Денис Лихейн
Злокобен остров (24)

22

— Глупости!

Теди изкрещя думата и крясъкът се издигна като ракета през главата му.

— Твоето име е Андрю Ледис — повтори Коули. — Беше въдворен тук със съдебна заповед преди двайсет и два месеца.

При тези думи Теди рязко вдигна ръка:

— Това е прекалено долно дори за вас.

— Погледни доказателствата. Моля те, Андрю. Ти…

— Не ме наричайте така.

— … постъпи тук преди две години, защото си извършил ужасно престъпление. Престъпление, което обществото не може да прости, но аз мога. Андрю, погледни ме.

Теди вдигна очи от ръката, която Коули беше протегнал, нагоре по ръката и по гърдите, и погледна Коули в лицето: сега очите на мъжа се бяха налели с онова фалшиво състрадание, онази имитация на благоприличие.

— Казвам се Едуард Даниелс.

— Не. — Коули поклати глава с израз на уморено примирение. — Твоето име е Андрю Ледис. Ти извърши нещо ужасно, и не можеш да си простиш, при никакви обстоятелства, затова се преструваш. Създал си наситена, сложна повествователна структура, в която ти си героят, Андрю. Ти убеждаваш себе си, че още си щатски шериф и си тук да работиш по случай. И разкриваш конспирация, което означава, че всичко, което ти кажем в обратния смисъл, подхранва фантазията ти, че заговорничим срещу теб. И може би бихме могли да пренебрегнем това, да те оставим да си живееш в твоя фантазен свят. Това би ми харесало. Ако беше безобиден, това би ми харесало много. Но ти си жесток, ти си много жесток. И поради военното си обучение и това относно прилагането на закона, си много добър в това. Ти си най-опасният пациент, който имаме тук. Не можем да те обуздаем. Беше решено… погледни ме.

Теди вдигна очи и видя Коули наполовина протегнал се през масата, с умолителен поглед.

— Беше решено, че ако не успеем да те върнем към нормалността — сега, точно сега — ще бъдат взети трайни мерки, за да се погрижим никога повече да не нараниш никого. Разбираш ли какво ти казвам?

За миг — дори не за цял миг, за една десета от мига — Теди почти му повярва.

После се усмихна.

— Хубаво представление разигравате, докторе. Кой е лошото ченге — Шийхан? — Той хвърли поглед към вратата. — Бих казал, че вече е крайно време да се появи.

— Погледни ме — каза Коули. — Погледни ме в очите.

Теди го направи. Бяха зачервени и замаяни от недоспиване. И още нещо. Какво беше? Теди издържа на погледа на Коули: изучаваше очите му. И тогава го осени — ако не знаеше, че има друга причина, щеше да се закълне, че Коули страда от разбито сърце.

— Слушай — каза Коули — аз съм всичко, което имаш. Аз съм всичко, което някога си имал. Слушам тази измислица вече от две години. Познавам всеки детайл, всяка гънка — кодовете, изчезналият партньор, бурята, жената в пещерата, зловещите експерименти във фара. Знам за Нойс и за измисления сенатор Хърли. Знам, че сънуваш Долорес през цялото време и коремът й тече и тя е подгизнала от вода. Знам за пъновете.

— Вие говорите пълни глупости — каза Теди.

— Откъде бих разбрал?

Теди започна да отмята доказателствата на треперещите си пръсти:

— Ям храната ви, пия кафето ви, пуша цигарите ви. По дяволите, взех три „аспирина“ от вас сутринта, когато пристигнах. После онази вечер ме дрогирахте. Седяхте там, когато се събудих. Оттогава не съм същият. Ето откъде започна всичко това. Онази нощ, след пристъпа ми на мигрена. Какво ми дадохте?

Коули се облегна назад. Направи гримаса, сякаш преглъщаше киселина, и се загледа към прозореца.

— Времето ми изтича — прошепна той.

— Какво?

— Времето — каза той меко. — Дадоха ми четири дни. Времето ми почти изтече.

— Тогава ме пуснете да си тръгна. Ще се върна в Бостън, ще подам оплакване в службата за военната полиция, но не се тревожете — сигурен съм, че при всичките ви влиятелни приятели наказанието няма да е голямо.

Коули каза:

— Не, Андрю. Почти останах без приятели. От осем години водя битка тук и везните се наклониха в полза на другата страна. Ще загубя. Ще загубя поста си, ще загубя средствата, които получавам. Заклех се пред целия борд на надзорниците, че мога да създам най-екстравагантния експеримент с игра на роли, който психиатрията е виждала, и той ще те спаси. Ще те върне обратно. Но ако съм грешил? — Очите му се разшириха и той рязко вдигна ръка към брадичката си, сякаш се опитваше да намести отново челюстта си. Отпусна ръка и погледна през масата към Теди: — Не разбираш ли, Андрю? Ако ти се провалиш, и аз ще се проваля. Ако аз се проваля, всичко свършва.

