Денис Лихейн
Злокобен остров (25)

23

Коули си изтри лицето с кърпичката и си седна отново на мястото, а Чък заобиколи масата и отиде до Коули, а Теди преобърна пистолета в дланта си и се втренчи в него.

Погледна през масата, докато Чък сядаше, и забеляза, че носи бяла престилка.

— Мислех, че си мъртъв — каза Теди.

— Не — каза Чък.

Изведнъж му беше трудно да изрича думите. Усещаше, че е склонен да заеква точно както беше предсказала лекарката.

— Аз… аз… бях… бях готов да умра, за да те измъкна оттук. Аз… — Пусна пистолета на масата и почувства как цялата сила се изцежда от тялото му. Падна в стола си, неспособен да продължи.

— Искрено съжалявам за това — каза Чък. — Д-р Коули и аз се измъчвахме заради това в продължение на седмици, преди да вкараме това в играта. Никога не съм искал да оставя у теб чувството, че си предаден, или да ти причиня неоправдана болка. Трябва да ми повярваш. Но бяхме сигурни, че нямаме алтернатива.

— В този случай се надпреварвахме с времето — каза Коули. — Това беше последното ни отчаяно усилие да те върнем обратно, Андрю. Радикална идея, дори за това място, но се надявах, че ще проработи.

Теди избърса потта в очите си и накрая я размаза там. Погледна през замъгленото петно към Чък.

— Кой си ти? — попита.

Чък протегна ръка през масата:

— Д-р Лестър Шийхан — каза той.

Теди остави ръката да виси във въздуха и накрая Шийхан я отдръпна.

— Значи — каза Теди и шумно пое през ноздрите си мокър въздух — ме оставихте да повтарям как трябва да намерим д-р Шийхан, когато вие… вие сте били Шийхан.

Шийхан кимна.

— Наричахте ме „шефе“. Разказвахте ми шеги. Непрекъснато ме занимавахте. Държахте ме под око през цялото време, така ли е, Лестър?

Погледна към него през масата и Шийхан се опита да издържи на погледа му, но не успя, сведе очи към вратовръзката си и я пусна върху гърдите си.

— Трябваше да те държа под око, да се погрижа да си в безопасност.

— В безопасност — каза Теди. — Значи това напълно оправя всичко. Прави го морално.

Шийхан пусна вратовръзката си.

— Познаваме се от две години, Андрю.

— Това не ми е името.

— Две години. Аз съм твоят психиатър. Две години. Погледни ме. Нима дори не ме разпознаваш?

Теди избърса потта от очите си с маншета на сакото, този път те се проясниха и той погледна през масата към Чък. Добрият стар Чък с непохватността, с която държеше огнестрелни оръжия и тези ръце, които не отговаряха на професионалните изисквания, защото не бяха ръце на ченге. Бяха ръце на лекар.

— Ти ми беше приятел — каза Теди. — Доверих ти се. Разказах ти за жена си. Говорих ти за баща си. Слязох по една шибана скала да те търся. Наблюдаваше ли ме тогава? Пазеше ли ме тогава? Ти ми беше приятел, Чък. О, съжалявам. Лестър.

Лестър запали цигара и Теди беше доволен да види, че и неговите ръце трепереха. Не много. Далеч не толкова силно като тези на Теди, и треперенето спря веднага щом си запали цигарата и метна кибритената клечка в един пепелник. Но все пак…

Надявам се и ти да го имаш — помисли си Теди. Каквото и да е.

— Да — каза Шийхан (и Теди трябваше да си напомни да не мисли за него като за Чък) — грижех се да си в безопасност. Да, изчезването ми беше част от фантазията ти. Но идеята беше да видиш формуляра за приемането на Ледис на пътя, не надолу под брега. Изпуснах го от скалния нос погрешка. Просто го изваждах от задния си джоб, и вятърът го духна и той отлетя. Слязох да го търся, защото знаех, че ако аз не го направя, ти ще го сториш. И застинах. Точно под ръба на онзи скален нос. Двайсет минути по-късно, ти падаш точно пред мен. Искам да кажа, на крачка. Почти се пресегнах и те хванах.

