Джой Адамсън
Лъвицата Елза (35)

На свобода

Новият дом на лъвчетата беше много красиво място, разположено в началото на широка долина, дълга шестдесет-седемдесет километра. От едната й страна се издигаше стръмен подстъп, който завършваше с плато, а от другата — верига хълмове. В средата на долината лъкатушеше река. Бреговете й бяха обрасли с гъсти храсти и високи дървета — чудесно прикритие за всякакви животни. С тези храсти и дървета долината приличаше на парк. Нагоре по хълмовете те се сгъстявала в непроходими дебри. Но долината беше истински рай и за комарите и мухите цеце. А може би мухите цеце бяха крилатата охрана на този рай, защото, смъртоносни за човека, те го държаха настрани от дивите животни.

Първата ни мисъл беше как да облекчим лъвчетата. Избрахме едно здраво акациево дърво, закрепихме на него макарата и свалихме клетките. Те бяха затворени вече трети ден и издръжливостта им се изчерпваше. С дълбоко хлътнали очи лъвчетата лежаха апатично на пода на клетките, твърде уморени, за да проявяват и най-малък интерес към това, което ги заобикаляше. Добре, че взехме общата клетка. В нея те по-лесно щяха да се възстановят от уморителното пътуване.

Отворихме вратата на голямата клетка, поставихме клетките на Малката Елза и Гоупа с врати към отвора и вдигнахме вратите с макара.

В първия момент никой не мръдна. После Гоупа се втурна в клетката на Малката Елза, седна до нея и те започнаха да се ближат и милват, преизпълнени от радост, че пак са заедно. Бързо заместихме освободената от Гоупа клетка с тази на Джеспа. В момента, в който отворихме вратата, той излетя като светкавица, покри с тяло брат си и сестра си, сякаш за да ги брани от по-нататъшни нещастия и ги заблиза и запрегръща.

Наблюдавахме тази сцена развълнувани. Колко правилно бяхме постъпили, като пренесохме лъвчетата в клетки, които им позволяваха да се виждат. Нищо че се бяха ожулили и изранили в решетките — такива рани се лекуват по-лесно, отколкото сломеният дух. Голямо облекчение беше също да видим, че въпреки преживените страдания лъвчетата запазиха дружелюбния си нрав. Сега трябваше да се погрижим да починат и да се нахранят след дългото гладуване. Поставихме месо в общата клетка и казахме на хората да си построят лагер малко по-настрана. Паркирахме нашите ландроувъри от двете страни на клетката, за да я запазим от хищници, които можеха да дойдат през нощта.

До 9 часа вечерта всичко беше готово и ние се приготвихме за заслужената почивка. Гоупа обаче не можеше да се успокои. През нощта го чувах как ходи и хруска кокали. На сутринта с радост видях, че от козата не беше останало нищо. Лъвчетата се бяха върнали в мръсните си клетки — изглежда, в чуждата обстановка те бяха единственото им познато нещо и в тях се чувствуваха по-сигурни. Нямахме нищо против, само че не можехме да махнем разложеното месо, което разнасяше зловония и събираше рояци мухи.

Не можехме да пуснем лъвчетата на свобода, докато не се успокояха. Поставихме прясно месо в общата клетка, за да ги примамим там, и наредихме на хората да не се приближават без нужда: важно беше лъвчетата да не се дразнят. Построихме лагера на около половин километър от клетките. Върнахме се, след като приготвихме палатките. Намерихме, че лъвчетата не бяха мръднали от мръсните, пълни с мухи клетки. Въпреки протестите им почистихме, доколкото можахме. Не беше лесно, защото лъвчетата защищаваха своята малка територия с ръмжене и драскане. Докато изстържем мръсотията, Джордж и аз на няколко пъти повръщахме. Най-сетне свършихме тази гнусна работа. Върнахме се в лагера, изкъпахме се и за пръв път от четири дни насам хапнахме топла храна.

През време на обяда дойде инспекторът, за да уговорим нашето лагеруване в парка. Управата ни разрешаваше да се грижим за лъвчетата, докато те свикнат с новия си дом и сами започнат да се справят. Инспекторът ни каза, че дотогава може да ги храним с дивеч, убиван извън резервата.

