Денис Лихейн
Злокобен остров (3)

1

Бащата на Теди Даниелс беше риболовец. Изгуби лодката си, която се разбила в брега през трийсет и първа, когато Теди беше на единайсет, и прекара остатъка от живота си, като се наемаше да работи на други лодки, когато имаха работа, сваляше товари по доковете, когато нямаха, и изминаваше дълги разстояния, когато се връщаше в къщата около десет сутринта, седнал в някое кресло, загледан в ръцете си, като от време на време си шепнеше нещо, с широко отворени и потъмнели очи.

Беше извеждал Теди до островите, когато Теди беше още малко момче, твърде малък, за да е от голяма помощ на лодката. Всичко, което можеше да прави, беше да размотава въжетата и да развързва куките. Беше се порязвал няколко пъти, и кръвта оставяше петънца по върховете на пръстите му и цапаше дланите му.

Бяха тръгнали по тъмно, и когато слънцето се появи, имаше студения цвят на слонова кост, появявайки се отнякъде досами морето, а островите се появиха от избледняващия здрач, скупчени заедно, сякаш заловени да правят нещо нередно.

Теди видя от двете страни на брега на единия да се редят малки къщички в пастелни цветове, а на другия — порутена къща от варовик. Баща му посочи затвора на Диър Айлънд и величествения форт на остров Джордж. На Томпсън короните на високите дървета бяха пълни с птици, а крясъците им звучаха като буря от градушка и сипещи се стъкла.

Нататък, отвъд всички тях, мястото, което наричаха Злокобния остров, лежеше като товар, изхвърлен от испански галеон. Още тогава, през пролетта на двайсет и осма, островът беше оставен сам на себе си сред буйна местна растителност, а фортът, който се простираше по протежение на най-високата му точка, беше задушен от увивни растения и покрит с големи, подобни на облаци, туфи мъх.

— Защо Злокобният остров? — попита Теди.

Баща му сви рамене:

— Ама и ти с твоите въпроси. Вечно тези въпроси.

— Да, но защо?

— Някои места получават име и то си остава. Вероятно пирати.

— Пирати ли? — На Теди му хареса как звучи това. Можеше да си ги представи — яки мъже с превръзки на очите, с високи ботуши и лъскави саби.

Баща му каза:

— Тук са се крили в старите времена. — Ръката му обходи с широк жест хоризонта. — На тези острови. Криели са се. И са криели златото си.

Теди си представи цели сандъци с това злато, с монетите, разпилели се покрай стените на сандъците.

По-късно започна да му прилошава, многократно и силно, и от гърлото му избликнаха черни струи, като въжета, през борда на бащината му лодка и се изляха в морето.

Баща му се изненада, защото Теди беше започнал да повръща часове след началото на плаването, когато океанът беше равен и блестеше от собственото си спокойствие. Каза му: „Всичко е наред. За първи път ти е. Няма от какво да се срамуваш“.

Теди кимна и си избърса устата с парче плат, което му даде баща му.

Баща му рече:

— Понякога има движение, а не можеш дори да го почувстваш, докато не се изкачи вътре в теб.

Ново кимване: Теди не беше в състояние да каже на баща си, че не движението беше онова, от което му се беше обърнал стомахът.

Беше заради всичката тази вода. Простираща се навсякъде около тях, докато на света вече не беше останало нищо друго. Как Теди вярваше, че тя може да погълне небето. До този момент никога не беше знаел, че са толкова сами.

Погледна към баща си, със сълзящи и зачервени очи, и баща му каза: „Ще се оправиш“, и Теди се опита да се усмихне.

През лятото на трийсет и осма баща му замина на борда на един китоловен кораб от Бостън и вече не се върна. На следващата пролет отломки от лодката изплуваха на Небраска Бийч в градчето Хъл, където израсна Теди. Парче от кила, котлон с гравираното в основата му име на капитана, консерви с доматена и картофена супа, два капана за омари, продънени и обезформени.

Погребалната служба за четиримата риболовци се проведе в църквата „Света Тереза“, чиято задна стена опираше в същото море, погубило толкова много от нейните енориаши, а Теди стоеше заедно с майка си и слушаше хвалебствени речи за капитана, първия помощник-капитан, и третия риболовец, стар морски вълк на име Гил Рестак, който тероризираше баровете на Хъл, откакто се върна от Голямата война с раздробено стъпало и твърде много грозни картини в ума си. Въпреки това, каза един от барманите, които той бе тероризирал, в смъртта всичко е простено.

