Денис Лихейн
Злокобен остров (10)

8

Теди отиде до края на покрития свързващ коридор и подаде глава навън изпод покрива, за да усети капките върху лицето и косата си. Виждаше я в капките. Разтваряше се при допир.

Онази сутрин тя не искаше той да отива на работа. В онази последна година от живота си тя беше станала необяснимо плашлива, предразположена към безсъние, което й докарваше тремор и размътваше ума й. Беше го погъделичкала, след като тревогата отмина, после беше предложила да затворят щорите на прозорците и да не пуснат деня да проникне в стаята, изобщо да не стават от леглото. Когато го прегърна, тя го задържа твърде здраво и твърде дълго, и Теди почувства как костите на ръцете й се притискат силно към врата му.

Докато си вземаше душ, тя дойде при него, но той бързаше твърде много, вече закъснял, и както толкова често се случваше напоследък, махмурлия. Усещаше главата си едновременно подгизнала и пълна с шипове. Тялото й му се стори като шкурка, когато тя го притисна към неговото. Водата от душа му се стори тежка като дуло на пистолет.

— Просто остани — каза тя. — Един ден. Какво значение ще има един ден?

Той се опита да се усмихне, докато я повдигаше внимателно, за да я отмести, и посягаше към сапуна.

— Скъпа, не мога.

— Защо не? — Тя прокара ръка между краката му. — Ето. Дай ми сапуна. Ще го измия вместо теб. — Дланта й се плъзна под тестисите му, зъбите й гризнаха зърната на гърдите му.

Опита се да не я отблъсква. Хвана я за раменете колкото можеше по-внимателно и я отмести една-две крачки назад.

— Хайде — каза. — Наистина трябва да вървя.

Тя отново се засмя, като се опита отново да сгуши нос в него, но той видя как погледът й се втвърдява от отчаяно желание. Да бъде щастлива. Да не бъде оставена сама. Да си върне старите дни — преди той да започне да работи твърде много, да пие твърде много, преди тя да се събуди една сутрин и светът да е твърде ярък, твърде шумен, твърде студен.

— Добре, добре. — Тя се облегна назад, така че той видя лицето й, когато водата отскочи от раменете му и замъгли тялото й. — Ще сключа сделка с теб. Не целият ден, скъпи. Не целият ден. Само един час. Закъсней само с час.

— Вече…

— Един час — каза тя, като го погали отново: сега по ръката й имаше сапун. — Един час, и после можеш да вървиш. Искам да те почувствам в себе си. — Тя се повдигна на пръсти да го целуне.

Той я целуна набързо по устните, каза: „Скъпа, не мога“, и обърна лице към пръските на душа.

— Ще те повикат ли отново? — попита тя.

— Хм?

— Да се биеш.

— Тази нещастна страна? Скъпа, войната ще свърши, преди да успея да си завържа кубинките.

— Не знам — каза тя. — Дори не знам защо сме там. Искам да кажа…

— Защото Севернокорейската народна армия не получава такова въоръжение отникъде, скъпа. Получиха го от Сталин. Трябва да докажем, че сме си взели поука от Мюнхен, че трябваше да спрем Хитлер тогава, затова ще спрем Сталин и Мао. Сега. В Корея.

— Ще отидеш.

— Ако ме повикат? Ще трябва да отида. Но няма да го направят, скъпа.

— Откъде знаеш?

Той си сложи шампоан на косата.

— Някога питал ли си се защо ни мразят толкова много? Комунистите? — каза тя. — Защо не могат да ни оставят на мира? Светът ще се взриви, а аз дори не знам защо.

— Няма да се взриви.

— Ще се взриви. Четеш вестниците и…

— Тогава спри да четеш вестниците.

Теди изплакна шампоана от косата си, а тя притисна лице към гърба му и ръцете й се плъзнаха бавно около корема му.

— Спомням си първия път, като те видях в „Гроув“. В униформа.

Теди мразеше тя да прави така. Улицата на спомените. Тя не можеше да се приспособи към настоящето, към това, което бяха сега, с брадавици и така нататък, затова навлизаше по криволичещи улички в миналото, за да се стопли.