Върнахме се при лъвчетата. Те лежаха в общата клетка. Лицата им представляваха потресающа гледка: телената мрежа, от която беше направена голямата клетка, ги беше изранила повече от железните пръчки на пътните клетки. Щом се притиснеха до тела, раните им се разтваряха, а когато се опитваха да прогонят мухите с лапи, ставаше още по-лошо. Най-пострадал беше бедният Гоупа. Той и Малката Елза ръмжаха свирепо, когато се приближавахме. Джеспа не се дразнеше от нашето присъствие и дори позволи да дръпнем стрелата, но не успяхме да я извадим.

Заградихме от двете страни клетките с колите и се настанихме за нощуване. Скоро чухме и първия лъв. Тихите мъркания се чуваха все по-близо и по-близо. Различихме няколко силуета, в светлината на фенерите блеснаха очи… Лъвчетата слушаха напрегнато, докато ние се опитвахме да прогоним с викове неканените гости. Когато всичко утихна, заговорих на лъвчетата и ги назовавах по име, докато най-после чух да ръфат месото. Едно от тях дишаше тежко. Разтревожих се да не развие пневмония. Когато се зазори, с облекчение видях, че въпреки обилната роса, никое нямаше болен вид — напротив, изглеждаха много доволни и стомасите им бяха пълни.

Утрото беше прохладно и свежо. Дори на тази височина — около хиляда и двеста метра над морското равнище — въздухът беше много по-хладен, отколкото в Елзиния лагер. Вечерта бяхме покрили клетката с брезент. Когато слънцето изгря, махнахме го. Щом се стопли, ужасните мухи пристигнаха и буквално покриха лъвчетата. Бедният Джеспа държеше едната си предна лапа върху раните си, а с другата беше прегърнал Малката Елза.

След закуска Джордж отиде на лов извън Серенгети, а аз останах при лъвчетата. Джеспа ми позволи на няколко пъти да се опитам да извадя стрелата. Не се разсърди дори когато пробих кожата и с все сила дръпнах острието, но то остана здраво забито.

Пет седмици вече откак Джеспа носеше стрелата. Видът на раната не ми харесваше. Лекарят обаче беше посъветвал да почакаме още няколко седмици с операцията и аз трябваше да се въоръжа с търпение.

С напредването на утрото мухите направиха лъвчетата много неспокойни. Те се мятаха из клетката, търкаха глави в мрежата, разраняваха болните си места. На края се събраха накуп и ме загледаха с упрек. Затворени в клетка, мръсни и покрити с кървящи рани, те все пак запазиха своето величие.

Знаех, че по-добър дом от Серенгети не можехме да предложим на лъвчетата. И все пак климатическите и екологическите условия се различават съществено от тези, с които бяха свикнали, а и повечето диви животни тук принадлежаха към видове, напълно непознати за тях. Дори местните лъвове бяха от друг подвид. Как щяха да се разберат? Какви спорове щяха да се явят за териториални права? Наистина дивечът беше в изобилие и храна имаше достатъчно за всички. Дано лъвовете в Серенгети бяха по-толерантни от Свирепата лъвица.

Джордж се върна към 3 часа и обсъдихме въпроса за пускането на лъвчетата. Предварителното ми решение беше да ги задържим още ден-два, за да се възстановят, но мухите ги измъчваха толкова, че променихме намеренията си. Решихме да ги освободим веднага.

Времето беше подходящо. През горещите часове на деня лъвчетата бяха по-малко енергични и затова вероятността да избягат далеч или да се сбият с някой местен лъв — по-малка.

Между клетката и реката поставихме месо и вдигнахме една от пътните клетки, за да отворим входа. Ужасени от това наше действие, лъвчетата се втурнаха в най-отдалечения край на клетката и се сгушиха накуп. След известно време Гоупа подозрително се приближи до отвора, изследва го, върна се, после няколко пъти пак отива и се връща, докато най-сетне излезе. Като пристъпваше величествено, без да прояви никакъв интерес към месото, той продължи бавно към реката. На около стотина метра спря, поколеба се и после спокойно продължи.

Джеспа и Малката Елза седяха притиснати един до друг и с недоумение наблюдаваха Гоупа. Тогава Джеспа се приближи до изхода и излезе навън. Той също вървеше към реката, без да бърза, като се спираше от време на време, за да погледне назад към сестра си.

В това време Малката Елза се мяташе диво из клетката и се изправяше на задни крака върху мрежата. Тя беше изпълнена с нетърпение да последва братята си, но не знаеше как. Най-после намери пътя към свободата и затича бързо след Джеспа. Трите лъвчета изчезнаха в тръстиките. В същия миг внезапен порой се спусна като завеса между тях и нас.