беше чудна сутрин, въздухът беше още свеж и хубавите облаци, които обикновено украсяваха небето на Кения дори и в най-слънчевите дни, не се бяха появили. Жизнерадостните лъвчета се бутаха край нас и се поваляха едно друго, докато Елза сви в храсталака вероятно да вземе краткия път към лагера. Малката Елза и Гоупа я последваха, а Джеспа остана на пътя. Сигурно той се смяташе за отговорник по безопасността на семейството и след като не бяхме негови членове, искаше да се увери, че няма да ги последваме. Не обърна внимание на вика на майка си и тръгна към нас по най-решителен начин, понякога поспираше, а след това се втурваше. Когато приближи доста, спря, погледна ни и завъртя главата си на едната и на другата страна, но се затрудни и като че ли не знаеше какво трябва да направи после. Междувременно Елза се върна да вземе своя непокорен син, който отстъпи настрана, избягна едно силно ухапване и закрачи подир брат си и сестра си.

Прекарахме един щастлив ден в „кабинета“, където семейството гълташе лакомо месото. Когато не можеха повече да ядат, лъвчетата се търкулнаха по гърбовете си и задрямаха с лапи във въздуха. Прислоних се при Елза, а Джеспа се настани под муцуната й. След като се съвзеха от угощението лъвчетата обследваха ниските клончета, които висяха над водата до средата на реката. Те, изглежда, не се страхуваха от височините и от течащата отдолу вода и с лекота се изкачваха дори на най-тънките клони.

Когато беше почти тъмно, започнах да дърпам останките от месото към лагера. Докато правех това, Джеспа ме нападна два пъти, но Елза му хвърляше такива неодобрителни погледи, че той спираше и се измъкваше надалеч.

Един следобед Джордж трябваше да отиде да обходи района, а аз се опитах да направя снимки. Взех Тото със себе си, за да ми помага да носи апаратите. Намерих семейството, всички сънени, на мястото, което наричахме „кухненска луга“ — една пясъчна част на изсъхналото речно корито. Когато ги забелязах, казах на Тото да се върне в лагера. Беше много горещо, но небето беше заоблачено и имаше дъждовни облаци. Поставих апаратите заредени. Елза се приближи и се търколи между триножниците, без да ги събори. Появиха се лъвчетата. Бяха много заинтригувани от лъскавите предмети и нетърпеливи да изследват чантите, които бях закачила нависоко, където не можеха да ги стигнат. Скоро започна да ръми, но тъй като беше от този дъжд, който не продължава дълго, сложих пластмасови калъфи на апаратите и не изместих камерите.

Внезапно видях Елза да гледа с полуотворени очи сърдито към посоката, от която бях дошла. След това със свити уши се втурна в храсталака като светкавица. Чух изплашения вик на Тото и отидох подир нея, викайки: „Не, Елза, не!“ За щастие навреме я спрях. Казах на Тото да се отправи към лагера бавно и спокойно, тъй че да не дава повод на Елза да го последва. Разбрах, че като видял дъжда, той решил въпреки нареждането ми да се върне и да ми помогне да изместим тежките камери. Едва не пострада за своите добри намерения.

Веднага щом Тото се отдалечи, аз успях да смиря Елза, като я милвах и й казвах непрекъснато със спокоен глас, че това е Тото, Тото, Тото, когото тя познава така добре. След това опаковах апаратите и се отправих към къщи. Обратният път не беше много лек. Съмненията не напускаха Елза. Тя продължаваше да се втурва пред мен, за да се увери, че всичко е безопасно. В резултат на това често се намирах между нея и лъвчетата. Това никак не им харесваше. Джеспа продължаваше да ме напада. Стараех се аз да водя групата. Не ми се искаше Елза първа да пристигне в лагера. Бях в неудобно положение. Трябваше да не ги изпусна от погледа си. Вървях отзад, с тежкия товар и постоянно говорех на Елза с ласкав, спокоен тон в гласа, надявайки се да я омиротворя, преди да стигнем у дома. Когато дойдох наблизо, извиках на момчетата да приготвят месо и задържах Елза. Така нашето завръщане мина спокойно.

След завръщането на Джордж предприехме друга фото — експедиция. Отидохме близо до скалата, където сутрин бяхме виждали Елза, но въпреки че, я викахме, тя не се появи. Едва когато светлината съвсем отслабна, тя внезапно се измъкна от храсталака само на десет метра от нас. Изглеждаше много спокойна; може би целия следобед ни беше наблюдавала. Търкаше главата си в коленете ми, но не издаваше никакъв звук. Знаехме, че мълчи, когато не иска лъвчетата да я последват. Както безшумно се появи, така безшумно изчезна… По-късно видяхме следи от лапите на нейния лъв и решихме, че може би са заедно.