— Беше толкова красив. А Линда Кокс каза: „Аз го видях първа“. Но знаеш ли аз какво казах?

— Закъснявам, скъпа.

— Защо ми е да казвам това? Не, казах: „Може и да си го видяла първа, Линда, но аз ще го видя последна“. Тя мислеше, че отблизо изглеждаш зъл, но аз казах: „Скъпа, погледна ли го в очите? Там няма нищо зло“.

Теди спря душа и се обърна: забеляза, че жена му беше успяла да си сложи малко сапун. Малки петънца пяна се стичаха по кожата й.

— Искаш ли да го пусна пак?

Тя поклати глава. Той уви една кърпа около кръста си и се избръсна на мивката, а Долорес се облегна на стената, докато сапунът засъхваше на бели парченца по тялото й, и го загледа.

— Защо не се изсушиш? — попита Теди. — И не си сложиш халат?

— Вече го няма — каза тя.

— Още си е там. Изглежда, сякаш по цялото ти тяло са полепнали пиявици.

— Не сапунът — каза тя.

— Какво тогава?

— „Коконът Гроув“. Изгоря до основи, докато ти беше на онова място.

— Да, скъпа, научих за това.

— Там — пропя тихо тя, като се опитваше да разведри настроението. — Там…

Винаги бе имала прекрасен глас. Вечерта, когато се беше върнал от войната, бяха пръснали куп пари да наемат стая в „Паркър Хаус“, и след като се любиха, той я чу да пее за първи път откъм банята, докато той лежеше в леглото — „Момичетата от Бъфало“ — докато парата пълзеше бавно изпод вратата.

— Хей — каза тя.

— Да? — Той мярна отражението на лявата страна на тялото й в огледалото. По-голямата част от сапуна беше засъхнала върху кожата й и нещо в това го подразни. То намекваше за оскверняване, по начин, който той не можеше да определи точно.

— Имаш ли си някоя друга?

— Какво?

— Имаш ли?

— За какво говориш, мамка му? Аз работя, Долорес.

— Докосвам оная ти работа под…

— Не казвай тази дума, Долорес.

— … душа, и ти даже не се втвърдяваш?

— Долорес. — Той се извърна от огледалото. — Ти говореше за бомби. За края на света.

Тя сви рамене, сякаш това нямаше връзка с настоящия разговор. Подпря ходилото си на стената и избърса с пръст водата от вътрешната страна на бедрото си.

— Не ме чукаш вече.

— Долорес, говоря сериозно — забранявам ти да говориш така в тази къща.

— Затова трябва да предположа, че чукаш нея.

— Не чукам никоя, и би ли престанала да казваш тази дума.

— Коя дума? — Тя прикри с ръка тъмните косми на пубиса си. — Чукане?

— Да. — Той вдигна едната си ръка. Продължи да се бръсне с другата.

— Значи това е лоша дума?

— Знаеш, че е така. — Той вдигна бръснача и го прокара по шията си: чу дращенето на космите под пяната.

— А кое тогава е добра дума?

— Хм? — Той наведе бръснача и го разтърси.

— Коя дума относно тялото ми няма да те накара да свиеш юмрук?

— Не съм свил юмрук.

— Направи го.

Той свърши с бръсненето на шията си и изтри бръснача в една кърпа за лице. Положи плоската му страна под левия си бакенбард.

— Не, скъпа. Не съм. — Зърна лявото й око в огледалото.

— Какво трябва да кажа? — Тя прокара едната си ръка през косата, а другата — през космите си долу. — Искам да кажа, можеш да го ближеш, можеш да го целуваш и можеш да гледаш как от него излиза бебе. Но не можеш да го назоваваш?

— Долорес.

— Вулва — каза тя.

Бръсначът се плъзна толкова навътре през кожата на Теди, че той предположи, че е допрял костта му. Това го накара да разтвори широко очи и сряза цялата лява страна на лицето му, а после в раната капна крем за бръснене и нещо сякаш експлодира в главата му, а кръвта плисна в белите облаци и водата в мивката.

