Денис Лихейн
Злокобен остров (23)

21

Стените зад Коули бяха покрити с розови спални чаршафи, с ъгли, прикрепени с набръчкани ивици скоч. На масата пред него имаше няколко папки, военна полева радиостанция, тефтерчето на Теди, формулярът за приемането на Ледис, и сакото от костюма на Теди. На седалката на един стол беше подпрян ролков магнетофон: ролките се въртяха, а малък микрофон беше поставен отгоре и сочеше към стаята. Точно пред Коули имаше черен, подвързан с кожа тефтер. Той надраска нещо в него и каза:

— Седнете.

— Какво казахте?

— Казах да седнете.

— Преди това?

— Знаете точно какво казах.

Теди свали пушката от рамото си, но я задържа насочена към Коули, и влезе в стаята.

Коули отново започна да дращи.

— Празна е.

— Какво?

— Пушката. Вътре няма никакви куршуми. Като се има предвид цялата ви опитност с огнестрелните оръжия, как можахте да не го забележите?

Теди дръпна назад затвора и провери патронника. Беше празен. Просто за да се увери, той се прицели в стената отляво и стреля, но единственият резултат от усилието му беше сухото изщракване на петлето.

— Просто я сложете в ъгъла — каза Коули.

Теди положи пушката на пода и издърпа стола от масата, но не седна на него.

— Какво има под чаршафите?

— Ще стигнем и до това. Седнете. Оставете си нещата. Тук. — Коули посегна надолу към пода и когато вдигна ръка, в нея имаше плътна кърпа, която той подхвърли на Теди през масата. — Изсушете се малко. Ще се простудите.

Теди си изсуши косата, а после си съблече ризата. Сви я на топка, метна я в ъгъла и изсуши горната част на тялото си. Когато свърши, взе сакото си от масата.

— Имате ли нещо против?

Коули вдигна очи:

— Не, не. Заповядайте.

Теди облече сакото и седна на стола.

Коули продължи да пише още известно време: писалката дращеше по хартията.

— Колко сериозно наранихте пазачите?

— Не много — каза Теди.

Коули кимна, пусна писалката си до тефтера, взе полевата радиостанция и развъртя бутона да я настрои. Измъкна телефонната слушалка, щракна превключвателя и заговори:

— Да, той е тук. Накарайте д-р Шийхан да погледне хората ви, преди да го изпратите.

Той затвори телефона.

— Неуловимият д-р Шийхан — каза Теди.

Коули повдигна вежди, после ги смъкна.

— Нека позная — пристигнал е със сутрешния ферибот.

Коули поклати глава:

— Беше на острова през цялото време.

— Скрит наблизо — каза Теди.

Коули протегна ръце и леко сви рамене:

— Той е блестящ психиатър. Млад, но многообещаващ. Този план беше наш — негов и мой.

Теди почувства пулсиране във врата точно под лявото си ухо.

— Как действа планът ви дотук?

Коули повдигна един лист от тефтера си, хвърли поглед към онзи отдолу, после го остави да падне от пръстите му.

— Не толкова добре. Имах по-високи очаквания.

Погледна през масата към Теди и Теди видя в лицето му онова, което беше видял на стълбите втората сутрин и на съвещанието на персонала точно преди бурята, и то не пасваше с останалата част от характера на този човек, не пасваше с този остров, с този фар, с тази ужасна игра, която играеха.

Състрадание.

Ако не знаеше по-добре, Теди щеше да се закълне, че беше именно това.

Теди извърна поглед от лицето на Коули и огледа малката стая, чаршафите по стените.

— Значи това е?

— Това е — съгласи се Коули. — Това е фарът. Свещеният Граал. Голямата истина, която търсехте. Това покрива ли надеждите ви?

— Не съм видял сутерена.

— Няма сутерен. Това е фар.

Теди погледна тефтерчето си, което лежеше на масата между тях.

Коули каза:

— Вашите бележки по случая, да. Намерихме ги заедно със сакото ви в гората близо до къщата ми. Вие взривихте колата ми.

Теди сви рамене:

— Съжалявам.

— Обичах тази кола.

