Денис Лихейн
Злокобен остров (17)

15

Минаха през вратата и влязоха в килиен блок с гранитни стени и гранитни подове, който се простираше по цялата дължина на форта под арки, широки три метра и високи четири. Единствената светлина идваше от високи прозорци в двата края етажа, а от тавана капеше вода и подовете бяха осеяни с локви. Килиите се намираха от дясната и от лявата им страна, погребани в мрака.

Бейкър каза:

— Главният ни генератор гръмна около четири часа тази сутрин. Ключалките на килиите се контролират електронно. Това е едно от по-скорошните ни нововъведения. Страхотна идея, нали, по дяволите? Така че в четири всички килии се отвориха. За щастие все още можем да работим ръчно с ключалките, така че прибрахме повечето пациенти обратно вътре и ги заключихме в килиите, но някакъв проклетник има ключ. Все успява да се промъкне и да стигне поне до една килия, преди да изчезне пак.

— Може би един плешив тип? — каза Теди.

Бейкър хвърли поглед към него:

— Плешив? Да. Трудно се справяме с него. Предположих, че може да е той. Казва се Личфийлд.

— Играе на гоненица на онова стълбище, по което се качихме току-що. В долната половина.

Бейкър ги поведе към третата килия вдясно и я отвори:

— Мятайте го вътре.

Трябваха им няколко секунди да намерят леглото в тъмнината, а после Бейкър включи фенерче, насочи лъча навътре и те положиха Вингис на леглото, и той изстена, и в ноздрите му избиха мехурчета кръв.

— Трябва да взема подкрепления и да тръгна след Личфийлд — каза Бейкър. — Сутеренът е мястото, където държим типовете, които дори не храним, освен ако в стаята няма шестима пазачи. Ако се измъкнат, тук ще стане като в проклетия „Аламо“.

— Първо ви трябва медицинска помощ — каза Чък.

Бейкър намери чисто място от кърпичката и я притисна отново към раната си.

— Нямам време.

— За него — каза Чък.

Бейкър погледна към тях през решетките.

— Да. Правилно. Ще намеря лекар. А вие двамата. Влизате и излизате за рекордно време, ясно?

— Ясно. Намерете лекар за този човек — каза Чък, докато излизаха от килията.

Бейкър заключи вратата на килията:

— Вече действам по въпроса.

Той затича надолу покрай килийния блок, като заобиколи трима пазачи, които влачеха брадат гигант към килията му, и продължи да тича.

— Какво мислиш? — попита Теди. През арките видя до далечния прозорец един мъж, увиснал на решетките, няколко пазачи вмъкваха вътре маркуч. Очите му започваха да се приспособяват към слабата сива светлина в главния коридор, но килиите оставаха тъмни.

— Някъде тук вътре трябва да има комплект досиета — каза Чък. — Дори и само за основни медицински и справочни цели. Ти ще търсиш Ледис, аз ще търся досиетата, става ли?

— Къде смяташ, че са тези досиета?

Чък погледна назад към вратата:

— Ако се съди по звуците, колкото по-нависоко се качваш, толкова по-безопасно става. Предполагам, че администрацията им трябва да е горе.

— Добре. Къде и кога ще се срещнем?

— След петнайсет минути?

Пазачите бяха задействали маркуча и запратиха една струя. Отблъснаха човека от решетките и го блъснаха на пода.

Няколко души пляскаха с ръце в килиите си, други стенеха — толкова дълбоки и отчаяни стенания, че сякаш идваха от бойно поле.

— Петнайсет звучи добре. Да се срещнем отново в голямата зала?

— Разбира се.

Стиснаха си ръцете, и тази на Чък беше влажна, горната му устна лъщеше.

— Пази си задника, Теди.

Един пациент нахълта през вратата зад тях и изтича покрай тях в отделението. Краката му бяха боси и мръсни и тичаше, сякаш тренира за боксово състезание с награда — плавни крачки в ритъм с ръце, които се движеха, сякаш се боксираха с въображаем противник.

— Ще видя какво мога да направя. — Теди се усмихна на Чък.

— Добре тогава.

— Добре.

Чък тръгна към вратата. Спря за миг да погледне назад. Теди кимна.

Чък отвори вратата, когато двама санитари се зададоха откъм стълбите. Чък сви зад ъгъла и изчезна, а един от санитарите се обърна към Теди:

— Видя ли Голямата бяла надежда да минава оттук?

