Денис Лихейн
Злокобен остров (7)

5

Наричали са го „Голямата стая“ — каза Коули, докато ги водеше през настланото си с паркет фоайе към две дъбови врати с месингови кръгли дръжки, големи колкото ананаси. — Говоря сериозно. Жена ми намери на тавана няколко неизпратени писма от първия собственик, полковник Спиви. Непрекъснато разправяше за Голямата стая, която строял.

Коули дръпна назад един от ананасите и отвори рязко вратата.

Чък подсвирна тихо. Теди и Долорес бяха притежавали апартамент на Бътънууд, за който приятелите им завиждаха заради размерите му: централен коридор между стаите, който сякаш продължаваше и продължаваше, дълъг колкото цяло футболно игрище, и въпреки всичко онзи апартамент можеше да се побере два пъти в тази стая.

Подът беше от мрамор, покрит тук-там с тъмни ориенталски килимчета. Камината беше по-висока от ръста на повечето мъже. Дори само драпираните завеси — по три метра тъмнопурпурно кадифе на всеки прозорец — сигурно струваха повече, отколкото Теди изкарваше за година. Може би за две. Билярдна маса заемаше един ъгъл под маслени портрети на мъж в синя униформа на армията на Съюза, друг на жена в набрана бяла рокля, трети портрет на мъжа и жената заедно, с едно куче в краката им, а зад тях — същата гигантска камина.

— Полковникът? — попита Теди.

Коули проследи погледа му и кимна.

— Освободен от командването малко след като тези портрети били завършени. Намерихме ги в мазето заедно с билярдна маса, килимите и по-голямата част от столовете. Трябва да видите това мазе, господин комисар. Можем да сместим Поло Граундс там долу.

Теди усети мирис на тютюн за лула и двамата с Чък се обърнаха едновременно и осъзнаха, че в стаята има още един мъж. Седеше с гръб към тях в кресло с висока облегалка и странични облегалки за главата и ръцете с лице към камината: единият му крак беше изпънат върху коляното на другия крак и на него беше подпряна книга.

Коули ги поведе към камината и посочи към подредени в кръг столове около плочата на огнището, докато той прекоси стаята и отиде до барчето.

— Какво ще пиете, господа?

Чък каза:

— Ръжено уиски, ако имате.

— Мисля, че ще изнамеря малко. Комисар Даниелс?

— Сода и малко лед.

Непознатият вдигна поглед към тях:

— Не си позволявате алкохол?

Теди сведе поглед към човека. Малка червенокоса глава, кацнала като череша върху набито тяло. У него имаше нещо впечатляващо деликатно, нещо, което накара Теди да изпита чувството, че прекарва твърде много време в банята всяка сутрин, за да глези кожата си с талк и ароматични масла.

— А вие сте…? — попита Теди.

— Мой колега — каза Коули. — Д-р Джеремая Нахринг.

Мъжът примигна, разбрал, че го представят, но не подаде ръка, затова нито Теди, нито Чък го направиха.

— Любопитен съм — каза Нахринг, когато Теди и Чък се настаниха в двата стола, които се извиваха от лявата страна на Нахринг.

— Това е страхотно — рече Теди.

— Защо не пиете алкохол? Не е ли общоприето за мъже с вашата професия да пият доста?

Коули му подаде питието и Теди се изправи, прекоси стаята и отиде до рафтовете с книги вдясно от огнището.

— Достатъчно често срещано — каза той. — А във вашата?

— Извинете?

— Във вашата професия — каза Теди. — Винаги съм чувал, че гъмжи от пияници.

— Не и доколкото съм забелязал.

— В такъв случай не сте гледали много старателно, а?

— Не съм сигурен, че следвам мисълта ви.

— Това в чашата ви какво е — студен чай?

Теди се извърна от книгите и проследи как Нахринг хвърли поглед към чашата си и меките му устни потрепнаха в противна усмивка.

— Отлично, господин комисар. Притежавате изключителни защитни механизми. Предполагам, че сте доста умел в разпитите.

