Джой Адамсън
Лъвицата Елза (20)

Опасности в гъсталака

Около 9 часа вечерта Елза и малките дойдоха до реката и се настаниха пред моята палатка да чакат вечерята. Тъй като останките от месото бяха още до храста гардения, повиках Македе и Тото и ги помолих да дойдат, за да го издърпаме. Взех лампа и отидохме долу под тясната пътека, която бяхме проправили през гъстия храсталак от лагера до реката. Македе с палка в ръка и фенер отиде напред. Тото го следваше, а накрая вървях аз с лампата. Тихо отидохме на няколкостотин метра надолу по пътеката. Последва ужасен сблъсък и лампата на Македе изчезна. Една секунда по-късно изхвръкна и моята лампа и някаква голяма черна маса ме блъсна и повали. Следващото нещо, което помня, беше, че Елза ме ближеше. Веднага щом се съвзех, седнах и повиках момчетата. От Тото, който лежеше до мен, дойде слабо стенание. След това той се надигна, като държеше главата си, клатушкаше се и заекваше: „Бивол, бивол.“ В този момент чухме гласа на Македе от посока на „кухнята“. Викаше, че е съвсем добре. Помагайки ми да стана, Тото каза, че видял как Македе изведнъж скочил настрана от пътеката и започнал да удря с палката си един бивол. В следващия момент Тото бил повален, а след това — аз. Какво се е случило, когато Елза и биволът са се срещнали лице с лице, никой от нас няма да узнае. За щастие Тото нямаше лоши наранявания, освен една подутина на главата, причинена от дънера на паднала палма. Почувствувах, че от ръцете и бедрата ми тече кръв, и ме болеше, но исках да се прибера в лагера, пък после да видя раните си. Тази случка наистина опроверга популярното вярване, че лъвицата, колкото и питомна да е, става жестока при миризмата или вкуса на кръв.

Елза несъмнено бе дошла да ни защити от бивола. Разбрала, че сме наранени, тя беше най-нежна и внимателна.

Не се съмнявах, че бе бивол, тъй като от няколко седмици непрестанно виждахме следите му, които водеха от „кабинета“ през речния храсталак до пясъчния бряг, където триъгълна линия от следи отбелязваше мястото му за водопой. След като задоволеше жаждата си, той обикновено продължаваше нагоре по течението. Никога не отиваше на водопой преди полунощ. Тази вечер, изглежда, е бил необикновено жаден и е пристигнал по-рано. Вероятно Елза го бе чула и затова доведе малките в лагера в 9 часа. Когато ни е видял да слизаме с лампите към реката, биволът очевидно се е уплашил и се е втурнал по най-близката пътека, за да се спаси, и се сблъскал с нас. Аз получих няколко ритника, които оставиха следи на бедрото ми, и бях благодарна, че не бяха на много по-уязвими места от моята анатомия.

Елза се върна с нас в лагера, където намерихме малките да ни чакат. Озадачи ме как ги е изхитрила да не я последват. Тревожех се за Македе и веднага отидох в кухнята да видя как е. Намерих го в добро състояние да разказва на захласнатите си приятели за самостоятелната си разправа с един бивол. Страхувам се, че неговата героична фигура слабо потъмня от появата ми с кървящи крака, но главното е, че всички бяхме спасени.

Прекарах много неприятна нощ, защото освен болките от раните ми всички стави започнаха да се подуват и беше трудно да намеря поза, в която да се отпусна или да дишам, без да се увеличава болката в ребрата ми.

През следващия следобед Елза издърпа „лова“ си твърде далеч по течението, премина с него реката и после продължи нагоре по стръмния бряг. Дотам не можеше да се добере никой друг звяр. Чудех се дали необикновеното поведение на Елза не се дължи на това, че се беше уплашила от бивола точно толкова, колкото и аз.

В началото на август тя беше необикновено общителна, но синът й Джеспа не следваше примера й. Всеки ден той ставаше по-буен. За разлика от Елза той живо се интересуваше от стадото кози.