— Наистина останах с такова чувство, да.

— Стоях в онази изложбена зала през пролетта на четирийсет и седма и си спомням, че когато я избрах, си помислих: „Е, Джон, тази графа е отметната. Няма да ти се наложи да си купуваш друга кола поне петнайсет години“. — Той въздъхна. — Толкова се радвах, че съм отметнал тази грижа.

Теди вдигна ръце:

— Отново, моите извинения.

Коули поклати глава:

— Помислихте ли дори за секунда, че ще ви оставим да стигнете до онзи ферибот? Дори да бяхте взривили целия остров като маневра за отвличане на вниманието, какво мислите, че щеше да стане?

Теди сви рамене.

— Вие сте сам — каза Коули, — и единствената задача, която имаха всички тази сутрин, беше да ви попречат да стигнете до онзи ферибот. Просто не разбирам логиката ви в този случай.

Теди каза:

— Това беше единственият изход. Трябваше да пробвам.

Коули се вгледа объркано в него, а после промърмори: „За бога, обичах тази кола“, и погледна надолу към скута си.

Теди каза:

— Да ви се намира вода?

Известно време Коули обмисля молбата, а после завъртя стола си и на перваза зад него се видяха кана и две чаши. Той наля на двамата по чаша и подаде на Теди неговата през масата.

Теди пресуши цялата чаша на една дълга глътка.

— Пресъхнала ви е устата, а? — каза Коули. — Жаждата се настанява на езика ви като сърбеж, който не можете да почешете и премахнете, колкото и да пиете? — Той плъзна каната през масата и загледа как Теди напълни отново чашата си. — Ръцете ви треперят. Доста лошо. Как е главоболието ви?

И когато той го изрече, Теди почувства гореща вълна от болка зад лявото си око, която се разпростря до слепоочието му, а после премина на север през скалпа му и на юг надолу по челюстта.

— Не зле — каза той.

— Ще стане по-лошо.

Теди отпи още малко вода:

— Сигурен съм. Онази лекарка ми каза поне това.

Коули се облегна назад с усмивка и почука с писалката по тефтера си.

— Тя пък коя е?

— Не й разбрах името — каза Теди, — но е работила с вас.

— О, и какво точно ви каза?

— Каза ми, че са нужни четири дни за натрупването в кръвта на такива нива от невролептиците, че да подействат. Предсказа сухотата в устата, главоболията, треперенето.

— Умна жена.

— Да.

— Не е от невролептиците.

— Не ли?

— Не.

— От какво е тогава?

— Симптоми на абстиненция — каза Коули.

— Симптоми на абстиненция от какво?

Нова усмивка, а след това погледът на Коули стана далечен и той отвори тефтера на Теди на последната страница, където Теди беше писал, и го побутна към него през масата.

— Това е вашият почерк, нали така?

Теди хвърли поглед надолу към написаното:

— Да.

— Последният код?

— Ами, да, код е.

— Но не сте го разбили.

— Нямах възможност. Нещата малко се объркаха, в случай че не сте забелязали.

— Разбира се, разбира се. — Коули почука по страницата. — Искате ли да го разбиете сега?

Теди погледна надолу към деветте числа и букви:

13(М)-21(У)-25(И)-18(Р)-1(А)-5(Е)-8(Х)-15(О)-9(И)

Усещаше как жицата го пробожда отзад в окото.

— Наистина не се чувствам в най-добрата си форма в момента.

— Но това е просто — каза Коули. — Девет букви.

— Да дадем на главата ми шанс да спре да пулсира.

— Добре.

— Симптоми на абстиненция от какво? — попита Теди. — Какво ми дадохте?

Коули изпука с кокалчетата на пръстите си и се облегна назад в стола си с разтърсваща прозявка:

— Хлорпромазин. Има си по-неприятните страни. Многобройни, боя се. Не го харесвам особено. Преди последната поредица от инциденти се надявах да започна да ви лекувам с имипрамин, но не мисля, че това ще се случи сега. — Той се наведе напред. — Обикновено не съм голям привърженик на фармакологията, но във вашия случай определено виждам нуждата от нея.

— Имипрамин?

