Денис Лихейн
Злокобен остров (12)

10

— Да не сте луди, по дяволите?

Това бяха думи на Макферсън, който изкрещя във вятъра, докато джипът се спускаше надолу по импровизирана пътека по западния край на гробището.

Той беше на задната седалка, загледан назад към тях със зачервени очи, бурята беше отмила всички следи от чара му на провинциално момче от Тексас. Не им бяха представили шофьора. Младок, с мършаво лице и заострена брадичка — това беше кажи-речи всичко, което Теди успя да различи под качулката на дъждобрана му. Обаче караше джипа като професионалист, врязваше се през шубраците и разпилените от бурята отломки, сякаш изобщо не съществуваха.

— Току-що повишиха степента на това нещо — от тропическа буря до ураган. В момента ветровете нахлуват с около сто и петдесет километра в час. Очаква се към полунощ да достигнат скорост над двеста. А вие излизате да се поразходите в това нещо?

— Откъде разбрахте, че са повишили степента? — попита Теди.

— Любителска радиостанция, господин комисар. Очакваме да загубим и нея след няколко часа.

— Разбира се — каза Теди.

— Точно сега можехме да сме в онзи двор, но вместо това ви търсехме. — Той плесна по гърба на седалката си, после се обърна напред, приключил с тях.

Джипът изкачи с друсане едно възвишение и за миг Теди не виждаше друго, освен небе, не усещаше нищо под колелата, а после се завъртяха през един завой, който се спускаше стръмно заедно с пътеката, и Теди видя океана далече от лявата им страна: водата кипеше от експлозии, които избухваха, бели и широки като атомни гъби.

Джипът се вряза надолу през възвишение от малки хълмове, а после връхлетя в редица дървета: Теди и Чък се държаха за седалките, докато се блъскаха един в друг на задната седалка, а после дърветата останаха зад гърба им и те видяха задната стена на имението на Коули: пресякоха четвърт акър от дървени стърготини и борови иглички, преди да излязат на пътя към къщата, и шофьорът включи на по-висока предавка и се отправи шумно към главния вход.

— Ще ви заведем да се видите с д-р Коули — каза Макферсън, като погледна назад към тях. — Той направо няма търпение да говори с вас.

— А пък аз си мислех, че майка ми си е в Сиатъл — рече Чък.

 

 

Взеха душ в приземието на спалното помещение за персонала, и им дадоха дрехи от запасите за санитарите. Собствените им дрехи бяха изпратени в болничната пералня, и Чък си среса косата в банята, погледна бялата си риза и белите панталони и попита:

— Ще желаете ли да видите листа с вината? Специалитетът ни тази вечер е говеждо „Уелингтън“. Доста е добро.

Трей Уошингтън промуши глава в банята. Изглежда, че прикриваше усмивката си, докато оглеждаше преценяващо новите им дрехи, а после каза:

— Трябва да ви заведа при д-р Коули.

— Колко сме загазили?

— О, предполагам, че доста.

 

 

— Господа — каза Коули, когато влязоха в стаята, — хубаво е да ви видя.

Изглеждаше във великодушно настроение, с грейнал поглед, и Теди и Чък оставиха Трей на вратата, когато влязоха в заседателна зала на най-горния етаж на болницата.

Стаята беше пълна с лекари, някои — в бели лабораторни престилки, други — в костюми, всичките насядали около дълга маса от тиково дърво с настолни лампи с абажури от зелено стъкло пред столовете и тъмни пепелници, в които тлееха цигари или пури: единствената лула беше на Нахринг, който седеше начело на масата.

— Господа доктори, това са федералните шерифи от военната полиция, които обсъждахме. Шерифите Даниелс и Аул.

— Къде са ви дрехите? — попита един от мъжете.

— Добър въпрос — каза Коули, който, според Теди, се наслаждаваше страхотно на това.

— Бяхме навън в бурята — каза Теди.

— Навън в това време? — Докторът посочи към високите прозорци. Бяха облепени накръст с плътна лента и сякаш дишаха леко, изпускайки дъха си в стаята. Дъждът барабанеше по стъклата като с пръсти, а цялата сграда скърцаше под напора на вятъра.

— Боя се, че да — каза Чък.

— Бихте ли седнали, господа — каза Нахринг. — Тъкмо приключваме.

Те намериха две места в края на масата.

— Джон — обърна се Нахринг към Коули — необходим ни е консенсус по този въпрос.

— Знаеш какво е моето мнение.

— И мисля, че всички го уважаваме, но ако невролептиците могат да осигурят необходимото намаляване на диспропорциите на 5-хидрокситриптамин в серотонина, тогава не смятам, че имаме особено голям избор. Трябва да продължим изследването. Първата опитна пациентка, тази, хм, Дорис Уолш, отговаря на всички критерии. Не виждам проблем там.

