Денис Лихейн
Злокобен остров (11)

9

Откриха камъните на около половин километър във вътрешността на сушата, докато небето бързо притъмняваше под облаците с плоска долна част. Изкачиха се по подгизнали стръмни брегове, където морската трева беше отпусната и лъскава под дъжда, и двамата се покриха с кал от катеренето и препъването по пътя нагоре.

Под тях лежеше поле, равно под облаците, голо, с изключение на някой и друг самотен храст, няколко тежки листа, подхвърлени от бурята, и множество дребни камъни, за които Теди отначало предположи, че са се появили заедно с листата, понесени по вятъра. На половината път надолу по далечния край на скалистия бряг обаче спря и ги погледна отново.

Бяха пръснати из полето на малки, плътни купчинки, всяка отделена от най-близката до нея с около петнадесет сантиметра, и Теди сложи ръка на рамото на Чък и посочи към тях.

— Колко купчини можеш да преброиш?

— Какво? — каза Чък.

— Тези камъни — каза Теди. — Виждаш ли ги?

— Да.

— Натрупани са на отделни купчини. Колко можеш да преброиш?

Чък го погледна, сякаш бурята го беше ударила в главата.

— Това са камъни.

— Говоря сериозно.

Чък отново му отправи онзи поглед, а после насочи вниманието си към полето. След минута каза:

— Преброих десет.

— И аз.

Калта поддаде под крака на Чък и той се подхлъзна: размаха назад ръка, която Теди улови и задържа, докато Чък се закрепи стабилно.

— Може ли да слезем? — попита Чък и отправи към Теди, леко раздразнен, гримаса.

Проправиха си път до долу и Теди отиде до купчините от камъни и видя, че оформяха две редици, една над друга. Някои купчини бяха много по-малки от други. В някои имаше само по три-четири камъка, докато други съдържаха по повече от десет, може би дори двайсет.

Теди тръгна между двата реда, а после спря, погледна през рамо към Чък и каза:

— Преброили сме погрешно.

— Как?

— Между тези две купчини тук? — Теди го изчака да дойде при него, а после двамата погледнаха надолу към мястото. — Точно ето там има един камък. В собствена единична купчина.

— В този вятър? Не, паднал е от някоя от другите купчини.

— Намира се на равно разстояние от другите купчини. На петнадесет сантиметра вляво от тази, на петнадесет сантиметра от онази. А в следващата редица същото се случва два пъти. Единични камъни.

— Значи…?

— Значи има тринайсет купчини от камъни, Чък.

— Мислиш, че тя е оставила това. Наистина го мислиш.

— Мисля, че някой го е направил.

— Още един код.

Теди приклекна до скалите. Издърпа шлифер над главата си и изпъна пешовете му пред тялото си, за да предпази тефтера си от дъжда. Движеше се странично като рак и спираше при всяка купчина да преброи камъните и да запише броя им. Когато свърши, имаше дванайсет числа:

18-1-4-9-5-4-23-1-12-4-19-14-5.

— Може би е комбинация — каза Чък — за най-големия катинар на света.

Теди затвори тефтера и го сложи в джоба си:

— Добър опит.

— Благодаря, благодаря — каза Чък. — Ще се появявам два пъти на нощ да правя фокуси в Катскилс. Няма ли да излезеш?

Тръгнаха на север: скалистите брегове бяха далече от дясната им страна, а „Ашклиф“ — забулена в мъгла от лявата им страна някъде в бушуващия вятър и дъжда. В следващия половин час бурята значително се усили, и те притиснаха рамене един до друг, за да чуват думите си, и залитаха като пияници.

— Коули те попита дали си от военното разузнаване. Излъга ли го?

— И да, и не — каза Теди. — Уволниха ме от редовната армия.

— Как постъпи там, обаче?

— Още след обучението. Изпратиха ме в школата за радисти.

— А оттам?

— Един бърз курс във военното училище и после, да, в разузнаването.

— Тогава как в крайна сметка си в кафява униформа?

— Издъних се. — На Теди му се наложи да изкрещи думите, за да надвика вятъра. — Издъних се с едно разшифроване. Координатите на вражеските позиции.

— Колко сериозно?