Собственикът на лодката, Никос Коста, призна, че почти не е познавал бащата на Теди, че той бил нает в последната минута, когато един член на екипажа си счупил крака при падане от камион. И все пак, капитанът беше говорил похвални неща за него, беше казал, че всички в града знаели, че се справя добре с работата на надница. А не било ли това най-голямата похвала, която може да се каже за някого?

Докато стоеше в онази църква, Теди си спомни за онзи ден в лодката на баща си, защото никога повече не бяха излезли в морето. Баща му все повтаряше, че ще излязат, но Теди разбираше, че го казва само за да може синът му да запази донякъде гордостта си. Баща му никога не спомена случилото се през онзи ден, но един поглед бе преминал между тях, когато се отправиха към къщи, обратно през редицата от острови, Злокобния остров — зад гърба им, Томпсън — все още напред, а очертанията на града на фона на небето — толкова ясни и така близо, та ти се струваше, че можеш да повдигнеш някоя сграда, като я уловиш за шпила й.

— Това е морето — каза баща му, като леко разтриваше с ръка гърба на Теди, когато се облегнаха на кърмата. — Някои мъже се привързват към него. Други пък то прибира при себе си.

И беше погледнал Теди по такъв начин, че Теди разбра в кои от тези мъже вероятно щеше да се превърне той.

 

 

За да стигнат до там през петдесет и четвърта, взеха ферибота от града и минаха през поредица други малки, забравени острови — Томпсън и Огледалния остров, Грейп и Бъмпкин, Рейнфорд и Лонг — които обгръщаха скалпа на морето с твърди пясъчни туфи, жилави дървета и скални образувания, по-бели от кости. С изключение на снабдителните курсове във вторниците и неделите, фериботът се движеше нередовно, и в корабната кухня не беше останало нищо, освен металните листове, които покриваха пода, и две стоманени пейки, простиращи се по дължина под прозорците. Пейките бяха закрепени с болтове за пода и неподвижно закрепени към дебели черни стълбове в двата края, а от стълбовете на оплетени купчини висяха белезници и вериги.

Днес обаче фериботът не превозваше пациенти до заведението за душевноболни, само Теди и новия му партньор, Чък Аул, няколко брезентови чувала с поща, и няколко кашона с медицински консумативи.

Теди започна плаването на колене пред тоалетната, повръщайки в тоалетната чиния, когато двигателят на ферибота започна да пухти и да трака и носът на Теди се изпълни с мазните миризми на бензина и морето през късното лято. От устата му не излезе нищо, освен малки струйки вода, и въпреки това гърлото му продължаваше да се присвива, а стомахът му блъскаше в основата на хранопровода му и във въздуха пред него се въртяха прашинки, които примигваха като очи.

Последният напън за повръщане беше последван от свит на топка, задържан сякаш в капан, кислород, който сякаш носеше със себе си парче от гърдите му, когато избухна от устата му, и Теди се отпусна на металния под, избърса лице с носната си кърпа и си помисли, че това не е начинът, по който човек би искал да започне едно ново партньорство.

Направо можеше да си представи как Чък разказва на съпругата си у дома — ако изобщо имаше съпруга: Теди още не знаеше за него дори толкова — за първата си среща с легендарния Теди Даниелс. „Онзи тип толкова ме хареса, миличка, че се издрайфа“.

След онова плаване като момче, на Теди никога не му беше харесвало да пътува по вода, не изпитваше удоволствие от подобна липса на суша, от набързо мярнала се суша, мечтаеше си за неща, които може да се пресегнеш и да докоснеш, без ръцете ти да се разтворят в тях. Казваш си, че всичко е наред — защото точно това трябва да направиш, за да прекосиш една водна площ — но не е така. Дори през войната той се страхуваше не толкова от щурмуването на бреговете, колкото от онези последни няколко метра от лодките до брега, с крака, мъчително тътрещи се през дълбините, докато разни странни създания се плъзгаха по ботушите ти.