Тя се приближи към него с хавлиена кърпа, но той я отблъсна, всмука въздух през зъбите си и почувства как болката се забива в очите му и обгаря мозъка му, а кръвта му изтичаше в мивката и му се искаше да заплаче. Не от болката. Не от махмурлука. А защото не знаеше какво става с жена му, с момичето, с което за пръв път беше танцувал в „Коконът Гроув“. Не знаеше в какво се превръща тя или в какво се превръщаше светът с неговите поражения от дребни, мръсни войни, яростни вражди и шпиони във Вашингтон, в Холивуд, противогази в училищата, бетонни бомбоубежища в мазетата. И по някакъв начин всичко беше свързано — жена му, този свят, неговото пиянство, войната, в която се би, защото искрено вярваше, че тя ще сложи край на всичко това…

Кръвта му течеше в мивката, а Долорес каза: „Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам“, и той взе хавлиената кърпа втория път, когато тя му я подаде, но не можеше да я докосне, не можеше да я погледне. Чуваше сълзите в гласа й и знаеше, че в очите й и по лицето й има сълзи, и мразеше факта колко шибан и мръсен беше станал светът и всичко в него.

 

 

Във вестника го цитираха как казал, че последните му думи към жена му били, че я обича.

Лъжа.

Какво всъщност беше последното, което каза?

Докато посягаше към дръжката на вратата, притиснал трета кърпа към лицето си, докато очите й обхождаха лицето му:

— За бога, Долорес, трябва да се стегнеш. Имаш отговорности. Помисли си за тях някой път — става ли? — и си оправи проклетата глава.

Това бяха последните думи, които жена му чу от него. Беше затворил вратата и беше заслизал по стълбите: поспря на последното стъпало. Помисли си да се върне. Помисли си да се качи отново по стълбите и да влезе в апартамента и някак да оправи нещата. Или, ако не да ги оправи, поне да ги смекчи.

Да ги смекчи. Това щеше да е хубаво.

 

 

Жената с тъмния като лакрица белег през шията се зададе с поклащаща се походка по покрития коридор към тях, с оковани глезени и китки: от двете й страни стоеше по един санитар. Тя придоби щастливо изражение, издаде подобни на патешко крякане звуци и се опита да раздвижи лакти.

— Какво е направила? — попита Чък.

— Тази ли? — каза санитарят. — Това тук е старата Маги. Маги Лунатичката, така я наричаме. Просто отива на хидротерапия. Обаче не можем да рискуваме с нея.

Маги спря пред тях, и санитарят направи неубедителен опит да я накара да продължи, но тя го блъсна назад с лакти, заби пети в камъка, и един от санитарите завъртя очи и въздъхна.

— Сега се захвана да ви просвещава в своето учение, чувате ли?

Маги вдигна поглед към лицата им: главата й беше наклонена надясно и се движеше като на костенурка, която предпазливо се измъква от корубата си.

— Аз съм пътят — рече тя. — Аз съм светлината. И няма да ви пека проклетите пайове. Няма. Ясно ли ви е?

— Разбира се — каза Чък.

— Можеш да се обзаложиш — каза Теди. — Никакви пайове.

— Били сте тук. Ще останете тук. — Маги подуши въздуха. — Това е вашето бъдеще и вашето минало, и то се движи циклично, както луната се движи циклично около земята.

— Да, госпожо.

Тя се наведе по-близо и ги подуши. Първо Теди, после Чък.

— Те пазят тайни. Ето какво подхранва този ад.

— Е, това и пайовете — каза Чък.

Тя му се усмихна, и за миг изглеждаше, сякаш някой с ясно съзнание беше влязъл в тялото й и беше преминал зад зениците й.

— Смей се — каза тя на Чък. — Хубаво е за душата. Смей се.

— Добре — каза Чък. — Ще го направя, мадам.

Тя докосна носа му със закривен като кука пръст.

— Искам да те запомня така — засмян.

А после тя се обърна и тръгна. Санитарите тръгнаха в крак с нея, поеха надолу по покрития коридор и през една странична врата влязоха в болницата.

Чък каза:

— Забавно момиче.

— От онези, които би довел вкъщи при мама.