Теди още чуваше шума, който се беше разнесъл по радиото. Писъци, пукот на статично електричество, викове, статично електричество, картечен огън, последван от още писъци, още викове и още статично електричество. И глас на момче, на близкия заден план на целия този шум, който казваше: „Видяхте ли къде отиде останалата ми част?“

— Около половин батальон — извика Теди във вятъра. — Сервираха ги като пай с месо.

В продължение на минута в ушите му не се чуваше нищо друго, освен вихрушката, а после Чък изкрещя:

— Съжалявам. Това е ужасно.

Изкачиха билото на малка могила и вятърът на върха едва не ги отвя от нея, но Теди хвана здраво лакътя на Чък и те се устремиха напред, с наведени глави, и вървяха така известно време, привели глави и тела, за да се предпазят от вятъра, и отначало дори не забелязаха надгробните камъни. Продължиха да вървят с усилие, и после Теди се блъсна в една плоча, която се килна назад и вятърът я изтръгна от дупката й, и тя лежеше на задната си страна, с лицевата страна към него:

ЯКОБ ПЛАУ

ПОМОЩНИК-БОЦМАН

1832–1858

Едно дърво се прекърши от лявата им страна, и пукотът му прозвуча като удар на брадва, забиваща се в ламаринен покрив, и Чък изкрещя: „Иисусе Христе“, а вятърът вдигна части от дървото и те се изстреляха покрай очите им.

Влязоха в гробището с вдигнати към лицата си ръце, и пръстта, листата и парчетата от дървета сякаш бяха оживели и заредени с електричество, и паднаха няколко пъти, почти заслепени от бурята, и Теди видя някъде напред плътно очертание като от въглен и започна да сочи: виковете му заглъхваха във вятъра. Голяма отломка от нещо мина толкова близо до главата му, че той усети как докосва косата му, и те побягнаха, докато вятърът удряше краката им, а пръстта се надигаше и големи късове от нея се допираха към коленете им.

Мавзолей. Вратата беше стоманена, но счупена при пантите, и от основата се подаваха бурени. Теди дръпна вратата и вятърът се вряза в него, блъсна го наляво заедно с вратата, и той падна на земята, а вратата се изтръгна от счупената си долна панта, издаде зловещо, подобно на вой скърцане, и после се блъсна назад в стената. Теди се подхлъзна в калта, изправи се и вятърът го блъсна в раменете и той се свлече на едно коляно, видя черния вход, зейнал пред него, хвърли се напред през тинята и пропълзя вътре.

— Някога виждал ли си такова нещо? — попита Чък, докато стояха на входа и гледаха как островът бушува яростно. Вятърът беше изпълнен с мръсотия и листа, клони и камъни, и непрекъснатия дъжд, и скимтеше като глутница глигани и обсипваше земята с отломки.

— Никога — каза Теди, и те се отдръпнаха от прага.

Чък намери във вътрешния джоб на палтото си кибрит, който беше още сух, запали три наведнъж и се опита да препречи вятъра с тялото си, и видяха, че върху бетонната плоча в средата на помещението нямаше нито ковчег, нито тяло — или преместен, или откраднат през годините, откакто беше погребан. В стената от другата страна на плочата беше вградена каменна пейка и те отидоха до нея, когато клечките изгаснаха. Седнаха, а вятърът продължаваше да бушува зад прага и да блъска вратата в стената.

— Обаче е доста хубаво, а? — каза Чък. — Природата сякаш е полудяла, цветът на небето… Видя ли как се преметна назад онзи надгробен камък?

— Аз го бутнах, но, да, това беше впечатляващо.

— Леле. — Чък изстиска маншетите на панталоните си, докато под краката му се образуваха локви, и притисна подгизналата си риза към гърдите. — Предполагам, че трябваше да останем по-близо до началната точка. Може да се наложи да изкараме бурята. Тук.

Теди кимна:

— Не знам достатъчно за ураганите, но имам чувството, че тепърва набира скорост.

— А ако вятърът смени посоката си? Това гробище ще се озове тук.

— Все пак предпочитам да съм тук вътре, отколкото там навън.

— Разбира се, но да търсим възвишение по време на ураган? Колко сме умни, по дяволите?

— Не много.