Теди погледна назад през арката и видя пациента да танцува на място на петите си, като размахваше юмруци във въздуха в различни комбинации.

Теди посочи и тримата тръгнаха едновременно.

— Боксьор ли е бил?

Мъжът от лявата му страна, висок, възрастен чернокож тип, каза:

— О, от плажа ли идвате? Ваканционните отделения. Ъ-хъ. Ами, да, този тук, Уили, си мисли, че тренира за мач с Джо Луис на Медисън Скуеър. Работата е там, че не е чак толкова лош.

Приближаваха се към онзи тип, и Теди видя как юмруците му раздробяват въздуха.

— Ще трябват повече хора от нас тримата.

По-възрастният санитар се подсмихна:

— Няма да е нужен дори един. Аз съм му мениджър. Не знаехте ли? — Той се провикна: — Ей, Уили. Трябва да ти направим масаж, мой човек. До мача остава по-малко от час.

— Не ща никакъв масаж. — Уили започна да удря въздуха с бързи пронизващи движения.

— Не мога да позволя златната ми кокошка да се препарира — каза санитарят. — Чуваш ли?

— Препарирах се само онзи път, като се бих с Джърси Джо.

— И виж какво стана тогава.

Ръцете на Уили рязко се отпуснаха отстрани до тялото:

— Имаш право.

— Тренировъчната зала, ей там. — Санитарят отривисто махна с ръка наляво.

— Само не ме пипай. Не обичам да ме пипат преди мач. Знаеш това.

— О, знам, убиец. — Той отвори вратата на килията. — Хайде, влизай.

Уили тръгна към килията.

— Наистина се чуват, нали знаеш? Тълпата.

— Единична стая, мой човек. Единична стая.

Теди и другият санитар продължиха да вървят. Санитарят подаде лявата си ръка:

— Аз съм Ал.

Теди разтърси ръката му.

— Ал, аз съм Теди. Приятно ми е да се запознаем.

— Какво търсехте всички навън, Теди?

Теди погледна дъждобрана си:

— Група за работа по покрива. Видях обаче един пациент на стълбите, и го прогоних тук вътре. Помислих си, че може да ви дойде добре още един помощник.

Топка изпражнения уцели пода до краката на Теди и някой се изкиска от мрака на една килия и Теди продължи да гледа право напред и не забави крачка.

Ал каза:

— Трябва да стоиш възможно най-близо до средата. Дори така, могат да те ударят с почти всичко. Поне веднъж на седмица. Виждаш ли твоя човек?

Теди поклати глава:

— Не, аз…

— Оуу, мамка му — каза Ал.

— Какво?

— Аз виждам моя.

Идваше право към тях, мокър до кости, и Теди видя как пазачите пуснаха маркуча и хукнаха да го преследват. Дребен тип с червена коса, с лице като рояк пчели, покрито с черни точки, зачервени очи, които си пасваха с косата му. Спря точно в последната секунда, намирайки пролука точно когато видя как Ал премята ръце над главата му, и дребосъкът се смъкна на колене, претърколи се и после с усилие се изправи.

Ал хукна след него, а после пазачите се втурнаха покрай Теди, вдигнали палките над главите си, толкова мокри, колкото и мъжът, когото преследваха.

Теди беше понечил да се включи в преследването, воден ако не от друго, поне от инстинкта си, когато чу шепота:

— Ледис.

Застана в средата на стаята, като чакаше да го чуе отново. Нищо. Всеобщият шум от стенания, спрян за миг от преследването на червенокосия дребосък, започна да се надига отново, започвайки като жужене сред откъслечното изтракване на подлоги. Теди отново си спомни за жълтите хапчета. Ако Коули подозираше, наистина подозираше, че той и Чък са…

— Лъд. Дис.

Обърна се и застана с лице към трите килии от дясната му страна. Всичките бяха тъмни. Теди зачака, знаейки, че говорещият го вижда, питайки се дали може да е самият Ледис.

— Предполагаше се, че трябва да ме спасиш.

Идваше или от килията в центъра, или от онази вляво от нея. Не беше гласът на Ледис. Определено не. Но беше глас, който въпреки това му се струваше познат.

Теди се приближи до решетката в средата. Затършува в джоба си. Намери кутия кибритени клечки и я извади. Драсна клечката, тя припламна и той видя малка мивка и мъж с хлътнали ребра, коленичил на леглото, който пишеше по стената. Погледна назад през рамо към Теди. Не беше Ледис. Не беше никой, когото познаваше.