И все пак, предпочиташе да е отвън на палубата, изправен лице в лице с морето в свежия въздух, отколкото там вътре, в отвратителната горещина, залитащ несигурно.

Когато се увери, че пристъпът е отминал, че стомахът му вече не клокочи, а главата му вече не е замаяна, той си изми ръцете и лицето, и се огледа в малко огледало, монтирано над мивката: по-голямата част от стъклото беше разядена от морската сол, имаше едно малко облаче в средата, където Теди едва различи отражението си: все още относително млад мъж с ниско подстригана коса — отличителната подстрижка на правителствените служители. Но лицето му беше набраздено със свидетелства за войната и за годините оттогава насам, склонността му да се поддава на двойственото очарование на преследването и насилието още бе жива в очите, които Долорес веднъж бе нарекла „тъжни като на куче“.

Прекалено млад съм, за да изглеждам толкова суров, помисли си Теди.

Той оправи колана около кръста си, така че пистолетът и кобурът да висят на хълбока му. Взе шапката си от капака на тоалетната чиния и си я сложи отново, като нагласи козирката, докато се наклони съвсем леко надясно. Затегна възела на вратовръзката си. Беше една от онези прекалено ярки вратовръзки на цветя, която беше започнала да излиза от мода вече от около година, но той я носеше, защото му я беше подарила тя, беше я метнала върху очите му на един от рождените му дни, докато той седеше в дневната. Беше притиснала устни към адамовата му ябълка. Беше допряла топлата си ръка до бузата му. По езика й се усещаше мирис на портокал. Помнеше как се плъзна в скута му, като отмести вратовръзката, докато Теди продължаваше да стои със затворени очи. Само да усеща аромата й. Да си я представя. Да я създаде в ума си и да я задържи там.

Все още му се удаваше — да затвори очи и да си я представи. Но напоследък бели петна замъгляваха части от нея — долната част на ухото, ресниците й, очертанията на косата й. Още не се случваше достатъчно, за да замъгли напълно образа й, но Теди се боеше, че времето я отнема от него, заличава очертанията на картината в ума му, смазва ги.

— Липсваш ми — каза той и през кухнята излезе на фордека.

Там навън беше топло и ясно, но по водата проблясваха тънки ръждиви нишки и тя цялата излъчваше сивкава бледност, намек за нещо, което притъмняваше и се събираше в дълбините.

Чък отпи от плоската си бутилка и наклони глава в посока на Теди, като повдигна едната си вежда. Теди поклати глава, и Чък пъхна бутилчицата обратно в джоба на костюма си, пристегна пешовете на палтото около хълбоците си, и се загледа към морето.

— Добре ли си? — попита Чък. — Изглеждаш блед.

Теди пренебрежително сви рамене:

— Добре съм.

— Сигурен ли си?

Теди кимна:

— Просто се съвземам от морската болест.

Известно време стояха мълчаливо, морето се вълнуваше навсякъде около тях, на места беше тъмно и гладко като кадифе.

— Знаеш ли, че някога е било лагер за военнопленници? — каза Теди.

— Островът ли? — попита Чък.

Теди кимна:

— Още по време на Гражданската война. Построили там форт, казарми.

— За какво използват форта сега?

Теди сви рамене:

— Нямам представа. Из различните острови има няколко такива. Повечето от тях служели за мишени при упражненията на артилеристите през войната. Не са останали много.

— Но лечебното заведение?

— Доколкото разбрах, използват старите войнишки помещения.

Чък каза:

— Ще бъде, като да се върнем в началото, а?

— Не ни го пожелавай. — Теди се обърна на перилата. — Е, каква е твоята история, Чък?

Чък се усмихна. Беше малко по-набит и малко по-нисък от Теди, може би към метър и седемдесет, а главата му беше покрита със здрава, къдрава черна коса и имаше маслинена кожа и тънки, деликатни ръце, които изглеждаха несъвместими с останалата част от него, сякаш ги беше взел назаем, докато истинските му ръце пристигнат обратно от сервиза. На лявата му буза имаше малък сърповиден белег, и той го потупваше с показалеца си.

— Винаги започвам с белега — каза той. — Обикновено хората ме питат, рано или късно.

— Добре.