Една вечер, когато Нуру ги пасял около камиона, Джеспа минал през кухнята на десетина сантиметра от предания Ибрахим, който бил коленичил на килимчето си, погълнат от вечерната си молитва, промъкнал се между контейнерите с вода, покрай откритото огнище и пристигнал при камиона точно когато козите щели да влизат. Нямаше съмнение за намеренията му. Аз изтичах, грабнах една пръчка, изпречих я пред него и извиках: „Не, не!“ с най-заповеднически глас. Джеспа погледна объркан, подуши пръчката и започна да я удря на игра, което позволи на Нуру да вкара козите в камиона. След това Джеспа се върна с мен при Елза, която наблюдаваше играта.

Често тя ми помагаше да го контролирам било като прибавяше няколко плесника към моето „не“, било като заставаше между него и мен. Докога ли още моите заповеди и пръчката ми щяха да имат ефект, дори и при нейната подкрепа? Джеспа беше така жизнен, любопитен и закачлив, беше величествен малък лъв, който много бързо расте, и беше крайно време да оставим него, брат му и сестра му да живеят своя нормален живот. Докато мислех това, той преследваше другите лъвчета, катурна съда с вода върху Елза и я измокри. Елза му удари една плесница и след това го натисна под тежкото си измокрено тяло. Зрелището беше забавно и ние се засмяхме неволно, но беше нетактично и засегна Елза, която, след като ни отправи неодобрителен поглед, си отиде с двете послушни лъвчета. По-късно скочи на покрива на ландроувъра, а аз отидох, за да се сприятелим отново и да й се извиня.

Имаше пълнолуние и звездите в небето блестяха като брилянти. Елза гледаше надолу към мен със сериозно изражение и големите й почти черни очи като че ли казваха: „Защо подронваш моя авторитет?“ Дълго останах при нея, като галех меката й копринена глава.

След малко чухме скимтенето и грухтенето на любещи се носорози, които идваха откъм солената скала. Елза погледна към малките, но като забеляза, че са напълно погълнати от яденето си, реши да не обръща внимание на влюбената двойка. По-късно ги чухме да пресичат реката.

Джордж се върна отново при мен, като доведе група за борба с бракониерите. Групата щеше да действува по цялата северна граница. Първото нещо, което искаше да направят, беше да намерят човек от местните жители на отвъдния бряг на реката, който срещу прилично възнаграждение да дава сведения за бракониерите.

Възнамерявахме да оставим семейството да се грижи за себе си веднага щом настаним хората. Раните на Елза бяха повече или по-малко излекувани и ние искахме лъвовете да заживеят своя нормален живот. Когато обаче ловните надзиратели се върнаха, разбрахме, че трябва да променим плановете си. Те доведоха няколко бракониери, а един донесъл на Джордж, че бракониерите са решили твърдо да убият Елза с отровни стрели веднага щом напуснем лагера. Каза също, че след подпалването на лагера трима от престъпниците изкачили Голямата скала на Елза на лов за дамани, но се отказали, след като един от тях бил ухапан от змия.

Разбрахме, че с нарастване на сушата ще нарасне и дейността на бракониерите, и колкото и ефикасни да са надзирателите, ще им бъде невъзможно да предпазят Елза. Тя ще трябва да ловува надалеч и така ще рискува да се срещне с местни жители.

Очевидно, ако продължавахме да стоим, възпитанието на малките в суровия начин на живот ще се забави и те може би ще се разглезят, но по-добре това, отколкото един трагичен край.

Една вечер мухите цеце бяха особено досадни. Елза и двамата й сина се търкаляха по гръб в палатката, за да смачкат мъчителите си. Като правеха това, те събориха две походни, легла, облегнати на стената. Елза легна на едното от тях, а Джеспа — на другото, докато Гоупа трябваше да се задоволи със земята. Гледката на двата лъва, излегнати в легло, различна от нашата представа за дивия живот, беше твърде комична. Само Малката Елза остана отвън. Както винаги, тя беше дива и нищо не можеше да я съблазни да влезе в палатката, тъй че поне тя успокояваше моята съвест.

Един следобед, когато бяхме на брега на реката с Елза и лъвчетата, имах възможност да прегледам раните на Елза. Открих, че въпреки големите количества сулфамиди още не бяха заздравели. Възползувах се от случая също да проверя зъбите й и видях, че два кучешки зъба бяха счупени. Анкилостомата, от която страдаше, когато беше малка, беше оставила нарези на края на зъбите й и точно там те се бяха счупили. Мислех, че това пречи при ловуването, въпреки че челюстите й бяха нейното най-мощно оръжие.