— Имате ли нещо против? Предпочитам да работя на тъмно. Безкрайно ви благодаря.

Теди се отдръпна от решетките, като се обърна наляво и забеляза, че цялата лява стена на килията на мъжа беше покрита с надписи до последния сантиметър — хиляди сбити, прецизни редове, с толкова дребно изписани думи, че не се четяха, освен ако не притиснеш очи към стената.

Той прекоси до другата килия, клечката изгасна и гласът, сега вече близо, каза:

— Ти ме излъга.

Ръката на Теди потрепери, когато драсна следващата клечка и тя изпращя и се счупи, когато я допря отстрани.

— Каза ми, че ще ме освободят от това място. Обеща.

Теди драсна нова клечка и тя отхвръкна в килията, незапалена.

— Излъга.

Третата клечка се отдели от кутията с цвъртящ звук и пламъкът припламна високо над пръста му и той го вдигна към решетките и се взря вътре. Мъжът, седнал на леглото в левия ъгъл, беше навел глава, обгърнал прасците си с ръце. Беше с плешивина в средата, прошарен отстрани. Беше гол, ако не се броят чифт бели боксерки. Костите му се тресяха под плътта.

Теди облиза устните и небцето си. Втренчи се над клечката и каза:

— Хей?

— Прибраха ме обратно. Казаха, че съм техен.

— Не виждам лицето ви.

— Казват, че сега съм си у дома.

— Бихте ли си вдигнали главата?

— Казват, че това е домът ми. Никога няма да си тръгна.

— Нека видя лицето ви.

— Защо?

— Покажете ми лицето си.

— Не познаваш ли гласа ми? Всички разговори, които сме водили.

— Повдигни си главата.

— Обичах да си мисля, че отношенията ни вече не са строго професионални. Че сме станали един вид приятели. Тази клечка ще изгасне скоро, между другото.

Теди се загледа в участъка гола кожа и в треперещите крайници.

— Казвам ти, приятелче…

— Какво ми казваш? Какво ми казваш? Какво можеш да ми кажеш? Още лъжи, ето какво.

— Аз не…

— Ти си лъжец.

— Не, не съм. Вдигни си…

Пламъкът опари връхчето на показалеца му и страната на палеца му и той изпусна клечката.

Килията изчезна. Чуваше скърцането на пружините на леглото, дрезгав шум от допир на тъкан в камък, скърцане на кости.

Теди чу отново името:

— Ледис.

Този път идваше от дясната страна на килията.

— Тук никога не е ставало въпрос за истината.

Извади две клечки, притисна ги една към друга.

— Никога.

Драсна клечката. Леглото беше празно. Помръдна ръка надясно и видя мъжа да стои в ъгъла, с гръб към него.

— За това ли беше?

— Кое? — каза Теди.

— За истината.

— Да.

— Не.

— Тук става дума за истината. Да изложиш на показ…

— Тук става дума за теб. И Ледис. Това е всичко, за което е ставало дума някога. Аз бях случайност. Аз просто се изпречих на пътя.

Мъжът се завъртя. Тръгна към него. Лицето му беше смазано. Подута каша от пурпурно, черно и вишневочервено. Носът беше счупен и покрит с две бели, кръстосани лентички лейкопласт.

— За бога — каза Теди.

— Харесва ли ти?

— Кой направи това?

— Ти го направи.

Джордж Нойс пристъпи към решетките, с устни, дебели като велосипедни гуми и почернели от шевове.

— Всичките ти приказки. Всичките ти шибани приказки, и ме отново тук вътре. Заради теб.

Теди си спомни последния път, когато го беше видял в помещението за свиждане на затвора. Въпреки затворническата бледност, беше изглеждал здрав, енергичен, повечето мрачни облаци над съзнанието му се бяха разсеяли. Беше разказал виц, нещо за италианец и германец, които влизат в бар в Ел Пасо.

— Погледни ме — каза Джордж Нойс. — Не извръщай поглед. Никога не си искал да разобличиш това място.

— Джордж — каза Теди, като се стараеше да запази гласа си нисък и спокоен, — това не е вярно.

— Вярно е.

— Не. Какво мислиш, че планирах през последната година от живота си? Това. Сега. Точно тук.

— Мамка ти!

Теди почувства как крясъкът го удари в лицето.