— Не беше от войната — каза Чък. — Приятелката ми твърди, че трябва просто да казвам, че е оттам, и да приключвам с въпроса, но… — Той сви рамене. — Въпреки това, получих го, като си играех на война. Като бях малък. Аз и онова другото хлапе се обстрелвахме взаимно с прашки в гората. Камъкът на приятеля ми ме пропусна на косъм, така че съм добре, ясно? — Той поклати глава. — Неговият камък уцели едно дърво, и едно парче от кората се заби в бузата ми. И оттук, белегът.

— От игра на война.

— От игра на война, да.

— От Орегон ли се прехвърли?

— Сиатъл. Пристигнах миналата седмица.

Теди чакаше, но Чък не даде повече обяснения.

Теди попита:

— Откога си във военната полиция?

— Четири години.

— Значи знаеш колко е малко.

— Естествено. Искаш да знаеш как се прехвърлих. — Чък кимна, сякаш се опитваше да реши нещо за себе си. — Ако ти кажа, че се уморих от дъжда?

Теди обърна длани нагоре над парапета.

— Щом казваш…

— Но мястото е малко, както каза ти. В службата всички се познават. Така че накрая ще има, как му казват, офейкване.

— Точно това е думата.

— Хванахте Брек, нали?

Теди кимна.

— Откъде разбрахте къде би отишъл? Преследваха го петдесет души, и всичките отидоха в Кливланд. Вие отидохте в Мейн.

— Беше летувал веднъж там със семейството си като дете. А онова, което причиняваше на жертвите си? Това нещо го правят на конете. Говорих с една леля. Тя ми каза, че единственият път, когато бил щастлив, било в една ферма за отглеждане на коне близо до онази къща под наем в Мейн. Затова отидох там.

— Прострелял си го пет пъти — каза Чък и погледна надолу от носа на кораба към пяната.

— Щях да го прострелям още пет — каза Теди. — Само пет свършиха работа.

Чък кимна и плю през перилата:

— Приятелката ми е японка. Е, всъщност, родена е там, но нали знаеш… Израснала в лагер. Там все още се усеща голямо напрежение — Портланд, Сиатъл, Такома. На никого не му харесва, че съм с нея.

— Затова те прехвърлиха.

Чък кимна, плю отново и проследи как плюнката пада в кипящата пяна.

— Казват, че това ще бъде сериозно — каза той.

Теди повдигна лакти от парапета и се изправи. Лицето му беше влажно, устните — солени. Беше малко изненадващо, че водата беше успяла да го докосне, след като не помнеше пръските да са попаднали върху лицето му.

Той опипа джобовете на палтото си, докато си търсеше цигарите „Честърфийлд“.

— Кой го казва? Кое е „това“?

— Те. Вестниците — каза Чък. — За бурята. Щяла да е голяма, казват. Огромна. — Той махна с ръка към светлото небе, бледо като пяната, която бурно се разбиваше в носа. Но там, по южния й край, тънка редица облачета, подобни на пурпурни късчета памук, се разрастваха като мастилени петна.

Теди подуши въздуха.

— Помниш войната, нали, Чък?

Чък се усмихна по такъв начин, че Теди предположи, че всеки от тях вече се превръща в ритмично допълнение на другия, че вече се учеха как да се занасят помежду си.

— Малко — каза Чък. — Изглежда, че си спомням отломки. Много отломки. Хората говорят лоши неща за отломките, но аз казвам, че те си имат място. Казвам, че имат собствена естетическа красота. Казвам, че всичко зависи от погледа, с който ще го види наблюдателят.

— Говориш като в книжле за десет цента. Някой казвал ли ти го е?

— Случвало се е. — Чък отправи към морето още една от леките си усмивки, наведе се над носа на кораба и се протегна.

Теди опипа джобовете на панталона си, и претърси вътрешните джобове на сакото на костюма си.

— Нали помниш колко често разполагането на войските зависеше от прогнозата за времето.

Чък потърка наболата четина по брадичката си с опакото на дланта:

— О, да, помня.

— Помниш ли колко често тези прогнози за времето се оказваха верни?

Чък смръщи чело: искаше Теди да разбере, че наистина обмисля въпроса сериозно и подобаващо. После примлясна с устни и каза:

— В около трийсет процента, предполагам.

— В най-добрия случай.

Чък кимна:

— В най-добрия случай.