Коули прочисти гърло:

— Едва не отменихме операцията, когато те видяхме да слизаш по онази скала. Може би трябваше да го направим.

— Едва не я отменихте. — Теди потисна кикота си с юмрук.

— Да — каза Коули. — Едва не я отменихме. Това беше постановка, Андрю. Беше…

— Казвам се Теди.

— … пиеса. Ти я написа. Ние ти помогнахме да я поставиш. Но пиесата нямаше да сработи, ако нямаше край, и краят винаги беше как ти стигаш до фара.

— Удобно — каза Теди и огледа стените.

— Ти ни разказваш тази история вече от почти две години. Как си дошъл тук да намериш изчезнала пациентка и си се натъкнал на нашите вдъхновени от Третия райх хирургични експерименти и вдъхновеното от Съветския съюз промиване на мозъци. Как пациентката Рейчъл Соландо убила децата си точно по същия начин, както твоята съпруга е убила вашите. Как точно когато си се доближил до разкритието, партньорът ти — и не си ли възхитен от името, което му даде? Чък Аул. Искам да кажа, за бога, кажи го няколко пъти бързо. Това е просто още една от твоите шеги, Андрю — партньорът ти бил отведен и ти си останал да се грижиш сам за себе си, но ние сме се добрали до теб. Дрогирали сме те. И си бил въдворен тук, преди да успееш да се върнеш и да разкажеш тази история на твоя въображаем сенатор Хърли. Искаш ли да ти кажа имената на настоящите сенатори от щата Ню Хампшир, Андрю? Имам ги тук.

— Фалшифицирали сте всичко това? — каза Теди.

— Да.

Теди се разсмя. Разсмя се толкова силно, колкото не се беше смял от смъртта на Долорес насам. Разсмя се и чу гръмкия звук на смеха, а ехото му се накъдри и се присъедини към потоците, които още се лееха от устата му, и се размъти, покри стените като сапунена пяна и се разпростря като атомна гъба в пръските вода.

— Как се прави фалшив ураган? — попита той и плесна по масата. — Кажете ми това, докторе.

— Не може да се имитира ураган — каза Коули.

— Не — каза Теди, — не може. — И отново плесна по масата.

Коули погледна ръката му, после вдигна поглед към очите му.

— Но от време на време можеш да предвидиш някой, Андрю. Особено на остров.

Теди поклати глава: чувстваше, че на лицето му още бе залепена широка усмивка, още докато топлотата й замираше, още докато тя вероятно изглеждаше глупава и слаба.

— Никога не се предавате.

— За твоята измислица бурята беше много важна — каза Коули. — Изчакахме такава.

Теди каза:

— Лъжи.

— Лъжи? Обясни анаграмите. Обясни как така децата в тези представи — деца, които никога не си виждал, ако са били на Рейчъл Соландо — са същите деца в твоите сънища. Обясни, Андрю, откъде се сетих да ти кажа, когато влезе през тази врата: „Скъпи, защо си целият мокър?“ Смяташ ли, че мога да чета мисли?

— Не — каза Теди. — Мисля, че бях мокър.

За миг Коули изглеждаше, сякаш главата му ще се изстреля от врата. Той си пое продължително дъх, сгъна ръце и се наведе навътре към масата.

— Пистолетът ти беше пълен с вода. Твоите кодове? Те се издават сами, Андрю. Ти играеш шеги на самия себе си. Погледни онзи в тефтерчето си. Последният. Погледни го. Девет букви. Три реда. Би трябвало да е фасулска работа да го разбиеш.

Погледни го.

Теди погледна надолу към страницата.

13 (М)-21(У)-25(И)-18(Р)-1(А)-5(Е)-8(Х)-15(О)-9(И)

— Времето ни изтича — каза Лестър Шийхан. — Моля те, разбери, всичко се променя. Психиатрията. От известно време тя води своя собствена война и ние губим.