— Някои хора го наричат тофранил.

Теди се усмихна:

— И хлорпро…

— … мазин. — Коули кимна. — Хлорпромазин. На това сте в момента. Това ви причинява абстиненция. Същото, което ви даваме през последните две години.

Теди каза:

— Последните какво?

— Две години.

Теди се подсмихна:

— Вижте, знам, че сте влиятелни. Обаче не е нужно да преувеличавате.

— Нищо не преувеличавам.

— Дрогирате ме от две години?

— Предпочитам термина „лекуване“.

— И, какво, имахте човек, който работи към военната полиция на Съединените щати? И работата му беше да ми проваля плановете всяка сутрин? Или, може би, чакайте, работел е на павилиона за вестници, където си купувам чаша кафе на влизане. Това ще е по-добре. Значи от две години сте имали човек в Бостън, който ми е пробутвал наркотици.

— Не в Бостън — каза тихо Коули. — Тук.

— Тук ли?

Той кимна:

— Тук. От две години сте тук. Пациент на това заведение.

Сега Теди чуваше как настъпва приливът — гневен, хвърлящ се срещу подножието на скалистия бряг. Сключи ръце, за да успокои треперенето, и се опита да не обръща внимание на пулсирането зад окото си, което ставаше по-разгорещено и по-настоятелно.

— Аз съм щатски шериф — каза Теди.

— Бяхте щатски шериф — каза Коули.

— Съм — каза Теди. — Аз съм федерален служител на правителството на Съединените щати. Тръгнах от Бостън в понеделник сутринта, на двайсет и втори септември 1954 г.

— Наистина ли? — каза Коули. — Кажете ми как стигнахте до ферибота. Шофирахте ли? Къде паркирахте?

— Взех метрото.

— Метрото не отива толкова далече.

— Прехвърлих се на автобус.

— Защо не шофирахте?

— Колата е в сервиза.

— О. А в неделя — какво си спомняте за неделята? Можете ли да ми кажете какво правихте? Можете ли наистина да ми кажете всичко за деня си, преди да се свестите в тоалетната на ферибота?

Теди можеше. Е, сигурно щеше да е в състояние, но проклетата тел в главата му дълбаеше отзад из окото му и в синусите.

Добре. Спомни си. Кажи му какво прави в неделя. Прибра се вкъщи от работа. Отиде в апартамента си на Бътънууд. Не, не. Не Бътънууд. Бътънууд изгоря до основи, когато Ледис го подпали. Не, не. Къде живееше? За бога. Можеше да види мястото. Така, така. Жилището на… жилището на… Касълмонт. Това е. Жилището на Касълмонт Авеню. Край водата.

Добре, добре. Отпусни се. Върна се в жилището на Касълмонт, вечеря, пи малко мляко и си легна. Нали така? Така.

Коули каза:

— Какво ще кажете за това? Имахте ли възможност да погледнете това?

Той побутна формуляра за приемането на Ледис през масата.

— Не.

— Не? — Той подсвирна. — Та вие дойдохте тук заради това. Ако занесете това парче хартия на сенатор Хърли, когато се върнете — доказателство за съществуването на шейсет и седми пациент, за когото твърдим, че нямаме сведения — можете да взривите това място.

— Вярно.

— По дяволите, да, вярно. А не сте могли да намерите време през последните двайсет и четири часа да му хвърлите един поглед?

— Повтарям, положението беше доста…

— Объркано, да. Разбирам. Е, погледнете го сега.

Теди хвърли поглед надолу към листа, и видя съответната информация за приемането на Ледис — име, възраст, дата на приемане. В мястото, отделено за коментар, прочете:

Пациентът е високоинтелигентен и страда от силни халюцинации. Известна склонност към насилие. Изключително нервен. Не показва разкаяние за престъплението си, защото отрича някога да е имало престъпление. Пациентът е измислил поредица от добре съчинени и силно фантастични разкази, които в този момент изключват вероятността да признае истината за действията си.

Подписът отдолу гласеше: „Д-р Лестър Шийхан“.

Теди каза:

— Звучи доста вярно.

— Доста вярно?

Теди кимна.

— По отношение на кого?