— Беше толкова бързо. В един миг беше просто пороен дъжд, в следващия сме като Дороти, отправила се към Оз.

— Онова беше торнадо.

— Кое?

— В Канзас.

— О.

Воят се усили и Теди чу как вятърът се насочва към дебелата каменна стена зад него, и блъска по нея като с юмруци, докато той почувства как ударите сякаш отекват по гърба му.

— Тепърва набира скорост — повтори той.

— Какво предполагаш, че правят всички онези откачалки сега?

— Крещят в отговор — каза той.

Известно време останаха да седят мълчаливо и всеки изпуши по една цигара. Теди си спомни за онзи ден на бащината си лодка, за първото си осъзнаване, че природата е безразлична към него и далеч по-могъща, и си представи вятъра като същество с ястребово лице и закривен като кука клюн, докато се спуска над мавзолея и грачи. Като гневно същество, което превръщаше вълните в кули и сдъвкваше къщите, превръщайки ги в кибритени клечки, и можеше да го вдигне в хватката си и да го запрати до Китай.

— Бях в Северна Африка през четирийсет и втора — каза Чък. — Преживях две пясъчни бури. Изобщо не могат да се сравнят с това обаче. Но пък и човек забравя. Може би е било също толкова лошо.

— Мога да приема това — каза Теди. — Искам да кажа, не бих излязъл в нещо като това, което става сега, няма да тръгна да се разхождам, но студът е по-лош от това. Ардените. За бога, дъхът ти излиза замръзнал от устата. И до днес мога да го почувствам. Толкова студено, че имах чувството, че пръстите ми горят. Как обясняваш това?

— В Северна Африка си патехме от горещината. Хора умираха от нея. Просто си стоят там в един миг, и в следващия са паднали на палубата. Хора получаваха инфаркт от жегата. Застрелях онзи тип и кожата му беше толкова мека от горещината, че почти се обърна и я видя как излита от другата страна на тялото му. — Чък почука с пръст по пейката. — Видя я как излита — каза тихо той. — Кълна се в Бога.

— Това ли е единственият човек, когото си убил?

— От упор. А ти?

— С мен беше обратното. Убих много, видях повечето от тях.

— Теди облегна глава на стената и вдигна поглед към тавана. — Ако някога имам син, не знам дали бих го пуснал да отиде на война. Дори война като тази, в която нямахме избор. Не съм сигурен, че е редно да искат това от когото и да било.

— Кое?

— Да убива.

Чък повдигна коляно към гърдите си.

— Родителите ми, приятелката ми, някои от приятелите ми, които не можаха да минат физическите тестове — всички те питат, нали знаеш?

— Да.

— Какво е било усещането. Ето какво искат да знаят. И ти се иска да кажеш: Не знам какво беше усещането. Това се случи на някой друг. Аз само го наблюдавах отгоре или нещо такова. — Той протегна ръце. — Не мога да го обясня по-добре. Не звучи ли донякъде смислено?

Теди каза:

— В Дахау пазачите от СС ни се предадоха. Петстотин души. Сега, там имаше репортери, но те бяха видели и всичките тела, натрупани на купчини на железопътната гара. Можеха да усетят точно мириса на това, чийто мирис усещахме ние. Гледаха ни и искаха да правим каквото правехме. А ние, спор няма, искахме да го направим. Затова екзекутирахме до един онези проклети шваби. Обезоръжихме ги, изправихме ги срещу стените, екзекутирахме ги. Покосихме с картечен огън над триста души едновременно. Вървяхме по редицата и пронизвахме с куршуми главите на всички, които още дишаха. Чиста проба военно престъпление. Нали? Но, Чък, това беше най-малкото, което можехме да направим. Проклетите репортери ръкопляскаха. Затворниците от лагера бяха толкова щастливи, че плачеха. Затова им предадохме неколцина от щурмоваците. И те ги разкъсаха на парченца. До края на онзи ден бяхме затрили петстотин души от лицето на земята. Бяхме ги убили всичките. Никаква самозащита, никаква война. Това беше убийство. И въпреки това нямаше сива зона. Те заслужаваха много по-лоши неща. Така че, чудесно — но как живееш с това? Как казваш на жена си, на родителите и на децата си, че си направил това? Че си екзекутирал невъоръжени хора. Че си убивал момчета? Момчета с оръжия и униформи, но все пак момчета? Отговорът е: Не им казваш. Те никога няма да разберат. Защото онова, което си направил, е било заради правилната причина. Но стореното от теб е било също така и погрешно. И никога няма да го отмиеш.