— Мамка ти! — изкрещя Джордж отново. — Прекарал си последната година от живота си в правене на планове? В планове да убиваш. Това е всичко. Да убиеш Ледис. Това е твоята шибана игра. И виж докъде докара мен. Тук. Обратно тук. Не мога да издържам на това място. Не мога да издържам в тази шибана къща на ужасите. Чуваш ли ме? Не отново, не отново, не отново.

— Джордж, слушай. Как стигнаха до теб? Не могат просто да влязат в един затвор и да те измъкнат. Трябва да има заповеди за прехвърляне. Трябва да има психиатрични консултации. Досиета, Джордж. Документи.

Джордж се изсмя. Притисна лице между решетките и рязко повдигна вежди и пак ги свали.

— Искаш ли да чуеш една тайна?

Теди пристъпи една крачка по-близо.

Джордж каза:

— Това е добре…

— Кажи ми — каза Теди.

И Джордж го заплю в лицето.

Теди отстъпи назад, пусна клечките и избърса с ръкав плюнката от челото си.

В тъмнината, Джордж каза:

— Знаеш ли каква е специалността на скъпия доктор Коули?

Теди прокара длан по челото си и основата на носа, и откри, че са сухи.

— Вината на оцелелия, травмата, причинена от скръб.

— Нееее. — Думата излезе от устата на Джордж като сух смях.

— Насилието. При мъжете, по-специално. Прави проучване.

— Не. Това е Нахринг.

— Коули — каза Джордж. — Само Коули. Урежда да му докарват най-жестоките пациенти и престъпници от цялата страна. Защо мислиш, че пациентите тук са толкова малко. И мисли ли наистина ли мислиш, че някой ще преглежда подробно документите за прехвърляне на осъден престъпник със склонност към насилие и психологически проблеми? По дяволите, наистина ли го мислиш?

Теди запали още две клечки.

— Сега вече никога няма да изляза — каза Нойс. — Веднъж се измъкнах. Втори път няма да има. Никога няма втори път.

Теди каза:

— Успокой се, успокой се. Как стигнаха до теб.

— Знаеха. Не го ли разбираш? Всичко, което беше намислил. Целият ти план. Това е игра. Красиво организирана игра. Всичко това — ръката му описа широк жест във въздуха над него — е заради теб.

Теди се усмихна:

— Организираха ураган само заради мен, а? Хубав номер.

Нойс мълчеше.

— Обясни това — каза Теди.

— Не мога.

— Не го и очаквах. Хайде да успокоим параноята. Става ли?

— Бил ли си сам често? — каза Нойс, като се взираше към него през решетките.

— Какво?

— Сам. Оставал ли си някога сам, откакто започна цялото това нещо?

Теди каза:

— През цялото време.

Джордж повдигна вежда:

— Съвсем сам?

— Е, с партньора ми.

— А кой е партньорът ти?

Теди посочи с палец назад към килийния блок.

— Казва се Чък. Той е…

— Нека позная — каза Нойс. — Не си работил с него никога преди, нали?

Теди почувства килийния блок, който го заобикаляше. Костите в горната част на ръцете му бяха студени. За миг не беше в състояние да говори, сякаш мозъкът му беше забравил как да установи връзка с езика му.

После каза:

— Той е щатски комисар от военната полиция на Сиатъл…

— Не си работил с него никога преди, нали?

Теди каза:

— Това няма връзка. Познавам мъжете. Познавам този човек. Имам му доверие.

— На какво основание?

Нямаше лесен отговор за този въпрос. Как можеше някой да знае къде се зараждаше вярата? В един миг я нямаше, в следващия вече я имаше. По време на войната Теди беше познавал мъже, на които бе готов да повери живота си на бойното поле, и въпреки това не би им поверил портфейла си, щом се махнеха оттам. Беше познавал мъже, на които би поверил портфейла и съпругата си, но никога не би им се доверил да му пазят гърба в битка или да минат през някоя врата заедно с него.

Чък можеше да откаже да го придружи, можеше да предпочете да си остане в мъжкото спално помещение, да проспи разчистването след бурята и да изчака вестта за пристигането на ферибота. Работата им беше свършена — Рейчъл Соландо беше намерена. Чък нямаше причина, нямаше запазен интерес да последва Теди в търсенето на Ледис, в стремежа му да докаже, че „Ашклиф“ е подигравка с Хипократовата клетва. И въпреки това беше тук.

— Имам му доверие — повтори Теди. — Не знам друг начин да го формулирам.

Нойс го погледна тъжно през стоманените тръби.

— Тогава те вече са спечелили.