М-У-Р-А-Е-Х-О-И

— Да? — каза разсеяно Теди. — И кои са тези „ние“?

Коули каза:

— Хора, които вярват, че до ума не се стига чрез шишове за лед в мозъка или големи дози опасни лекарства, а чрез искрено преценяване на аз-а.

— Искрено преценяване на аз-а — повтори Теди. — Хей, това си го бива.

Три реда — беше казал Коули. Вероятно по три букви на ред.

— Слушай ме — каза Шийхан. — Ако се провалим тук, сме загубени. Не само с теб. Точно сега балансът на силите е в ръцете на хирурзите, но това бързо ще се промени. Контрола ще поемат фармацевтите, а това няма да е по-малко варварство. Само ще изглежда така. Същото зомбиране и складиране, които се случват сега, ще продължат под по-приемлив за обществото облик. Тук, на това място, то се свежда до теб, Андрю.

— Казвам се Теди. Теди Даниелс.

Теди предположи, че първият ред вероятно гласи „вие“.

— Нахринг е запазил операционна зала на твое име, Андрю.

Теди вдигна поглед от листа.

Коули кимна:

— Имахме четири дни да се справим с това. Ако се провалим, ще бъдеш подложен на операция.

— Операция за какво?

Коули погледна Шийхан. Шийхан гледаше замислено цигарата си.

— Операция за какво? — повтори Теди.

Коули отвори уста да заговори, но Шийхан го прекъсна, с изтощен глас:

— Трансорбитална лоботомия.

При тези думи Теди примигна, погледна отново към листа и намери втората дума: „ние“.

— Точно като Нойс — каза той. — Предполагам, ще ми кажете, че и той не е тук.

— Той е тук — каза Коули. — И голяма част от историята, която ти разказа на д-р Шийхан за него, е вярна, Андрю. Но той никога не се е връщал в Бостън. Никога не си го срещал в някакъв затвор. Той е тук от август хиляда деветстотин и петдесета. Наистина стигна до момента, в който го прехвърлиха от отделение В и му се довериха достатъчно, за да живее в отделение А. Но после ти го нападна.

Теди вдигна поглед от последните три букви:

— Аз какво?

— Нападна го. Преди две седмици. Едва не го уби, по дяволите.

— За какво ми е да правя това?

Коули хвърли поглед към Шийхан.

— Защото той те нарече „Ледис“ — каза Шийхан.

— Не, не е. Видях го вчера и той…

— Той какво?

— Не ме нарече „Ледис“, това е дяволски сигурно.

— Не? — Коули отвори рязко тефтера си. — Имам запис на разговора ви. Кажи ми дали това ти звучи познато. — Той намести очилата си, с глава, наведена към страницата. — Тук цитирам: „Тук става дума за теб. И Ледис, винаги е ставало дума само за това. Аз бях случайност. Аз просто се изпречих на пътя.“

Теди поклати глава:

— Той не ме нарича „Ледис“. Изместили сте ударението. Той казваше, че тук става дума „теб“ — с което имаше предвид мен — и Ледис.

Коули се подсмихна:

— Наистина си те бива.

Теди се усмихна:

— Аз си мислех същото за вас.

Коули погледна надолу към преписа на разговора:

— Какво ще кажеш за това. — Помниш ли как попита Нойс какво е станало с лицето му?

— Разбира се. Попитах го кой е отговорен за това.

— Точните ти думи бяха: „Кой го направи?“ Това звучи ли ти правдоподобно?

Теди кимна.

— А Нойс отговори — тук отново цитирам: „Ти го направи“.

Теди каза:

— Вярно, но…

Коули го гледаше внимателно, сякаш наблюдаваше насекомо под стъкло:

— Да?

— Той говореше като…

— Слушам.

На Теди му беше трудно да накара думите да се свържат в нишки, да се движат в една линия като закрити товарни вагони.