Когато се стъмни, ние се прибрахме в палатката. Цялата вечер Елза беше неспокойна, и възбудена и ненадейно тя и малките си отидоха.

Към полунощ ме събуди рев на няколко лъва. Чу се ужасен шум от борба, след малка пауза последва друга борба, а по-късно — трета. Накрая чух плач на лъв, който очевидно беше ранен в битката, и можех само да се надявам, че не е Елза. След това някой от групата прекоси реката. После всичко утихна напълно.

Призори отидох по следите, оставени от нашите войнствени посетители. Открихме дирите на Свирепата лъвица и нейния съпруг. Очевидно Елза се беше борила с тях, когато се бяха приближили до лагера. Шест часа изследвахме отпечатъците, които водеха през реката към Граничните скали; те се свързваха със следите на лъвчетата.

В безплодно търсене мина целият ден и към залез-слънце дадохме изстрели. След малко чухме гласа на Елза от много далеч, а след това се появи и тя, придружена от Джеспа. Куцаше много лошо, но искаше да стигне до нас колкото се може по-бързо. Обърна се един-два пъти и гледаше назад да види дали другите лъвчета я следват. Когато дойдоха до нас, и тя, и Джеспа показаха колко са доволни, като се търкаха в краката ни. Тогава видях, че на предната си лапа Елза има дълбока рана, която кървеше и очевидно я болеше много. Единственият начин да й помогна беше да я заведа вкъщи и да промия раната. Лагерът беше далеч. Стъмваше се и множеството следи от носорози и биволи напомняха, че не трябва да замръкваме. Необходимо беше да бързаме. Въпреки нетърпеливите викове на Джордж да не се бавим, често спирахме и изчаквахме малките, чиито крачки бяха доста бавни. Джеспа тичаше като овчарско куче между Джордж и ариергарда и се мъчеше да ни събере заедно.

За пръв път мухите цеце се оказаха полезни. Елза беше покрита с тях и вървеше с мен, като се надяваше, че ще ги махам от гърба й. Джеспа също беше нападнат от мухите и за пръв път бутна коприненото си тяло в краката ми, молейки ме да го отърва от тази чума. Беше против моите принципи да го докосвам, но не можах да устоя. Елза често спираше и въздишаше към храстите. Влюбена ли беше?

Напълно изтощени, ние се върнахме в лагера. Елза отказа да яде, но седна на ландроувъра и наблюдаваше как малките късат месото. От време на време гледаше съсредоточено в тъмнината. Нямаше още 9 часа, когато семейството напусна лагера, и около полунощ чухме лъв да реве откъм Голямата скала.

През следващите дни Елза идваше в лагера всеки следобед и аз промивах раните й. Когато състоянието й се подобри, заедно с малките тя дойде до реката с нас на лов за крокодили. Тогава видяхме друг неин начин да накара лъвчетата да стоят мирно и да слушат. Тя подуши една антилопа и започна да я дебне безуспешно. През цялото време малките стояха като вкаменени. Очевидно не можеше да става въпрос те да участвуват в ловуване. По-късно пак бяха много живи, пляскаха във водата и се катереха по дърветата, забиваха ноктите си в кората и се протягаха нагоре, понякога достигайки на височина три метра.

Наблюдавахме и другата реакция на Елза. Малките играеха на около сто метра от един крокодил, който живееше в дълбок вир. Тя явно го смяташе за безопасен. Може би знаеше, че е преситен, и никак не се интересуваше от неговото съседство, въпреки че обикновено най-малкото раздвижване на водата я правеше подозрителна. Бяхме констатирали, че Елза прави разлика между безопасна игра като дърпане на въже между Джордж и Джеспа над някой труп и игра, която можеше да стане опасна и страшна, както когато Джордж хвърли пръчка в реката. Тогава тя веднага заставаше между лъвчетата и реката, за да ги предпази да не скочат в нея, или ако са уплашени, може би да ги успокои, че това, което виждат, е само плаваща дъска, а не муцуната на крокодил.

На 12 август отидох в Найроби за шест дни и се върнах на 18-и. Докато вечеряхме, чухме да реват два лъва. От шума доловихме, че те приближават лагера откъм потока. Елза се втурна насреща им, изоставяйки малките. Върна се след около час, но дотогава малките си бяха отишли. Тя започна да ги търси навсякъде из лагера и беше много нервна.