— И така сега, когато се върнахме обратно в света…

— О, ето ни обратно — каза Чък. — И то дори приютени на сигурно място, би казал някой.

Теди потисна смеха си: този тип вече много му харесваше. Приютени. Иисусе.

— Приютени — съгласи се Теди. — Защо си по-склонен да се доверяваш на прогнозите за времето сега, отколкото тогава?

— Ами — каза Чък, когато клюмналият връх на малък триъгълник се появи над линията на хоризонта, — не съм сигурен, че степента, до която вярвам, може да се измери като по-малка или по-голяма. Искаш ли цигара?

Теди спря насред втората поредица от претърсване на джобовете си, и откри, че Чък го гледа: ироничната му усмивка бе сякаш вдълбана в бузите му точно под белега.

— Бяха у мен, когато се качих — каза Теди.

Чък погледна назад през рамо:

— Правителствени служители. Обират те, докато се усетиш. — Чък изтърси една цигара от пакета „Лъки Страйк“, подаде една на Теди и му я запали с месинговата си запалка „Зипо“: вонята на керосина се издигна в соления въздух и се загнезди назад в гърлото на Теди. Чък щракна запалката и я затвори, после я отвори отново с рязко движение на китката и запали собствената си цигара.

Теди издиша дима и триъгълното връхче на острова изчезна за миг в облачето дим.

— Отвъд океана — каза Чък, — когато от прогнозата за времето зависеше дали да отидеш до зоната за доставяне на военни запаси с парашута си, или да тръгнеш към бреговия плацдарм, е, тогава на карта бяха заложени повече неща, нали?

— Вярно.

— Но у дома, какво може да навреди малко произволна вяра? Това е всичко, което казвам, шефе.

Островът започна да се разкрива пред тях като нещо повече от триъгълно връхче: долните участъци постепенно се запълваха, докато морето се простираше отново широко и равно от другата му страна и те видяха как цветовете се появяват и го запълват, сякаш нанасяни с мазки на четка — убито зелено там, където растителността вирееше на воля, жълтеникавокафява ивица от брега, матовата охра на лицевата страна на скалистия бряг в северния край. А на върха, когато се приближиха, разпенвайки водата, започнаха да различават равните правоъгълни краища на самите постройки.

— Жалко е — каза Чък.

— Кое?

— Цената на прогреса. — Той постави единия си крак върху разграничителната линия и се облегна на парапета до Теди и двамата загледаха как островът се опитва да изплува ясно пред тях. — При тези истински скокове — а скокове наистина стават, не се заблуждавай, такива скокове стават всеки ден — които се осъществяват в областта на психичното здраве, едно място като това ще престане да съществува. След двайсет години ще го наричат варварско. Злополучен страничен продукт на отминалото викторианско влияние. И наистина би трябвало да си отиде, ще кажат те. Инкорпориране, ще кажат те. Инкорпорирането ще бъде новата „заповед по частта“. Всички сте добре дошли в общия кюп. Ние ще ви успокоим. Ще ви изградим наново. Ние всички сме генерал Маршъл. Ние сме ново общество, и няма място за изключения. Няма места като остров Елба.

Сградите отново бяха изчезнали зад дърветата, но Теди различи неясното очертание на конусовидна кула, а после — груби, издадени напред ъгловати очертания, за които предположи, че са на стария форт.

— Но дали губим миналото си, за да гарантираме бъдещето си? — Чък изтръска пепелта от цигарата си в пяната. — Това е въпросът. Какво изгубваш, когато метеш един под, Теди? Прах. Трохи, които иначе ще привлекат мравки. Но какво ще кажеш за обицата, която тя е изгубила? И тя ли е в боклука сега?

Теди каза:

— Коя е „тя“? Откъде дойде тази „тя“, Чък?

— Винаги има някоя „тя“. Не е ли така?

Теди чу как виенето на двигателя смени регистъра си, почувства как фериботът леко се люшна под краката му, и сега видя по-ясно форта върху южната лицева страна на скалистия бряг, когато заобиколиха към западната страна на острова. Оръдията вече ги нямаше, но Теди съвсем лесно можеше да различи куличките. Сушата отново се показа в хълмовете зад форта, и Теди предположи, че стените са си там, сливащи се с пейзажа от ъгъла, от който ги виждаше сега, а след това болницата „Ашклиф“ се намираше някъде отвъд зъберите, с изглед към западния бряг.