— Ледис.

Коули се изправи. Отиде до стената и смъкна един от чаршафите.

Там с големи главни букви, високи шест сантиметра, бяха написани четири имена:

ЕДУАРД ДАНИЕЛС — АНДРЮ ЛЕДИС

РЕЙЧЪЛ СОЛАНДО — ДОЛОРЕС ЧАННЪЛ

Теди зачака, но изглежда, че Коули също чакаше: цяла минута никой от двамата не каза и дума.

Накрая Теди каза:

— Предполагам, че има логика в думите ви.

— Погледнете имената.

— Виждам ги.

— Вашето име, името на пациент шейсет и седем, името на изчезналата пациентка, и името на жена ви.

— Ъ-хъ. Не съм сляп.

— Това е вашето правило на четиримата — каза Коули.

— Как така? — Теди разтърка силно слепоочието си, опитвайки се с масажиране да изкара онази тел оттам.

— Е, вие сте онзи, който е истински гений с кодовете. Вие ми кажете.

— Какво да ви кажа?

— Какво общо имат помежду си имената Едуард Даниелс и Андрю Ледис?

За миг Теди погледна името си и това на Ледис.

— И двете имат по тринайсет букви.

— Да, така е — каза Коули. — Имат. Нещо друго?

Теди се взираше и взираше.

— Не.

— О, хайде. — Коули свали бялата си престилка и я метна на облегалката на един стол.

Теди се опита да се съсредоточи: вече се уморяваше от тази евтина игричка.

— Не бързайте.

Теди се взря в буквите и ръбовете им се смекчиха.

— Виждате ли нещо? — каза Коули.

— Не. Не мога да видя нищо. Само тринайсет букви.

Коули тупна имената с опакото на ръката си:

— Хайде!

Теди поклати глава и почувства, че му се гади. Буквите подскочиха.

— Съсредоточете се.

— Съсредоточавам се.

— Какво общо имат помежду си тези букви? — каза Коули.

— Аз не… Тринайсет са. Тринайсет.

— Какво друго?

Теди се взря в буквите, докато се размазаха.

— Нищо.

— Нищо ли?

— Нищо — каза Теди. — Какво искате да кажа? Не мога да ви кажа това, което не знам. Не мога…

Коули изкрещя:

— Това са едни и същи букви.

Теди се прегърби напред и се опита да накара буквите да спрат да треперят.

— Какво?

— Това са едни и същи букви.

— Не.

— Имената са анаграми едно на друго.

Теди повтори:

— Не.

— Не? — Коули се намръщи и прокара ръка по реда. — Това са абсолютно едни и същи букви. Погледнете ги. Едуард Даниелс. Андрю Ледис. Същите букви. Вие имате дарба да разгадавате кодове, дори сте обмисляли идеята да се занимавате с разбиване на кодове през войната, нали? Кажете ми, че не виждате едни и същи тринайсет букви, когато погледнете тези две имена.

— Не! — Теди притисна очи с опакото на дланите си, като се опитваше да ги проясни — или да закрие светлината: не беше сигурен.

— „Не“, тоест, не са същите букви? Или „не“, тоест, не искате да са същите букви?

— Не може да са.

— Същите са. Отворете очи. Погледнете ги.

Теди отвори очи, но продължи да клати глава и потрепващите букви залитнаха на една, после на друга страна.

Коули плесна с опакото на ръката си по следващия ред.

— Тогава пробвайте това. „Долорес Чаннъл и Рейчъл Соландо“. И двете с по тринайсет букви. Искате ли да ми кажете какво общо имат те?

Теди знаеше какво вижда, но също така знаеше, че не е възможно.

— Не? И това ли не можете да схванете?

— Не може да бъде.

— Това е — каза Коули. — Отново същите букви. Анаграми едно на друго. Дойде тук за истината? Ето я твоята истина, Андрю.

— Теди — каза Теди.

Коули се взря отвисоко в него: лицето му отново се изпълни с лъжливо състрадание.

— Твоето име е Андрю Ледис — каза Коули. — Кой е шейсет и седмият пациент в болницата „Ашклиф“? Той — това си ти, Андрю.