След известно време Чък каза:

— Поне е било заради правилната причина. Някога поглеждал ли си някой от тези бедни копелета, завърнали се от Корея? Те още не знаят защо са били там. Ние спряхме Адолф. Спасихме милиони животи. Нали така? Ние направихме нещо, Теди.

— Да, направихме — призна Теди. — Понякога това е достатъчно.

— Трябва да е. Нали така?

Покрай вратата профуча цяло дърво, с клоните надолу, с корени, стърчащи нагоре като рога.

— Видя ли това?

— Да. Ще се появи насред океана, например, и ще си каже: „Я чакай малко. Това не е правилно“.

— „Би трябвало да съм ей там“.

— „Трябваха ми години да направя този хълм да изглежда както аз исках“.

Те се разсмяха тихо в тъмнината и загледаха как островът се носи бързо като трескав сън.

— Е, всъщност колко знаеш за това място, шефе?

Теди сви рамене:

— Знам някои неща. Не твърде много. Достатъчно, за да ме изплаши.

— О, страхотно. Ти си изплашен. Какво тогава се предполага, че трябва да изпитва един простосмъртен?

Теди се усмихна:

— Неподправен ужас?

— Добре. Смятай ме за ужасен.

— Известно е като експериментално лечебно заведение. Казах ти — радикална терапия. Средствата за издръжката му идват отчасти от държавата, отчасти от Бюрото за федералните затвори, но главно от фонд, създаден през петдесет и първа от Вътрешната комисия за антиамериканска дейност.

— О — каза Чък. — Направо върхът. Да се борят с комунистите от остров в бостънското пристанище. Как изобщо човек може да прави това?

— Експериментират върху ума. Така предполагам. Записват каквото знаят, може би го предават на старите приятелчета на Коули от Отвъдморските служби в ЦРУ. Не знам. Някога чувал ли си за фансиклидина?

Чък поклати глава.

— За ЛСД? За мескалина?

— Не и пак не.

— Това са халюциногени — каза Теди. — Лекарства, които ти докарват халюцинации.

— Ясно.

— Дори в минимални дози, абсолютно нормални хора — ти или аз — започват да виждат разни неща.

— Обърнати надолу с клоните дървета, прелитащи покрай вратата ни?

— А, там е проблемът. Ако и двамата го виждаме, не е халюцинация. Всеки вижда различни неща. Да кажем, че поглеждаш надолу точно сега и виждаш, че ръцете ти са се превърнали в кобри и кобрите се надигат, разтваряйки челюсти, за да ти изядат главата?

— Бих казал, че това ще е адски лош ден.

— Или виждаш тези дъждовни капки, превърнати в пламъци? Храст, превърнал се в нападащ тигър?

— Още по-лош ден. Изобщо не е бивало да ставам от леглото. Но, хей, искаш да кажеш, че едно хапче може да те накара да си мислиш, че такива гадости се случват наистина?

— Не просто „може“. Ще го направи. Ако вземеш подходящата доза, наистина ще получиш халюцинации.

— Бива си ги тези хапчета.

— Да, наистина. А какво прави голямо количество от тези хапчета? Предполага се, че ефектът им е подобен на това да страдаш от тежка шизофрения. Как се казваше онзи тип, Кен. Със студените крака. Той вярва в това. Леонора Грант — тя не виждаше теб. Виждаше Дъглас Феърбанкс.

— Не забравяй, приятелю — също и Чарли Чаплин.

— Бих го имитирал, но не знам как звучи.

— Хей, не е зле, шефе. Можеш да откриваш представленията ми в Катскилс.

— Имало е документирани случаи на шизофреници, които са изтръгвали собствените си лица, защото са смятали, че ръцете им са нещо друго — животни или нещо такова. Виждат неща, които не са там, чуват гласове, които никой друг не чува, скачат от напълно здрави покриви, защото мислят, че сградата гори, и така нататък, и така нататък. Халюциногенните вещества предизвикват подобни илюзии.