— Имаш ли си момиче, Теди? Женен ли си? — попита Чък.

— Бях — каза Теди, като си представи Долорес, един поглед, който му отправи веднъж по време на медения им месец, като обърна глава, с брадичка, която почти докосваше голото й рамо, а мускулите се движеха под плътта близо до гръбнака й. — Тя почина.

Чък пусна парапета, вратът му порозовя.

— О, Господи.

— Всичко е наред — каза Теди.

— Не, не. — Чък вдигна длан до гърдите на Теди. — Просто… Бях чул това. Не знам как можах да забравя. Преди две години, нали?

Теди кимна.

— Божичко, Теди. Чувствам се като идиот. Наистина. Толкова съжалявам.

Теди я видя отново, с гръб към него, докато вървеше по коридора между стаите в апартамента, облечена в една от старите му униформени ризи, тананикайки си, докато влизаше в кухнята, и позната умора нахлу в костите му. Би предпочел да прави почти всичко друго — дори да плува в онази вода — отколкото да говори за Долорес, за фактите относно това, как беше съществувала на тази земя в продължение на трийсет и една години, а после бе престанала да съществува. Просто ей така. Беше там, когато той тръгна за работа онази сутрин. Следобеда вече я нямаше.

Но предполагаше, че това е като с белега на Чък — историята, с чието разказване трябваше да приключи, преди да могат да продължат нататък, или в противен случай тя винаги щеше да стои между тях. Въпросите — как. Къде. Защо.

Долорес беше мъртва вече от две години, но оживяваше нощем в сънищата му, и понякога сутрин по цели няколко минути си мислеше, че тя е в кухнята или си е занесла кафето отвън на предната тераса на апартамента им на Бътънууд. Това беше жесток номер на ума, да, но Теди отдавна беше приел логиката му — събуждането, в крайна сметка, беше състояние, почти наподобяващо раждане. Изплуваш на повърхността без никаква история, после, докато примигваш и се прозяваш, сглобяваш наново миналото си, подреждаш парченцата в хронологичен ред, преди да се укрепиш за настоящето.

Онова, което беше далеч по-жестоко, бяха начините, по които привидно нелогични списъци от предмети можеха да пробудят спомени за съпругата му, заседнали в мозъка му като запалена кибритена клечка. Никога не можеше да предвиди какъв ще бъде някой от предметите — солница, походката на непозната жена на оживена многолюдна улица, бутилка кока-кола, петънце от червило върху чаша, декоративна възглавничка.

Но от всички неща, които подбуждаха спомена, нищо не беше по-нелогично по отношение на свързващите елементи, или с по-силен и остър ефект, от водата — капеща от крана, изливаща се с трополене от небето, събрала се в локви досами тротоара, или, както сега, разпростряла се около него в продължение на километри във всички посоки.

Каза на Чък:

— В жилищната ни сграда имаше пожар. Бях на работа. Загинаха четирима души. Тя беше една от тях. Уби я димът, Чък, не загина в пожара. Затова не е умряла от мъчителна смърт. Дали е изпитвала страх? Може би. Но не е имало болка. Това е важно.

Чък отново отпи от плоската бутилка и пак я предложи на Теди.

Теди поклати глава:

— Зарязах пиенето. След пожара. Тя все се тревожеше за това, знаеш ли? Казваше, че всички ние, войниците и полицаите, пием прекалено много. Затова… — Той усети как застаналият до него Чък се смути, и каза: — Човек се научава как да носи такова бреме, Чък. Нямаш избор. Като всички гадости, които си видял през войната. Помниш ли?

Чък кимна: от спомена очите му за миг се смалиха и погледът му стана далечен.

— Просто го правиш — тихо каза Теди.

— Разбира се — рече накрая Чък, все още с пламнало лице.

Докът се появи сякаш чрез някакъв трик на светлината, разпростирайки се от пясъка, приличен на късче дъвка в далечината, невзрачен и сив.