— Охо — каза Теди, — това е твърде лошо.

Отвън изкрякаха няколко чайки. Теди усещаше мириса на солта, слънцето и влажния, солен пясък.

Коули каза:

— Нека да пробваме това по друг начин — съвпадение ли е според теб, че Рейчъл Соландо, плод на собственото ти въображение между другото, има в името си същите букви като мъртвата ти съпруга и също като нея е убила децата си?

Теди се изправи и тръпките разлюляха ръцете му от раменете надолу.

— Жена ми не е убила децата си. Никога не сме имали деца.

— Никога не сте имали деца? — Коули се приближи до стената.

— Никога не сме имали деца, шибан глупак такъв.

— О, добре. — Коули смъкна друг чаршаф.

На стената зад чаршафа — диаграма на местопрестъпление, снимки на езеро, снимки на три мъртви деца. А после имената, написани със същите високи главни букви:

ЕДУАРД ЛЕДИС

ДАНИЕЛ ЛЕДИС

РЕЙЧЪЛ ЛЕДИС

Теди сведе очи и се втренчи в ръцете си: подскачаха, сякаш вече не бяха свързани с него. Ако можеше да стъпи на тях, щеше да го направи.

— Твоите деца, Андрю. Нима ще застанеш там и ще отречеш, че някога са живели? Нима ще го сториш?

Теди посочи към него през стаята с тресяща се ръка:

— Това са децата на Рейчъл Соландо. Това е диаграмата от местопрестъплението на къщата на Рейчъл Соландо край езерото.

— Това е твоята къща. Отидохте там, защото лекарите го предложиха заради жена ти. Помниш ли? След като тя случайно подпали предишния ви апартамент? Измъкнете я от града — казаха те, — осигурете й по-пасторална обстановка. Може би състоянието й ще се подобри.

— Тя не беше болна.

— Тя беше душевноболна, Андрю.

— Спрете да ме наричате така, по дяволите. Не е била душевноболна.

— Жена ти страдаше от клинична депресия. Бяха й поставили диагноза „маниакалнодепресивно разстройство“. Тя беше…

— Не беше — каза Теди.

— Беше склонна към самоубийство. Нараняваше децата. Ти отказваше да го видиш. Казваше си, че е слаба. Казваше си, че нормалността е избор, и че всичко, което тя трябва да направи, е да си спомни своите отговорности. Към теб. Към децата. Ти пиеше и пиянството ти се влошаваше. Ти плаваше в собствената си черупка. Не се свърташе вкъщи. Пренебрегваше всички признаци. Пренебрегваше онова, което ти казваха учителите, енорийският свещеник, собственото й семейство.

— Жена ми не е била ненормална!

— И защо? Защото ти беше объркан.

— Жена ми не беше…

— Единствената причина, поради която тя някога изобщо посети психиатър, беше, че се опита да се самоубие и в крайна сметка се озова в болницата. Дори ти не можеше да контролираш това. И ти казаха, че е опасна за самата себе си. Казаха ти…

— Никога не сме посещавали психиатър!

— … че тя представлява опасност за децата. Предупреждаваха те отново и отново.

— Никога не сме имали деца. Говорехме за това, но тя не можеше да забременее.

Господи! Усещаше главата си, сякаш някой набиваше в нея стъкло с точилка.

— Ела тук — каза Коули. — Наистина. Приближи се и погледни имената върху тези снимки от местопрестъплението. Ще ти е интересно да узнаеш…

— Можете да ги фалшифицирате. Можете да си измислите ваши…

— Ти сънуваш. Сънуваш през цялото време. Не можеш да престанеш да сънуваш, Андрю. Ти ми разказа за тях. Имал ли си напоследък някакви сънища с двете момчета и момиченцето? Хм? Момиченцето водило ли те е до надгробния ти камък? Ти си „лош моряк“, Андрю. Знаеш ли какво означава това? Означава, че си лош баща. Ти не изигра ролята на навигатор за тях, Андрю. Не ги спаси. Искаш ли да поговориш за пъновете? Хм? Приближи се тук и ги погледни. Кажи ми, че те не са децата от сънищата ти.

— Глупости.

— Погледни тогава. Ела тук и погледни.

— Дрогирате ме, убивате партньора ми, казвате, че никога не е съществувал. Ще ме затворите тук под ключ, защото знам какво правите. Знам за експериментите. Знам какво давате на шизофрениците, колко щедро използвате лоботомиите, известно ми е пълното ви незачитане на Нюрнбергския кодекс. Мамка му, по следите ви съм, докторе.

— Така ли? — Коули се облегна на стената и скръсти ръце. — Моля те, просветли ме. През последните дни ти командваш парада тук. Получил си достъп до всяко ъгълче на това заведение. Къде са нацистките лекари? Къде са сатанинските операционни зали?