— А после тя убива мама и я заравя в някоя външна постройка, но все пак… — Чък запали цигара. — Ледис.

— Уби жена ми.

— Каза ми това. Как?

— Беше подпалвач.

— И това каза.

— Беше също и човекът по поддръжката в нашата сграда. Скара се със собственика. Собственикът го уволни. По онова време знаехме единствено, че пожарът е бил умишлено подпален. Някой го беше подпалил. Ледис беше в един списък със заподозрени, но им трябваше известно време да го намерят, а когато успяха, той си беше измислил алиби. По дяволите, дори не бях сигурен, че е той.

— Какво те накара да си промениш мнението?

— Преди година отварям вестника, и ето ти го и него. Изгорил до основи някакво училище, в което работел. Същата история — уволнили го и той се върнал, подпалил сутерена, впръскал вода в парата на бойлера, за да експлодира. Точно същият начин на действие. Напълно. В училището нямало деца, но директорката била там, останала да работи до късно. Загинала. Ледис бил изправен на съд, заявил, че чувал гласове, и още какво ли не, което няма нужда да споменавам, и го въдворили в Шаток. Нещо се случило там — не знам какво — но го прехвърлили тук преди шест месеца.

— Но никой не го е виждал.

— Никой в отделенията А и Б.

— Което предполага, че е във В.

— Да.

— Или мъртъв.

— Възможно е. Още една причина да намерим гробището.

— Да кажем обаче, че не е мъртъв.

— Добре…

— Ако го намериш, Теди, какво ще направиш?

— Не знам.

— Не ме будалкай, шефе.

Към тях се зададоха две сестри: токчетата им потракваха, телата им се притискаха плътно към стената, за да се предпазят от дъжда.

— Момчета, целите сте мокри — каза едната от тях.

— Целите мокри? — каза Чък и онази, която беше най-близо до стената, дребно момиче с къса черна коса, се засмя.

След като отминаха, чернокосата сестра погледна назад през рамо към тях.

— Вие, господа щатски шерифи, винаги ли сте така закачливи?

— Зависи — каза Чък.

— От?

— Качеството на персонала.

Това накара и двете да спрат за момент, а после схванаха, и чернокосата сестра зарови лице в рамото на другата, и те избухнаха в смях и тръгнаха към вратата на болницата.

Господи, колко много завиждаше Теди на Чък. На способността му да вярва в думите, които изричаше. В глупавите флиртове. В непринудената си, присъща на американските войници, склонност към бързата, безсмислена игра на думи. Но най-много от всичко — за лекотата на неговия чар.

Чаровното държание никога не се беше отдавало лесно на Теди. След войната беше започнало да му се отдава още по-трудно. След Долорес — вече съвсем не.

Чарът беше луксът на онези, които все още вярваха в изначалната правота на нещата. В чистотата и оградите от колове.

— Знаеш ли — каза той на Чък — последната сутрин, когато бях с жена си, тя говори за пожара в „Коконът Гроув“.

— Така ли?

— Там се запознахме. В „Гроув“. Тя имаше богата съквартирантка и ме пуснаха да вляза, защото даваха отстъпка за служителите. Беше точно преди да отплавам. Танцувах с нея цяла нощ. Дори фокстрот.

Чък проточи глава от стената и погледна Теди в лицето.

— Ти да танцуваш фокстрот? Опитвам се да си го представя, но…

— Хей, човече — каза Теди, — ако беше видял жена ми онази нощ… Щеше да подскачаш по пода като зайче, ако беше поискала.

— Значи се запозна с нея в „Коконът Гроув“?

Теди кимна:

— А после той изгоря, докато бях в… Италия ли беше? Да, тогава бях в Италия — и тя смяташе този факт за, не знам, може би за многозначителен. Тя изпитваше ужас от огъня.

— Но е загинала в пожар — каза тихо Чък.

— Това е върхът на всичко, нали? — Теди прогони образа й от онази последна сутрин, облегнала крак на стената на банята, гола, с тяло, опръскано със засъхнала бяла пяна.

— Теди?

Теди го погледна.

Чък разпери длани.