Изведнъж ни изплаши оглушителен рев, който идваше точно откъм кухнята, и като погледна в тази посока, Джордж видя факлата да се отразява в светещите очи на лъв. Елза беше близо до нашата палатка и изрева заканително. За щастие малките пристигнаха. Тя ги отведе веднага и скоро чухме да прекосяват реката. След това всичко утихна и ние си легнахме. След полунощ Джордж се събудил от шум близо до палатката, запалил факла и видял някаква лъвица на около тридесет метра. Тя станала бавно, а той стрелял по нея, за да я накара да побърза, но без ефект. Предизвикал само и друг лъв, който почна да реве. Половин час лъвовете ръмжаха и реваха, а после се отдалечиха.

На следващата вечер Елза дойде много късно и се настани близо до палатките, докато Джеспа, който беше в едно от своите най-оживени настроения, се забавляваше, обръщайки всичко, което се намираше подръка. Масите бяха изчистени от бутилки, чинии и прибори, пушките бяха измъкнати от стойките им, а чантите, пълни с амуниции, бяха отнесени. Картонените контейнери бяха извадени наяве пред другите лъвчета и после накъсани на парчета. На сутринта намерихме семейството още в лагера — нещо съвсем необикновено. Момчетата стояха зад оградата на кухнята и ги чакаха да си отидат; понеже семейството нямаше такива намерения, Джордж отиде до Елза, но тя го повали. Тогава Джордж ме освободи от трънената ограда и ми даде възможност и аз да опитам късмета си. Приближих се до Елза, като я увещавах, но тъй като тя ме гледаше с полузатворени очи, стоях настрана, докато тя дойде бавно при мен. Ненапразно се страхувах, защото, когато беше на десет метра от мен, тя се втурна с всички сили, повали ме, седна върху мен и започна да ме лиже. След това стана много нежна. Тя знаеше добре, че трикът със събарянето не ни харесваше, и сега за пръв път след раждането на малките си го позволи. По-късно Елза заведе лъвчетата на едно място под „кабинета“, а следобед отидохме при тях и ние. Джеспа се интересуваше много от пушката на Джордж. Той правеше всякакви опити, за да му я грабне, но скоро разбра, че е невъзможно, още повече че собственикът й беше нащрек. Беше интересно да се наблюдава как лъвчето се опитваше да отвлече вниманието на Джордж, като се преструваше, че гони брат си и сестра си. Когато съмненията на Джордж изчезнаха и той остави пушката, за да вземе фотоапарата си, Джеспа се хвърли и я възседна. Последва истинска игра на война, която Елза наблюдаваше внимателно. Най-сетне тя дойде на помощ на Джордж, като седна върху сина си и така го принуди да пусне пушката. Тя толкова дълго седя на лъвчето, че започнах да се безпокоя за него. Когато най-после го освободи, Джеспа гледаше с желание към пушката и дебнеше близо до нея, но беше много послушен и я остави. Въпреки това за известно време Елза продължи да се съмнява в неговото добро поведение и от време на време заставаше между него и пушката. Накрая тя се търколи по гръб с лапи във въздуха и застана тихо. Малките веднага засукаха. Елза изглеждаше напълно щастлива, но аз не можех да не се чудя как малките не я нараняват с острите си зъби. Това беше най-идиличната гледка и точно в този момент една райска мухоловка прелетя над нас, влачеща белоперестата си опашка като дълъг воал след себе си. Лъвчетата бяха на девет месеца и Елза имаше пълно право да се гордее с тях.

Лъвчетата задрямаха с коремчета, надути до пукване, Елза се изгърби, протегна се, дойде до мен, близна ме, седна и постави лапата си на рамото ми за известно време, после сложи глава на скута ми и заспа. Докато тя и двата малки лъва спяха, Малката Елза стана да пази семейството и на два пъти безуспешно дебна една водна коза.

Кога то си легнахме, чухме звуци от мляскане, което продължи до сутринта. Очевидно семейството прекарваше нощта в лагера, довършвайки месото. През следващия ден те останаха много близо до палатките. Тази вечер чухме вика на бащата на лъвчетата и помислихме, че той е наблизо. Елза предпочете да не отива. Остана при нас цели три дни.