Чък насочи пръст към Теди:

— Изведнъж взе да говориш много по-ерудирано от обикновено.

Теди каза:

— Какво мога да ти кажа? Подготвих си домашното. Чък, какво мислиш, че ще стане, ако дадеш халюциногени на хора с крайно силна форма на шизофрения?

— Никой не би направил това.

— Правят го и е законно. Само човешките същества страдат от шизофрения. Тя не поразява плъховете, зайците или кравите. Така че как ще тестваш лечения за нея?

— Върху човешки същества.

— Дай една пура.

— Пура, която си е само пура обаче, нали?

Теди каза:

— Ако така ти харесва.

Чък се изправи, подпря ръце на каменната плоча и се загледа към бурята.

— Значи дават на шизофрениците лекарства, от които шизофренията им се усилва?

— Това е едната тестова група.

— Каква е другата?

— На хора, които нямат шизофрения, се дават лекарства, за да се види как ще реагират мозъците им.

— Дивотии.

— Това е публично достояние, приятел. Посети психиатрична конференция някой ден. Аз съм ходил.

— Но ти каза, че е законно.

— Законно е — каза Теди. — Така е било и с изследванията по евгеника.

— Но ако е законно, не можем да направим нищо по въпроса.

Теди се наведе навътре към плочата:

— Безспорно. Все още не съм тук да арестувам някого. Изпратиха ме да събера информация. Това е всичко.

— Чакай малко — изпратили са те? За бога, Теди, колко дълбоко сме затънали тук, да му се не види?

Теди въздъхна и погледна към него:

— Дълбоко.

— Върни се назад. — Чък вдигна ръка. — Започни отгоре. Как се замеси във всичко това?

— Започна с Ледис. Преди година — каза Теди. — Заминах за Шаток под предлог, че искам да разговарям с него. Скалъпих някаква глупава история как известен негов съучастник е издирван с федерална заповед и мисля, че Ледис може да хвърли известна светлина по въпроса за местонахождението му. Проблемът беше, че Ледис не беше там. Прехвърлили го в „Ашклиф“. Обаждам се тук, но те твърдят, че нямат сведения за него.

— И?

— И това събужда любопитството ми. Обаждам се до някои от психиатричните клиники в града и всички знаят за „Ашклиф“, но никой не иска да говори за това. Разговарям с надзирателя на болницата за душевноболни престъпници „Рентън“. Бях го срещал няколко пъти преди, и казвам: „Боби, какъв е големият проблем? Това е болница, и в същото време — затвор, не е различно от твоето заведение“, а той клати глава. Казва: „Теди, това място е нещо съвсем различно. Нещо строго поверително. Свързано със сложни и тайни методи. Не отивай там“.

— Но ти отиваш — рече Чък. — А на мен ми възлагат да те придружа.

— Това не беше част от плана — каза Теди. — Отговорникът ми казва, че трябва да си взема партньор. И аз си вземам партньор.

— Значи само чакаш оправдание да дойдеш тук?

— До голяма степен — каза Теди, — и, по дяволите, не можех да се обзаложа, че някога ще се случи. Искам да кажа, дори ако имаше бягство на пациент, не знаех дали ще съм там, когато се случи. Или пък дали на някой друг ще бъде възложено да го разследва. Или, по дяволите, милион „ако“. Извадих късмет.

— Късмет ли? По дяволите.

— Какво?

— Това не е късмет, шефе. Късметът не работи така. Светът не работи така. Мислиш, че просто случайно са те зачислили към тази група?

— Разбира се. Звучи малко откачено, но…

— Когато най-напред се обади в „Ашклиф“ да разпитваш за Ледис, представи ли се?

— Разбира се.

— Ами тогава…

— Чък, това беше преди цяла една година.

— Е, и? Не мислиш ли, че водят отчет? Особено в случая с пациент, за когото твърдят, че нямат досие?

— Пак ще кажа — беше преди дванайсет месеца.

— Теди, за бога. — Чък сниши глас, положи дланите си върху плочата и продължително си пое дъх. — Да кажем, че вършат някоя гадост тук. Ами ако те следят още отпреди да стъпиш на този остров? Ами ако те са те довели тук?

— О, глупости.