— Просто се тревожа за цената.

— Далеч по-малка от тази на операцията, и вие го знаете.

— Говоря за рисковете от увреждания на основните нервни възли и мозъчната кора. Говоря за ранни изследвания в Европа, които са показали рискове от разрушаване на нервите, подобно на онези, предизвикани от енцефалит и мозъчни удари.

Нахринг отхвърли възражението, като вдигна ръка.

— Всички, които са „за“ искането на д-р Бротиган, моля, вдигнете ръце.

Теди видя как всички ръце на масата, с изключение на тази на Коули и още един мъж се вдигнаха във въздуха.

— Бих казал, че това е консенсус — каза Нахринг. — Тогава ще подадем петиция до борда да финансира изследването на д-р Бротиган.

Един млад мъж, навярно Бротиган, кимна в знак на благодарност към всеки край на масата. Беше с хлътнали бузи, безспорно американец, с гладки страни. Направи впечатление на Теди като човек, който имаше нужда от наблюдение — твърде сигурен, че ще изпълни и най-безумните мечти на родителите си.

— Добре тогава — каза Нахринг и затвори папката с метални халки пред себе си, когато погледна надолу по масата към Теди и Чък, — как е положението, господа шерифи?

Коули се надигна от мястото си и си приготви чаша кафе на бюфета.

— Носи се слух, че са открили двама ви в някакъв мавзолей.

Няколко души на масата се изсмяха тихо: лекарите вдигнаха юмруци към устата си.

— Знаете ли по-добро място, където да се скриете от ураган, когато сте навън? — каза Чък.

Коули каза:

— Тук. За предпочитане в сутерена.

— Разбрахме, че може да връхлети сушата с над двеста километра в час.

Коули кимна, с гръб към стаята.

— Тази сутрин Нюпорт, Роуд Айлънд, е изгубил трийсет процента от домовете си.

Чък каза:

— Моля се да не е пострадало и семейство Вандербилт.

Коули зае мястото си.

— Провинстаун и Тръро са били ударени днес следобед. Никой не знае колко лошо, защото пътищата са прекъснати, радиовръзката също. Но изглежда, че се е насочило право към нас.

— Най-силната буря, която е поразявала източното крайбрежие от трийсет години насам — каза един от лекарите.

— Превръща въздуха в чисто статично електричество — каза Коули. — Точно затова номераторът на централата се срина снощи. Точно затова звукът на радиостанциите беше накъсан, в най-добрия случай. Ако ни удари директно, не знам какво ще остане непокътнато.

— И именно затова — каза Нахринг — повтарям настояването си всички пациенти в Синята зона да бъдат завързани за леглата си.

— Синята зона ли? — попита Теди.

— Отделение В — каза Коули. — Пациенти, за които е постановено, че представляват опасност за себе си, за тази институция, и за широката общественост като цяло. — Той се обърна към Нахринг. — Не можем да направим това. Ако това заведение бъде наводнено, те ще се удавят. Знаете това.

— Доста голямо наводнение ще е нужно.

— Намираме се в океана. Всеки момент ще ни ударят ураганни ветрове със скорост над двеста километра в час. Едно „голямо наводнение“ определено изглежда възможно. Удвояваме пазачите. През цялото време следим къде се намира всеки пациент от Синята зона. Без изключения. Но не можем да ги приковем към леглата им. Те вече са заключени в килии, за бога. Това е престараване.

— Рисковано е, Джон. — Това беше изречено тихо от мъж с кестенява коса в средата на масата. Заедно с Коули, той беше единственият въздържал се при гласуването на въпроса, който обсъждаха, когато Теди и Чък влязоха най-напред. Той непрекъснато щракаше с химикалката си, и беше вперил поглед в плота на масата, но от тона му Теди разбра, че е приятел на Коули. — Това е истински риск. Да кажем, че електричеството прекъсне.

— Има резервен генератор.

— А ако и той се изключи? Килиите ще се отворят.

— Това е остров — каза Коули. — Къде ще отиде който и да е? Не е като да могат да хванат ферибот, да избягат в Бостън, и да предизвикат хаос. Ако ръцете им са вързани за леглата и това заведение се наводни, господа, всичките ще умрат. Това са двайсет и четири човешки същества. Ако, не дай Боже, нещо се случи в ограденото място? С останалите четирийсет и двама? Искам да кажа, за бога, вие можете ли да живеете с това? Аз не мога.

Коули огледа масата, и Теди внезапно почувства способност за съчувствие, идващо от него, което не беше усещал никога преди. Нямаше представа защо Коули ги беше допуснал да присъстват на това съвещание, но започваше да мисли, че този човек няма много приятели в тази стая.

— Докторе — каза Теди, — не искам да ви прекъсвам.

— Съвсем не, господин комисар. Ние ви доведохме тук.

Теди едва не подметна: без майтап?