— Ще те подкрепя в това. Въпреки всичко. Искаш да намериш Ледис и да го убиеш? Това е тип-топ, що се отнася до мен.

— Тип-топ. — Теди се усмихна. Не бях чувал това от…

— Но, шефе, трябва да знам какво да очаквам. Говоря сериозно. Трябва да оправим тая каша, иначе ще свършим в някое ново „Изслушване Кифовър“ или нещо от тоя род. Всички гледат напоследък, нали знаеш? Всички гледат нас. Наблюдават. Светът става по-малък с всяка минута. — Чък отметна назад кичура буйна коса, паднал на челото му. — Мисля, че знаеш за това място. Мисля, че знаеш гадости, които не си ми казал. Мисля, че си дошъл тук да причиниш вреда.

Теди сложи ръка на сърцето си.

— Сериозно говоря, шефе.

Теди каза:

— Мокри сме.

— Е, и?

— Мисълта ми е: Можем ли да станем по-мокри?

 

 

Излязоха през портата и тръгнаха по брега. Дъждът покриваше всичко като одеяло. Вълни колкото къщи се удряха в скалите. Издигаха се високо, а после се разбиваха, за да направят място за нови.

— Не искам да го убивам — изкрещя Теди, за да надвика рева.

— Не ли?

— Не.

— Не съм сигурен, че ти вярвам.

Теди сви рамене.

— Какво щях да направя, ако това беше моята жена ли? — каза Чък. — Щях да го убия два пъти.

— Уморих се да убивам — каза Теди. — Колко души съм убил през войната? Загубих представа. Как е възможно това, Чък? Но загубих.

— И все пак. Това е жена ти, Теди.

Откриха няколко оголени остри, черни камъка, които се издигаха откъм далечния край на брега към дърветата, и се изкачиха навътре на сушата.

— Виж — каза Теди, щом като стигнаха до малко плато и кръг от високи дървета, които възпираха донякъде дъжда, — все още поставям работата на първо място. Откриваме какво се е случило с Рейчъл Соландо. А ако срещна Ледис, докато се занимавам с това? Страхотно. Ще му кажа, че знам, че е убил жена ми. Ще му кажа, че ще чакам на сушата, когато го освободят. Ще му кажа, че няма да диша въздух като свободен човек, докато съм жив.

— И това е всичко? — попита Чък.

— Това е всичко.

Чък избърса очи с ръкава си и отметна косата от челото си.

— Не ти вярвам. Просто не ти вярвам.

Теди се загледа на юг от кръга дървета и видя покрива на „Ашклиф“, пригодените му за наблюдение тавански прозорци.

— И не мислиш ли, че Коули знае защо си тук в действителност?

— В действителност съм тук заради Рейчъл Соландо.

— Но, по дяволите, Теди, ако онзи тип, който е убил жена ти, е въдворен тук, тогава…

— Той не беше осъден за това. Не съществува нищо, което да обвързва мен и него. Нищо.

Чък седна на един камък, подаващ се от земята, и наведе глава заради дъжда.

— Гробището тогава. Защо не видим дали не можем да го намерим, след като сега сме тук? Ако видим надгробен камък с името „Ледис“, ще знаем, че половината битка е приключила.

Теди се загледа към кръга от дървета, черни и гъсти.

— Добре.

Чък се изправи.

— Какво ти каза тя, между другото?

— Коя?

— Онази пациентка. — Чък щракна с пръсти. — Бриджет. Тя ме изпрати да й донеса вода. Знам, че ти каза нещо.

— Не е.

— Не е ли? Лъжеш. Знам, че тя…

— Написа го — каза Теди и потупа джобовете на шлифера си, в търсене на тефтерчето.

Накрая го откри във вътрешния джоб и го запрелиства.

Чък започна да подсвирква и да потропва с крака в меката земя в такта на церемониален марш.

Когато намери страницата, Теди каза:

— Достатъчно, Адолф.

Чък се приближи:

— Намери ли го?

Теди кимна и обърна тефтера така, че Чък да може да види листа, единствената дума, написана там, надраскана със сбит почерк и вече започваща да се разтича под дъжда:

бягайте