— Глупости ли? Къде е Рейчъл Соландо? Къде има дори частица доказателство, че тя някога е съществувала? Показаха ни снимка на жена, и досие, което всеки може да е изфабрикувал.

— Но, Чък, дори ако са си я измислили, дори ако са инсценирали цялото това, пак няма как да са могли да предвидят, че аз ще бъда зачислен към случая.

— Ти си разпитвал, Теди. Оглеждал си това място, разпитвал си наоколо. Сложили са електрифицирана ограда около съоръжение за преработка на септични отпадъци. Направили са болнично отделение във военен форт. Държат по-малко от сто пациенти в заведение, което може да побере триста. Това място е дяволски страховито, Теди. В никоя друга болница не искат да говорят за него, и това не ти ли подсказва нещо? Имаш шеф на персонала с връзки отвъд океана, който получава средства от съмнителен фонд, създаден от Вътрешната комисия за разследване на антиамериканската дейност. Всичко в това място крещи: „правителствени операции“. И ти си изненадан от възможността, вместо ти да си проучвал тях през последната година, те да са проучвали теб?

— Колко пъти трябва да го кажа, Чък: откъде са можели да знаят, че ще бъда зачислен по случая с Рейчъл Соландо?

— Ти някакъв проклет тъпак ли си?

Теди се изправи и погледна Чък отвисоко.

Чък вдигна ръка.

— Съжалявам, съжалявам. Нервен съм, ясно?

— Ясно.

— Всичко, което искам да кажа, шефе, е, че са знаели, че веднага ще приемеш всяко оправдание да дойдеш тук. Убиецът на жена ти е тук. Всичко, което е трябвало да направят, е било да се престорят, че някой е избягал. А после са знаели, че ако трябва, и с овчарски скок ще прескочиш онова пристанище.

Вратата се изтръгна от единствената си панта и падна с трясък назад на входа, и те я проследиха как се стоварва като чук върху камъка, а след това се издига във въздуха и се изстрелва над гробището и изчезва в небето.

И двамата се втренчиха в прага, а после Чък каза:

— И двамата видяхме това, нали?

— Използват човешки същества като опитни морски свинчета — каза Теди. — Това не те ли тревожи?

— Ужасява ме, Теди. Но откъде знаеш това? Казваш, че са те изпратили да събереш информация. Кой те изпрати?

— При първата ни среща с Коули, нали го чу да пита за сенатора?

— Да.

— Сенатор Хърли. Демократ, от Ню Хампшир. Оглавява подкомисия по публичното финансиране за въпросите на душевното здраве. Видя колко много пари се изсипват на това място, и това не му хареса. Бях попаднал на тип на име Джордж Нойс. Нойс е прекарал известно време тук. В отделение В. Бил напуснал острова вече от две седмици, когато влязъл в един бар в Атълбъро и започнал да мушка с нож разни хора. Непознати. В затвора започва да говори, че в отделение В има дракони. Адвокатът му иска да пледира за невменяемост. Ако някога е имало невменяем човек, това е именно този тип. Той е откачен. Но Нойс уволнява адвоката си, застава пред съдията и се признава за виновен, почти умолява да го изпратят в затвора, в който и да е затвор, само не и в болница. Изкарва около година в затвора, но разумът му почва да се връща, и, в крайна сметка, той започва да разправя истории за „Ашклиф“. Истории, които звучат откачено, но сенаторът мисли, че може би не са толкова откачени, както предполагат всички останали.

Чък седна на плочата и запали цигара: пуши я известно време, докато обмисляше казаното от Теди.

— Но откъде е разбрал сенаторът как да те намери, и как двамата успяхте да откриете Нойс?

За миг на Теди му се стори, че видя светлини да се стрелват през експлозиите отвън.

— Всъщност се получи обратното. Нойс откри мен, а аз открих сенатора. Беше Боби Фарис, надзирателят в „Рентън“. Той ми се обади една сутрин и попита дали още се интересувам от „Ашклиф“. Казах: „Разбира се“, и той ми разказа за този затворник в „Дедъм“, който вдигал целия този шум за „Ашклиф“. Затова отидох до „Дедъм“ няколко пъти, говорих с Нойс. Нойс казва, че когато бил в колежа, една година около времето на изпитите станал доста напрегнат. Разкрещял се на един преподавател, разбил с юмрук прозорец в спалното помещение. Накрая го накарали да разговаря с някого в катедрата по психология. И в следващия момент се съгласява да участва в някакъв тест, за да може да събере малко джобни пари. Година по-късно е вън от колежа, завършен шизофреник, който говори безсмислици по уличните ъгли, привиждат му се разни неща, изобщо, всички признаци.