Теди изтърси клечките и ги пусна. Отвори рязко картонената кутия и намери последната клечка. Чу Нойс, все още до решетките, да души въздуха.

— Моля те — прошепна той, и Теди разбра, че плаче. — Моля те.

— Какво?

— Моля те, не ме оставяй да умра тук.

— Няма да умреш тук.

— Ще ме заведат при фара. Знаеш това.

— Фара?

— Ще ми изрежат мозъка.

Теди запали клечката и във внезапно блесналия пламък видя, че Нойс се беше вкопчил в решетките и трепереше, сълзите капеха от подутите му очи и се стичаха по подутото му лице.

— Няма да…

— Иди там. Виж това място. И ако се върнеш жив, ми кажи какво правят там. Виж сам.

— Ще отида, Джордж. Ще го направя. Ще те измъкна оттук.

Нойс наведе глава, притисна голия си скалп към решетките и заплака мълчаливо, и Теди си спомни последния път, когато се бяха срещнали в стаята за свиждане и Джордж беше казал. „Ако някога се наложи да се върна на онова място, ще се самоубия“, а Теди бе казал: „Това няма да се случи“.

Лъжа, очевидно.

Защото ето че Нойс беше тук. Сломен, разбит, треперещ от страх.

— Джордж, погледни ме.

Нойс вдигна глава.

— Ще те измъкна оттук. Дръж се. Не прави нищо невъзвратимо. Чуваш ли ме? Дръж се. Ще се върна за теб.

Джордж Нойс се усмихна през потока от сълзи и поклати глава много бавно.

— Не можеш едновременно да убиеш Ледис и да разкриеш истината. Трябва да направиш избор. Разбираш това, нали?

— Къде е той?

— Кажи ми, че разбираш.

— Разбирам. Къде е той?

— Трябва да избереш.

— Няма да убия никого. Джордж? Няма.

И докато гледаше към Нойс през решетките, той почувства, че това е вярно. Ако това беше нужно, за да върне тази клета развалина, тази ужасна жертва, у дома, тогава Теди щеше да погребе отмъщението. Не да го унищожава. Да го запази за друг път. И да се надява, че Долорес ще разбере.

— Няма да убия никого — повтори той.

— Лъжец.

— Не.

— Тя е мъртва. Пусни я да си отиде.

Той притисна усмихнатото си, разплакано лице между решетките и задържа върху Теди погледа на меките си подути очи.

Теди я почувства в себе си, притисната в основата на гърлото му. Можеше да я види как седи в ранната юлска мараня, в тъмнооранжевата светлина, в която се облива един голям град в летните нощи точно след залез-слънце, вдигайки поглед, когато той спираше колата до бордюра и децата се върнеха към играта си на бейзбол насред улицата, а прането се развяваше и плющеше над главите им, и тя го гледаше как се приближава, подпряла брадичка върху опакото на ръката си и вдигнала цигарата до ухото си, и той поне веднъж й беше донесъл цветя, а тя беше толкова просто и ясно неговата любима, неговото момиче, което го наблюдаваше как се приближава, сякаш запечатваше в паметта си него и походката му и тези цветя и този момент, и на него му се искаше да я попита какъв звук издава едно сърце, когато се разтапя от удоволствие, когато дори само видът на някого те изпълва така, както храната, кръвта и въздухът никога не могат, когато имаш чувството, че си роден само заради един-единствен момент, и, по някаква причина, този момент е именно сега.

Пусни я да си отиде, беше казал Нойс.

— Не мога — каза Теди, и думите излязоха накъсани и твърде високо изречени, и той почувства как в средата на гърдите му се надигат писъци.

Нойс се облегна толкова назад, колкото можеше, без да изпуска решетките, и наклони глава, така че ухото му опираше на рамото му.

— Тогава никога няма да си тръгнеш от този остров.

Теди не каза нищо.

А Нойс въздъхна, сякаш онова, което се готвеше да каже, го отегчаваше толкова много, че можеше да заспи както си стоеше.

— Преместиха го от отделение В. Ако не е в отделение А, може да е само на едно място.

Изчака, докато Теди схване.

— Фарът — каза Теди.

Нойс кимна и последната клечка угасна.

В продължение на цяла минута Теди стоеше там, загледан в тъмнината, а после чу отново изскърцването на пружините, докато Нойс лягаше.

Обърна се да си върви.

— Хей.

Той спря, с гръб към решетките, и зачака.

— Бог да ти е на помощ.