— Казваше — заговори той бавно, обмислено, — че неуспехът ми да направя така, че да го докарат обратно тук довел, непряко, до това, че го пребили. Не казваше, че аз съм го пребил.

— Той каза: „Ти направи това“.

Теди сви рамене:

— Да, но ние тълкуваме по различен начин какво означава това.

Коули обърна една страница:

— Тогава какво ще кажеш за това? Пак думи на Нойс — „Те знаеха. Не го ли проумяваш? Всичко, което беше намислил. Целият ти план. Това е игра. Хитро инсценирана пиеса. Всичко това е за теб.“

Теди се облегна назад:

— Всички тези пациенти, всички тези хора, които според вашите твърдения познавам от две години, и никой от тях не ми каза и дума, докато изпълнявах своя, хм, маскарад през последните четири дни?

Коули затвори тефтера:

— Свикнали са с това. Вече от година показваш онази пластмасова значка. Отначало си помислих, че това е ценен тест — да ти я дам и да видя как ще реагираш. Но ти побягна с нея по начин, който никога не бих могъл да предвидя. Хайде. Отвори си портфейла. Кажи ми дали е пластмасова или не, Андрю.

— Оставете ме да довърша кода.

— Почти си приключил. Още три букви. Искаш ли помощ, Андрю?

— Теди.

Коули поклати глава:

— Андрю. Андрю Ледис.

— Теди.

Коули го загледа как подрежда буквите на листа.

— Какво пише?

Теди се засмя.

— Кажи ни.

Теди поклати глава.

— Не, моля те, сподели го с нас.

Теди каза:

— Вие сте направили това. Вие сте оставили тези кодове. Вие сте измислили името „Рейчъл Соландо“, като сте използвали името на жена ми. Всичко това е ваше дело.

Коули заговори бавно, с отмерен тон:

— Какво гласи последният код?

Теди обърна тефтера така, че да могат да го видят:

ти

си

той

— Доволни ли сте? — каза Теди.

Коули се изправи. Изглеждаше изтощен. Изопнат до крайност. Заговори с тон на отчаяние, който Теди не беше чувал преди:

— Надявахме се. Надявахме се, че можем да те спасим. Заложихме репутацията си. А сега ще се разчуе, че сме позволили на един пациент да разиграе най-голямата си заблуда, и всичко, което сме получили в замяна, са били няколко ранени пазачи и една изгорена кола. Не ме тревожи професионалното унижение. — Той се загледа през малки квадратен прозорец. — Може би съм надрасъл това място. Или то е станало твърде малко за мен. Но някой ден, шерифе, и този ден не е далече, с помощта на лекарства ще извличаме човешки опит направо от самия човешки опит. Разбирате ли това?

Теди не го удостои с никакво изражение.

— Всъщност не.

— Предполагам, че не бихте го разбрали. — Коули кимна, скръсти ръце на гърдите си и за момент в стаята настъпи тишина, ако не се броеше бризът и прибоят на океана. — Вие сте удостоен с много награди войник, изключително добре обучен в близък бой. Откакто сте тук, наранихте осем пазачи, без да включвам двамата днес, четирима пациенти и петима санитари.

Д-р Шийхан и аз се борихме за вас толкова дълго и толкова упорито, колкото можахме. Но повечето от клиничния персонал и всички от контролния персонал настояват да покажем резултати, или в противен случай да ви приведем в безпомощно състояние.

Той се отдели от перваза на прозореца, наведе се през масата и фиксира Теди с тъжния си, мрачен поглед.

— Това беше последният ни дъх, Андрю. Ако не приемеш факта за това, кой си и какво си направил, ако не направиш усилие да изплуваш към нормалността, не можем да те спасим.

Той протегна ръка на Теди.

— Вземи я — каза той, и гласът му беше дрезгав. Моля те, Андрю? Помогни ми да те спася.

Теди стисна ръката. Стисна я здраво. Даде на Коули най-прямото си ръкостискане, най-прямия си поглед. Усмихна се.

Каза:

— Престанете да ме наричате Андрю.