На следващия ден следобед видяхме Елза през далекогледа си на мястото, където изчезна предишния ден. Стоеше на гребена на скалата, откроена на фона на небето. Наблюдаваше малка пукнатина между две скали. Въпреки че ме видя, тя не ми обърна внимание. Останах там, докато почти се стъмни, и през цялото това време тя не помръдна, като че беше на пост. После вниманието й беше привлечено от нещо на пътя. Вероятно чу звука на колата на Джордж, който се връщаше от обиколка.

Скоро колата се появи, спря и аз се качих в нея. Разказах за последните събития на Джордж. Забелязах токачки, които беше убил по пътя си. Зарадвах се, защото ми беше омръзнала консервираната храна, с която живеехме.

Изведнъж Елза скочи при нас и, намери птиците. Започна да хвърчи перушина на всички посоки. Елза правеше опити да оскубе птиците. Боях се, че нищо няма да остане от тях, затова Джордж грабна една токачка и я хвърли на лъвчетата. Елза веднага се втурна подир нея и така имахме възможност да запалим мотора и да потеглим. Като видя това, Елза скочи на покрива на ландроувъра и настоя да бъде откарана вкъщи. Надявахме се, че след като изминем сто метра, майчинският й инстинкт ще я накара да се върне при лъвчетата, но тя не показа такива намерения и трябваше да удряме по брезентовия покрив, докато й стана съвсем неудобно. Едва тогава тя скочи от колата и отиде при своето смутено семейство.

По-късно всичките дойдоха в лагера и се забавляваха много с токачките. Наблюдавахме колко хитра беше станала Малката Елза. Тя позволяваше на братята си да изскубят острите пера и когато птицата беше добре почистена, възползуваше се от случая, грабваше я и я пазеше с ръмжене, реване и дращене, така че братята й смятаха за благоразумно да отидат да оскубят друга птица. Понякога битките за храна между лъвчетата бяха доста груби, но след това никога не се цупеха и не проявяваха нито злоба, нито обида. Изненадахме се, че предпочитат токачки пред козе месо. Когато Елза беше малка, приемаше токачката като играчка и рядко като нещо за ядене.

Семейството прекара нощта близо до лагера и на сутринта разбрахме причината. Следите на баща им се виждаха наоколо и заключихме, че той е чакал да сподели яденето с тях. Елза очевидно не е била съгласна с този план, защото беше издърпала трупа между нашите палатки и реката, където той не можеше да дойде. Тя остана с лъвчетата си в тази цитадела през следващите двадесет и четири часа и я напусна едва когато чу Джордж да се връща от обиколка с ландроувъра си. Той беше убил още токачки и забавлението и угощението от предната вечер се повтори.

По здрач отидох на разходка и с изненада видях следите на съпруга на Елза върху следите на колата на Джордж, който тъкмо беше пристигнал. Вероятно беше наоколо. Когато се върнах, намерих Елза да се ослушва много внимателно и скоро след това премести лъвчетата и месото в цитаделата. Няколко минути по-късно чухме лъва да вика съвсем наблизо. Той рева цялата нощ.

На сутринта трябваше да се върнем в Изиоло за осем дни. Въпреки че разбра нашето намерение, Елза не се измъкна от укреплението си.

С пристигането си в Изиоло научихме, че през последните няколко дни на три пъти са ни търсили по телефона от Лондон и сега имаше покана за следващата сутрин. Да говориш по телефона с някого в Англия от шест хиляди километра бе много вълнуващо събитие. И ето чухме Били Колинз, който приемаше нашата покана да дойде и да се запознае с Елза.

Наехме самолет да го докара от Найроби до най-близкото летище и потеглихме два дни предварително. Бяхме решили да намерим Елза и да се опитаме да я задържим с лъвчетата близо до лагера, така че да посрещне своя издател.

Пристигнахме в лагера рано. Джордж стреля, за да съобщи това на Елза и скоро чухме нейното „бнк-бнк“, но не дойде при нас. Тъй като гласът й идваше от „кабинета“, отидох до него и я видях с малките до реката на водопой. Хвърли ми само един поглед и продължи да лочи, като че ли не беше изненадана ни най-малко, че ме вижда след осемдневно отсъствие.