Той се приближи отново до масата и за миг се консултира с бележките си:

— Още ли вярваш, че ние промиваме мозъците на пациентите, Андрю? Че си служим с продължаващ десетилетия експеримент, за да създадем — как ги нарече веднъж? О, ето го — призрачни войници? Убийци? — Той се засмя. — Искам да кажа, трябва да ти призная, Андрю — дори в тези дни на бушуваща параноя, твоите фантазии обират точките.

Теди насочи към него тресящ се пръст:

— Вие сте експериментална болница с радикални подходи…

— Да, така е.

— Приемате само най-жестоките пациенти.

— Отново вярно. С едно възражение — най-жестоките и най-податливите на халюцинации.

— И вие…

— Ние какво?

— Експериментирате.

— Да! — Коули плесна с ръце и бързо се поклони. — Признавам се за виновен по обвинението.

— Оперативно.

Коули вдигна пръст:

— А, не. Съжалявам. Не експериментираме с операции. Това се използва като последно отчаяно средство, а последното средство винаги се прилага въпреки изключително гръмките ми възражения. Аз обаче съм сам и дори аз не мога да променя за една нощ практика, утвърдена от десетилетия.

— Лъжете.

Коули въздъхна:

— Покажете ми едно доказателство, че теорията ви може да издържи. Само едно.

Теди не каза нищо.

— А вие отказахте да реагирате на всички доказателства, които представих аз.

— Защото това изобщо не са доказателства. Скалъпени са.

Коули притисна ръце една към друга и ги вдигна към устните си като за молитва.

— Пуснете ме да се махна от този остров — каза Теди — Като федерално назначен служител на закона, настоявам да ме оставите да си тръгна.

Коули затвори очи за миг. Когато ги отвори, бяха по-ясни и по-сурови.

— Добре, добре. Хванахте ме натясно, шерифе. Ще бъда снизходителен към вас.

Вдигна от пода куфарче от мека кожа, разкопча закопчалките, отвори го и метна пистолета на Теди на масата.

— Това е вашият пистолет, нали?

Теди се втренчи в него.

— На ръкохватката са гравирани вашите инициали, нали?

Теди примижа към оръжието: в очите му имаше пот.

— Да или не, шерифе? Това вашият пистолет ли е?

Видя вдлъбнатината в цевта от деня, когато Филип Стакс стреля по него и вместо това уцели оръжието, а в края на краищата Стакс беше застрелян от собствения си рикоширал куршум. Видя инициалите „Е. Д.“, гравирани на дръжката — подарък от централното управление, след като надви в стрелбата Брек в Мейн. А после, в долния край на предпазителя на спусъка, металът беше издраскан и доста изтъркан от онзи случай, когато беше изпуснал оръжието по време на едно преследване в Сейнт Луис през зимата на четирийсет и девета.

— Това вашият пистолет ли е?

— Да.

— Вземете го, шерифе. Уверете се, че е зареден.

Теди погледна оръжието, погледна отново към Коули.

— Давайте, шерифе. Вдигнете го.

Теди вдигна пистолета от масата и той потрепери в ръката му.

— Зареден ли е? — попита Коули.

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Усещам тежестта.

Коули кимна:

— Тогава стреляйте. Защото това е единственият начин, по който ще се махнете от този остров.

Теди се опита да овладее ръката си с другата, но тя също се тресеше. Пое си дъх няколко пъти, изпусна го бавно, като се прицели със запотени очи и въпреки треперенето на тялото си, и видя Коули от другата страна на мерника, най-много на два фута, но се накланяше нагоре-надолу и настрани, сякаш и двамата стояха на лодка в открито море.

— Имате пет секунди, шерифе.

Коули вдигна телефона от радиостанцията, завъртя ръчката и Теди го загледа как вдига телефона към устата си.

— Вече са три секунди. Дръпнете този спусък или ще останете на този остров до смъртта си.

Теди усещаше тежестта на оръжието. Въпреки треперенето, имаше шанс, ако се възползваше от този шанс сега. Ако убиеше Коули, ако убиеше всеки, който го чакаше навън…

Коули каза:

— Надзирател, можете да го пратите горе.

И зрението на Теди се проясни и треперенето му намаля до леки вибрации и той погледна надолу по цевта, докато Коули прибираше телефона.

На лицето на Коули имаше странно изражение, сякаш едва сега му хрумна, че Теди може и да са му останали нужните способности да се справи с това.

И Коули вдигна ръка.

Каза:

— Добре, добре.

И Теди го застреля право в гърдите.

После повдигна ръце и застреля Коули в лицето.

С вода.

Коули се намръщи. После примигна няколко пъти. Извади кърпичка от джоба си.

Вратата се отвори зад Теди, и той се завъртя в стола си и се прицели, когато в стаята влезе един мъж.

— Не стреляй — каза Чък. — Забравих да си сложа дъждобрана.