— Когато говорихме тази сутрин за кода на Рейчъл Соландо…

— Всички ли са запознати с това, за което говори комисарят?

— Законът на Четирите — каза Бротиган с усмивка, в която на Теди му се прииска да забие чифт клещи. — Просто съм възхитен от това.

Теди каза:

— Когато говорихме тази сутрин, казахте, че нямате теории за последното указание. — „Кой е шейсет и седем?“ — каза Нахринг. — Да?

Теди кимна, а после се облегна назад в стола си, в очакване.

Откри, че всички на масата го гледат, объркани.

— Вие наистина не го виждате — каза Теди.

— Да виждаме какво, господин комисар? — Това беше изречено от приятеля на Коули, и Теди погледна бялата му престилка, и видя, че името му е Милър.

— Тук имате шейсет и шест пациенти.

В отговор те се втренчиха в него като деца на празненство за рожден ден, които чакат следващия букет на клоуна.

— Общо четирийсет и двама пациенти в отделенията А и Б. Двайсет и четирима в отделение В. Това прави шейсет и шест.

Теди видя как осъзнаването просветва върху няколко лица, но мнозинството все още изглеждаха потресени.

— Шейсет и шестима пациенти — каза Теди. — Това предполага, че отговорът на въпроса: „Кой е шейсет и седем?“ е, че тук има шейсет и седми пациент.

Мълчание. Няколко от лекарите се спогледаха през масата.

— Не следвам мисълта ви — каза накрая Нахринг.

— Какво има, което да не следвате? Рейчъл Соландо е намеквала, че съществува шейсет и седми пациент.

— Но няма такъв — каза Коули, протегнал ръце пред себе си върху масата. — Това е страхотна идея, господин комисар, и със сигурност щеше да разбие кода, ако беше вярна. Но две плюс две никога не е равно на пет, дори и да искате. Ако на острова има само шейсет и шест пациенти, тогава въпросът за шейсет и седми пациент е съмнителен. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не — каза Теди, като се опитваше да запази гласа си спокоен. — Не следвам напълно мисълта ви по този въпрос.

Коули, изглежда, подбра внимателно думите си, преди да заговори, сякаш избираше най-простите:

— Ако, да кажем, този ураган не продължаваше, тази сутрин щяхме да сме приели двама нови пациенти. Това щеше да направи общия им брой шейсет и осем. Ако, пази Боже, някой пациент беше умрял в съня си нощес, това щеше да направи общия брой на пациентите ни шейсет и пет. Общият брой може да се променя ден по ден, седмица по седмица, в зависимост от многобройни променливи величини.

— Но — каза Теди — що се отнася до нощта, когато госпожица Соландо е написала кода си…

— Имаше шейсет и шест пациенти, включително и тя. Ще призная правотата ви в това, господин комисар. Но това все още е с едно число по-малко от шейсет и седем, нали? Опитвате се да наместите нещо на погрешното място.

— Но точно това беше нейната идея.

— Давам си сметка за това, да. Но идеята й е била погрешна. Тук няма шейсет и седми пациент.

— Ще позволите ли на партньора ми и мен да прегледаме досието на пациентката?

Това предизвика поредица от намръщени гримаси и възмутени изражения откъм масата.

— Категорично не — каза Нахринг.

— Не можем да направим това, господин комисар. Съжалявам.

Теди наведе глава за миг и погледна глупавата си бяла риза и панталоните в тон с нея. Приличаше на продавач на газирани напитки. Вероятно изглеждаше също толкова властен. Може би трябваше да сервира по няколко топки сладолед на хората в стаята, да види дали не може да ги спечели по този начин.

— Не можем да получим достъп до досиетата на персонала ви. Не можем да получим достъп до досиетата на пациентите ви. Как се предполага да открием изчезналата ви пациентка, господа?

Нахринг се облегна назад в стола си и наклони глава.

Ръката на Коули застина, с наполовина вдигната към устните му цигара.

Няколко от лекарите зашепнаха помежду си.

Теди погледна Чък.

Чък прошепна:

— Не ме гледай. Объркан съм.

Коули попита:

— Надзирателят не ви ли каза?

— Изобщо не сме говорили с надзирателя. Макферсън дойде да ни вземе.

— О — каза Коули, — боже мой.

— Какво?

Коули огледа останалите лекари, очите му бяха широко отворени.

— Какво? — повтори Теди.

Коули шумно изпусна въздуха през устата си и отново погледна надолу по масата към останалите.

— Намерихме я.

— Вие… какво?

Коули кимна и дръпна от цигарата си.

— Рейчъл Соландо. Намерихме я днес следобед. Тя е тук, господа. Точно след тази врата и надолу по коридора.

Теди и Чък едновременно погледнаха през рамо към вратата.

— Сега можете да си отдъхнете, господа шерифи. Вашето търсене приключи.