По-късно дойде и ме облиза, а Джеспа се настани на около 30 сантиметра разстояние. След това Елза скочи на масата и легна върху нея, просната с цялата си дължина. Джеспа стоеше на задни крака и търкаше нос в майка си. Ядоха малко от месото, което им бях донесла — явно не бяха гладни. Когато обаче Джордж се опита да вземе останките, Елза ги издърпа внимателно от него и ги отнесе да ги скрие. През нощта чухме Елзиния съпруг да я вика. Около полунощ Джордж се събудил. Елза седяла на неговото легло и го ближела, докато лъвчетата стояли вън от палатката и я наблюдавали.

На следващата сутрин отидохме с Ибрахим да посрещнем Били Колинз. По обяд пристигнахме в малкото село Сомали, където очаквахме да се приземи самолетът. Помолихме африканките да пазят добитъка настрана от пистата, тъй като самолетът можеше да пристигне всеки момент.

Първоначално този плац бил предназначен за самолети, с помощта на които изтребвали скакалци. Трябвало да се разчистят само няколко храста, за да стане летище. Сега се използуваше рядко и затова често по него минаваха стада. Сливаше се с околността и трудно се различаваше от въздуха.

Към 5 часа чухме шума на мотора, но мина доста време, докато кръжащата машина най-сетне се приземи. И изведнъж по пистата плъпна като че цялото местно население, шумно и развълнувано. Разноцветните тюрбанлии мохамедани, облечени в свободно падащи халати, наблюдаваха как Били Колинз и пилотът излизаха от малката кабина. Били беше пристигнал само 3 часа преди това в Найроби след денонощен полет с „Комета“. Помислих, че е много спортсменско от негова страна веднага след това да предприеме тъй различен полет с четириместен самолет, бучащ през въздушните ями около връх Кения и търсещ малката писта сред обширната пясъчна долина на северната граница.

Очаквахме, че Били е уморен след дългия полет от Лондон и няма да се чувствува особено щастлив от среща със слонове в тъмното. Предложихме да лагеруваме тук през нощта, но след обсъждане с Ибрахим и ловния надзирател решихме да продължим.

Когато стигнахме мястото, където бяха складирани козите за Елза, инспекторът ми даде бележка за Джордж. Настояваха да дойде на следващия ден в най-близкия административен пост за разглеждане на случай със забранен лов на дивеч. След още два часа пътуване през гъсти храсталаци пристигнахме в лагера, готови за ободряващо пийване. Преди Джордж да има време да налее питието, чухме познатото „бнк-бнк“ и след няколко минути се втурна Елза, следвана от лъвчетата си. Тя ни поздрави по нейния обичаен начин и след няколко внимателни подушвания отърка главата си и по Били, докато лъвчетата наблюдаваха от разстояние. После тя взе месото и го помъкна в тъмнината близо до палатката, където се настани с децата си на ядене. През това време ние вечеряхме. Бяхме направили специална трънена ограда близо до палатката на Джордж за палатката на Били. След като го запознахме с дома му, барикадирахме отвън ракитовата му врата с тръни и го оставихме спокоен да спи.

Елза легна пред моята палатка и докато заспах, я чувах да говори нежно на лъвчетата си. В зори се пробудих от шум откъм палатката на Били. Разпознах неговия глас и гласа на Джордж. Очевидно се мъчеха да накарат Елза да напусне леглото на Били. На разсъмване тя се провряла през барикадираната ракитова порта, скочила на леглото на Били и го милвала нежно през скъсаната противокомарна мрежа. Под тежкото й тяло Били не можел да мръдне, бил учудващо спокоен, като се има предвид, че за пръв път преживявал такова нещо — да бъде събуден от лежаща върху него голяма лъвица. Дори когато Елза го ухапала леко по ръката, за да изрази нежните си чувства, той не направил нищо, а само й говорел спокойно. Скоро това забавление доскучало на Елза и тя се съгласила да последва Джордж вън от оградата, където започнала да се бори с лъвчетата. После семейството се отправи към Голямата скала. По-късно Джордж замина, за да разследва случая с бракониерите, а ние с Били разговаряхме на издателски теми в „кабинета“.

Когато към 5 часа Джордж се върна, каза ни, че току-що е минал покрай стадо слонове близо до лагера, тъй че ние привършихме чая набързо и потеглихме към шосето, за да ги снимаме. Стигнахме до Голямата скала и забелязахме Елза на върха, позирайки великолепно на фона на небето. Забравихме за слоновете и отидохме до основата на скалата с надежда да снимаме Елза с лъвчетата й. Тя се ослушваше през цялото време за някакъв звук, който идваше от облия камък наблизо. Ясно, там бяха лъвчетата. Елза следеше всяка наша стъпка, но не мръдна, макар че ние я увещавахме и я викахме. Тя остана неподвижна и лъвчетата не се появиха. Чакахме доста време и след това решихме да опитаме късмета си със слоновете.