Теди се чувстваше обезводнен от времето, прекарано в тоалетната, и може би малко изтощен от последните няколко минути: независимо до каква степен се беше научил да носи това бреме, да носи нея, понякога бремето можеше да го изтощи. Тъпа болка се настани в лявата страна на главата му, точно зад окото, сякаш някой притискаше към мястото плоската страна на стара лъжица. Беше твърде рано да прецени дали беше просто незначителен страничен ефект от обезводняването, началото на обикновено главоболие, или първият признак за нещо по-лошо — мигрената, която го измъчваше от юношеството насам и която в отделни моменти можеше да го връхлети на такива силни пристъпи, които можеха временно да го лишат от зрението на едното око, да превърнат светлината в градушка от нагорещени гвоздеи, и които веднъж — само веднъж, слава на Бога — го бяха оставили частично парализиран в продължение на ден и половина. Пристъпите на мигрената — във всеки случай така беше с неговите — никога не го навестяваха в моменти на напрежение или работа, само след това, след като всичко се беше успокоило, след като снарядите престанеха да падат, след като преследването приключеше. Тогава, в базовия лагер или в казармата, или, от войната насам, в мотелски стаи или докато шофираше към къщи по провинциални магистрали, те настъпваха в най-лошия си вариант. Теди отдавна се беше научил, че номерът е да бъде постоянно зает и съсредоточен. Не можеха да те хванат, ако не спираш да бягаш.

Обърна се към Чък:

— Чувал ли си много за това място?

— Болница за душевноболни, това е горе-долу всичко, което знам.

— За душевноболни престъпници — каза Теди.

— Е, нямаше да сме тук, ако не беше такава — каза Чък.

Теди отново го забеляза да пуска онази суха усмивка.

— Човек никога не знае, Чък. Не ми изглеждаш сто процента уравновесен.

— Може би ще си внеса депозит да си запазя легло, докато сме тук, за в бъдеще, ще се погрижа да ми запазят място.

— Не е лоша идея — каза Теди, когато двигателите замлъкнаха за момент, а носът се люшна надясно, когато се насочиха по течението и двигателите заработиха отново и Теди и Чък скоро се озоваха пред откритото море, докато фериботът се изтегляше на заден ход към дока.

— Доколкото знам — каза Теди — специализират в радикалните подходи.

— Като червените ли? — попита Чък.

— Не червените — каза Теди — Просто радикални. Има разлика.

— Напоследък е трудно да се досетиш.

— Понякога е трудно — съгласи се Теди.

— А жената, дето е избягала?

Теди каза:

— Не знам много за това. Измъкнала се е нощес. Имам името й в тефтерчето си. Предполагам, че ще ни кажат всичко останало.

Чък огледа водата.

— Къде ще отиде? Да се добере с плуване до вкъщи ли смята?

Теди сви рамене:

— Очевидно пациентите тук страдат от всевъзможни заблуди.

— Шизофреници?

— Предполагам, че да. Във всеки случай, няма да откриеш тук обичайните монголоиди. Или някой нещастник, който се страхува от пукнатините в тротоарите, и спи твърде много. Доколкото мога да преценя от досието, всички тук са, нали се сещаш, наистина луди.

Чък каза:

— И въпреки това, колко от тях според теб се преструват? Винаги съм се питал за това. Помниш ли всичките онези от Осми отдел, които си срещал през войната? Колко според теб наистина бяха откачени?

— Служех с един тип в Ардените…

— Бил си там?

Теди кимна:

— Та този тип един ден се събуди, говорейки отзад напред.

— Разместваше думите в изреченията?

— Понякога — каза Теди. — Казваше например: „Сержант, днес тук кръв много има“. В късния следобед го намерихме в една лисича дупка, да се удря по главата с камък. Просто я удряше. Отново и отново. Бяхме толкова стреснати, че ни трябваше цяла минута да осъзнаем, че си е изчовъркал очите.

— Поднасяш ме.

Теди поклати глава:

— Няколко години по-късно ми се обади един човек, който се натъкнал на слепеца в една психиатрична клиника в Сан Диего. Още говорел отзад напред, и имал някаква парализа, на която никой от лекарите не можел да определи причината, по цял ден седял в инвалидна количка до прозореца, и все говорел за реколтата си, трябвало да си прибере реколтата. Работата беше там, че човекът беше израснал в Бруклин.

— Е, предполагам, че ако човек от Бруклин се мисли за фермер, мястото му е в Осми отдел.

— Това е поверително, разбира се.