Денис Лихейн
Злокобен остров (8)

6

Тя идва надолу по коридора към него.

Долорес, с изпълнени с гняв очи, докато Бинг Кросби тихо напява „На изток от рая“ отнякъде из апартамента, от кухнята, може би. Тя казва:

— Иисусе, Теди, Иисусе Христе! — Държи в ръката си празна бутилка от „JTS Brown“. Неговата празна бутилка. И Теди осъзнава, че е открила един от тайните му запаси.

— Трезвен ли си изобщо някога? По дяволите, вече случва ли се някога да си трезвен? Отговори ми.

Но Теди не може. Не може да говори. Дори не е сигурен къде е тялото му. Вижда я и тя все така върви надолу по дългия коридор към него, но той не вижда физическото си тяло, дори не го чувства. В другия край на коридора зад гърба на Долорес има огледало, а той не се отразява в него.

Тя свръща наляво и влиза в дневната, а гърбът й е овъглен и леко тлее. Бутилката вече не е в ръката й, а от косата й се издигат и се кълбят малки къдрави струйки дим.

Тя спира до един прозорец:

— О, погледни. Толкова са красиви така. Като плават.

Теди застава до нея на прозореца, и тя вече не е обгорена, мокра е до кости, и сам той вижда, когато поставя ръка на рамото й, че от пръстите му капе вода върху ключицата й, и тя обръща глава и целува бързо пръстите му.

— Какво си направила? — казва той, без дори да е сигурен защо пита.

— Погледни ги ето там.

— Скъпа, защо си цялата мокра? — казва той, но не се изненадва, когато тя не отговаря.

Гледката през прозореца не е каквото очаква. Това не е изгледът, който имаха от апартамента на Бътънууд, а гледка от друго място, където отседнаха веднъж, едно бунгало. Там има малко езеро, из което плават малки пънове, и Теди забелязва колко са гладки, докато се въртят и обръщат почти незабелязано, а водата потрепва и е побеляла на места под луната.

— Този остъклен балкон е толкова хубав — казва тя. — Толкова бял. Можеш да усетиш мириса на прясната боя.

— Хубаво е.

— И така — казва Долорес.

— Убих много хора през войната.

— Затова пиеш.

— Може би.

— Тя е тук.

— Рейчъл?

Долорес кимва:

— Никога не си е тръгвала. Ти почти го видя. Почти успя.

— Законът на Четиримата.

— Това е код.

— Определено, но за какво?

— Тя е тук. Не можеш да си тръгнеш.

Той я обгръща с ръце изотзад и заравя лице отстрани в шията й.

— Няма да си тръгна. Обичам те. Обичам те толкова много.

От корема й изхвръква течност и течността потича през пръстите му.

— Аз съм просто ковчег с кости, Теди.

— Не.

— Така е. Трябва да се събудиш.

— Ти си тук.

— Не съм. Трябва да приемеш това. Тя е тук. Ти си тук. Той също е тук. Преброй леглата. Той е тук.

— Кой?

— Ледис.

Името пропълзява през плътта му и се изкачва по костите му.

— Не.

— Да. — Тя накланя глава назад и вдига поглед към него. — Ти знаеше.

— Не съм.

— Да, знаеше. Не можеш да си тръгнеш.

— Напрегната си през цялото време. — Той размачква раменете й, и тя надава лек изненадан стон, от който той получава ерекция.

— Вече не съм напрегната — казва тя. — Вече съм у дома.

— Това не е дом — уточнява той.

— Разбира се, че е. Моят дом. Тя е тук. Той е тук.

— Ледис.

— Ледис — казва тя. А после: — Трябва да си отида.

— Не. — Той плаче. — Остани.

— О, Господи. — Тя се обляга назад и се отпуска в прегръдките му. — Пусни ме. Пусни ме да си отида.

— Моля те, не си отивай. — Сълзите му се разливат надолу по тялото й и се смесват с течността, която се излива като порой от корема й. — Имам нужда да те прегръщам само още малко. Още малко. Моля те.

Тя изпуска лек бълбукащ звук — наполовина въздишка, наполовина вой, толкова разпокъсан и красив в болката, която издава — и го целува по кокалчетата.

— Добре. Дръж здраво. Колкото можеш по-здраво.

И той прегръща жена си. Прегръща я и я държи до безкрайност.

 

 

Беше пет часът сутринта, дъждът се стоварваше върху света, и Теди слезе от горното легло и извади тефтерчето си от джоба на палтото. Седна на масата, където бяха играли покер и отвори тефтера на страницата, където беше записал Закона на Четиримата на Рейчъл Соландо.

Трей и Биби продължаваха да хъркат така шумно, както валеше дъждът. Чък спеше тихо, по корем, подпъхнал единия си юмрук близо до ухото, сякаш той му нашепваше тайни.

Теди сведе поглед към листа. Беше просто, щом човек разбереше веднъж как да го тълкува. Детински код, всъщност. Въпреки това обаче беше код, и Теди го разгада чак в шест часа.

Вдигна поглед и видя Чък да го наблюдава от долното легло, подпрял брадичка върху юмрука си.

— Тръгваме ли си, шефе?

Теди поклати глава:

— Никой няма да си тръгне, докато сме затънали в тези лайна — каза Теди, като слезе от леглото си и вдигна щората на прозореца, разкривайки потънал във вода пейзаж с цвят на перла. — Няма начин.

Изведнъж вече беше по-трудно да задържи съня, мирисът на Долорес се изпари заедно с вдигането на щората: Биби се прокашля сухо, Трей се протегна с шумна, продължителна прозявка.

Теди се запита — и то не за пръв път, не просто случайно — дали това беше денят, в който тъгата по нея и чувството, че му липсва, щяха най-после да го надвият. Ако можеше да върне назад годините до онази сутрин на пожара и да замени нейното тяло със своето, би го сторил. Това не подлежеше на съмнение. Никога не беше подлежало. Но докато годините минаваха, тя му липсваше повече, не по-малко, а нуждата му от нея се превърна в рана от нож, която не зарастваше с белег, не спираше да кърви.

Държах я — искаше му се да каже на Чък, Трей и Биби. Прегръщах я, докато Бинг Кросби напяваше тихо от радиото в кухнята, и усещах миризмата й, и мириса на апартамента на Бътънууд, и езерото, където отседнахме онова лято, а устните й докосваха кокалчетата на пръстите ми.

Прегръщах я. Този свят не може да ми даде това. Този свят може да ми даде само нещо, което да ми напомня за онова, което нямам, което не мога никога да имам, което нямах достатъчно дълго.

Предполагаше се, че ще остареем заедно, Долорес. Че ще имаме деца. Ще се разхождаме под стари дървета. Исках да гледам как бръчките се вдълбават в плътта ти и да знам кога се е появила всяка една от тях. Да умрем заедно.

Не това. Не това.

Прегръщах я — искаше му се да каже — и ако знаех със сигурност, че всичко, което ще е нужно, за да я прегърна отново, ще е да умра, тогава щях да вдигна пистолета към главата си с цялата бързина на света.

Чък се взираше в него и чакаше.

Теди каза:

— Разбих кода на Рейчъл.

— О — каза Чък, — това ли е всичко?