— Ето това хлапе отначало е било нормално…

Теди отново видя през бурята да припламват светлини, приближи се до вратата и се загледа навън. Светкавица? Щеше да е логично, предположи той, но не беше видял нито една преди това.

— Абсолютно нормален. Може би е имал известни — как го наричат тук? — „проблеми с овладяването на гнева“, — но като цяло, си е напълно нормален. Година по-късно е безумец. Та значи той вижда онзи тип един ден на Парк Скеуър, помисля си, че това е професорът, който най-напред му е препоръчал да се види с някого в катедрата по психология. Казано накратко — не е той, но Нойс го удря доста силно. Пращат го в „Ашклиф“. Отделение А. Но не остава там задълго. Дотогава вече е доста склонен към насилие тип и го изпращат в отделение В. Натъпкват го с халюциногенни препарати, отдръпват се и гледат как драконите идват да го изядат и той полудява. Предполагам, полудява малко повече, отколкото са се надявали, защото накрая, само за да го усмирят, извършили операция.

— Операция — каза Чък.

Теди кимна.

— Трансорбитална лоботомия. Тези са забавни, Чък. Зашеметяват те с електрошок и след това влизат в мозъка ти през очите със — забележи — шило за лед. Не се шегувам. Без анестезия. Ровят тук-там, измъкват няколко нервни влакна от мозъка ти, и после край, това е, всичко свършва. Лесна работа.

Чък каза:

— Нюрнбергският кодекс забранява…

— … експериментирането върху човешки същества от чисто научен интерес, да. Мисля, че имаме случай, основан на Нюрнберг. Така смяташе и сенаторът. Невъзможно. Експериментите са допустими, ако се използват, за да атакуват пряко заболяването на даден пациент. Така че стига един лекар да може да каже: „Хей, ние просто се опитваме да помогнем на горкия нещастник, да видим дали тези хапчета могат да предизвикат шизофрения, а тези хапчета тук могат да я спрат“ — тогава, от гледна точка на закона, те са невинни.

— Чакай малко, чакай малко — каза Чък. — Каза, че на този Нойс са му направили транс… ъъ…

— Трансорбитална лоботомия, да.

— Но ако целта на това, независимо колко средновековен е този метод, е да успокои някого, как така той успява да се върне да се сбие с някакъв тип на Парк Скеуър?

— Очевидно не е подействало.

— Това често ли се случва?

Теди отново видя извитите светлини, и този път беше напълно сигурен, че чу воя на двигател зад цялото скимтене.

— Господа щатски шерифи! — Гласът долетя немощно, понесен от вятъра, но и двамата го чуха.

Чък преметна крака над края на плочата, скочи и отиде при Теди на прага, и двамата видяха фаровете в далечния край на гробището и чуха звука на мегафон и пращенето на обратната връзка, а после:

— Господа щатски шерифи! Ако сте там, дайте ни сигнал, ако обичате. Говори заместник-надзирател Макферсън. Господа щатски шерифи!

Теди каза:

— Какво ще кажеш за това? Намериха ни.

— Това е остров, шефе. Винаги ще ни намерят.

Теди срещна погледа на Чък и кимна. За пръв път, откакто се бяха запознали, видя страх в очите на Чък, докато челюстта му се опитваше да се стегне, за да го скрие.

— Всичко ще бъде наред, партньоре.

— Господа шерифи! Тук ли сте?

Чък каза:

— Не знам.

— Аз знам — каза Теди, макар да не знаеше. — Дръж се за мен. Ще се махнем от това проклето място, Чък. Не се съмнявай.

И те излязоха от вратата и влязоха в гробището. Вятърът удряше телата им като отбор от нападатели, но те се задържаха на крака, хванати под ръка и вкопчени взаимно в раменете си, докато се препъваха към светлината.