Веднага щом застанахме до колата, Елза се изправи и повика малките. Като че ли да ни раздразнят, всички позираха чудесно. Точно това бяхме чакали повече от час. Елза обаче ни показа достатъчно ясно, че не беше в настроение да се снима, затова се отправихме към мястото, където Джордж беше видял слоновете. Не намерихме нищо, освен следите им и отново се върнахме при Елза.

Когато стигнахме скалата, светлината беше твърде слаба за снимки и ние само наблюдавахме с бинокли семейството. Лъвчетата се гонеха и блъскаха по камъните, докато Елза през цялото време ни следеше. Повикахме я и като се провря през храсталака, тя веднага слезе при нас, поздрави всички нежно и скочи на покрива на ландроувъра. Гледахме лапите й, които се люшкаха над предното стъкло, а тя наблюдаваше лъвчетата. Те още играеха на скалата, неразтревожени от нейното отдалечаване. На Елза й беше приятно нашето внимание, но не отмести поглед от малките, докато не се спуснаха от скалата. Тогава тя скочи от колата и изчезна в храсталака, за да ги посрещне.

Възползувахме се от случая да потеглим за вкъщи и да приготвим храна за семейството. Тъкмо всичко беше готово и те пристигнаха. Започнаха да разкъсват месото, докато ние вечеряхме няколко метра по-далеч. Тази вечер наблюдавахме лъвовете, които, изглежда, признаха Били за приятел.

Преди да настъпи денят, бях събудена от шум, отново от неговата палатка. Елза пак беше успяла да се вмъкне, за да му каже добро утро. След дълги увещания от страна на Джордж, който беше отишъл на помощ, тя излезе. Джордж натрупа още тръни пред ракитовата порта и съвсем сигурен, че Елза няма да може да преодолее тази барикада, се върна да си доспи. Елза не се остави да бъде победена от няколко бодила и след кратко време Били отново се намерил в прегръдките й и запъшкал под нейната тежест. Докато той се борел да се освободи от противокомарната мрежа, в която се бил заплел, Джордж отново тръгнал на помощ. Доста време му отнело да отстрани бодлите отвън на портата и когато влязъл вътре, Елза била успяла да вкопчи лапи около врата на Били и държала скулите му между зъбите си. Често сме я наблюдавали да върши това с малките. То беше знак на нежност, но ефектът върху Били трябва да е бил доста по-различен.

Бях много разтревожена от необикновеното държание на Елза. Никога не беше правила подобно нещо с гост и можех да го окачествя само като израз на нежност. Ако не го правеше на шега, би постъпила по съвсем различен начин. Независимо че останах при Били, тя премина за трети път през ракитовата порта, преди дори Джордж, който беше отвън, или аз, която бях вътре, да успеем да я спрем. Този път Били беше станал. Висок и здрав, той се изправи срещу Елза, а тя стоеше на задните си крака, положила предните на раменете му, и хапеше ухото му. Щом го освободи, така я напердаших, че тя, смутена, напусна палатката и по доста странен начин изля чувствата си върху Джеспа: търкаляше се с него по тревата, хапеше го и го прегръщаше, както беше правила с Били. Най-сетне цялата фамилия затича към скалата. Не зная кой беше по-потресен — бедният Били или аз. Можехме само да мислим, че с тази необикновена реакция към Били Елза показваше по свой начин приемането му в семейството. Само към лъвчетата си и към нас някога бе показала своите чувства така. Не искахме да рискуваме още веднъж демонстрацията към нашия приятел, тъй че решихме да съкратим неговия престой и да напуснем лагера веднага след закуска.

След няколко километра видяхме два слона на около 30 метра от шосето. Те ни подушиха с вдигнати хоботи, направиха няколко нерешителни, клатушкащи се движения и отминаха. Тогава Ибрахим се отправи на разузнаване. Имахме много багаж на ремаркето и не можехме да маневрираме бързо с колата. Неговата проверка предотврати срещата със самотен мъжки слон, застанал на шосето. Дадохме му време да се отмести, но той се забави повече, отколкото ни беше необходимо, за да му направим снимка, преди да изчезне в храсталака. Продължихме нататък без повече вълнения, ако не броим двете пуквания на гума, заради които стояхме в една канавка. Два часа преди да стигнем Изиоло, трябваше отново да спрем. Едното колело на ремаркето беше паднало. Не можеше да се направи нищо друго, освен да оставим един надзирател на мястото на аварията и после да изпратим камион да го изтегли до вкъщи. Пристигнахме в Изиоло след полунощ.