Теди поклати глава, забелязвайки, че Коули не притежава много медицински издания, поне не в тази стая. Имаше доста книги, но бяха най-вече романи, няколко тънки книги, за които Теди предположи, че са с поезия, няколко лавици с исторически романи и биографии.

— Не? — каза Нахринг.

— Аз съм комисар от федералната полиция. Ние ги ловим. Това е. В повечето случаи с разговорите се занимават други.

— Аз го нарекох „разпит“, вие го нарекохте разговор. Да, господин комисар, наистина имате удивителни защитни способности. — Той тракна няколко пъти с чашата си със скоч по масата, сякаш аплодираше. — Жестоките мъже ме очароват.

— Кои мъже? — Теди се приближи бавно до стола на Нахринг, погледна надолу към дребния мъж и раздрънка леда в чашата си.

Нахринг наклони глава назад и отпи глътка скоч:

— Жестоките.

— Страхотно предположение направихте, докторе. — Това бе изречено от Чък, който изглеждаше така открито подразнен, както Теди досега не го бе виждал.

— Няма никакво предположение, никакво предположение.

Теди раздрънка чашата си още веднъж, преди да я пресуши: видя как нещо трепна близо до лявото око на Нахринг.

— Ще трябва да се съглася с партньора си — каза той и си седна на мястото.

— Не. — Нахринг превърна тази единствена сричка в три. — Казах, че сте мъже на насилието. Това не е същото, като да ви обвиня, че сте жестоки мъже.

Теди му се усмихна широко:

— Поучете ни.

Коули, застанал зад тях, сложи запис на фонографа и стърженето на игличката беше последвано от разпръснати пукащи звуци и съскане, които напомниха на Теди за телефоните, които се беше опитал да използва. После нежен успокояващ звук на струнни инструменти и пиано замести съскащите звуци. Нещо класическо — Теди разпозна поне това. Пруско. Нещо, което му напомни за кафенетата отвъд океана и за една колекция от записи, която беше видял в кабинета на заместник-коменданта в Дахау: онзи го беше слушал, когато се беше прострелял в устата. Още беше жив, когато Теди и четирима войници влязоха в стаята. Давеше се в кръвта си. Не можеше да се добере до оръжието за втори изстрел, защото беше паднало на пода. Онази тиха музика, чиито звуци пълзяха из стаята като паяци. Минаха още двайсет минути, докато умре, а двама от войниците го питаха: боли ли ви, господин командир — докато претърсваха стаята. Теди беше взел от скута му една фотография в рамка — снимка на жена му и двете му деца: очите на човека се разтвориха широко и той посегна към нея, когато Теди му я взе. Теди отстъпи назад и премести поглед от снимката към човека, напред и назад, напред и назад, докато онзи умря. И през цялото време — онази музика. Направо да те побият тръпки.

— Брамс? — попита Чък.

— Малер. — Коули седна до Нахринг.

— Помолихте за поучение — каза Нахринг.

Теди подпря лакти върху коленете си и разпери ръце.

— Обзалагам се, че още от училищния двор — каза Нахринг — никой от вас не е избягвал физическите конфликти. Това не е намек, че ви е доставяло наслада, а само, че отстъплението не е нещо, което сте смятали за вариант. Да?

Теди погледна към Чък. Чък му се усмихна леко, малко смутен.

Чък каза:

— Не съм възпитаван да бягам, докторе.

— Ах, да — възпитаван. А кой ви е отгледал и възпитал?

— Мечките — каза Теди.

Погледът на Коули просветна и той леко кимна на Теди.

Нахринг обаче явно не оценяваше хумора. Оправи панталоните си на коленете.

— Вярвате ли в Бог?

Теди се разсмя.

Нахринг се наведе напред.

— О, вие говорите сериозно? — каза Теди.

Нахринг чакаше.

— Някога виждали ли сте лагер на смъртта, докторе?

Нахринг поклати глава.

— Не? — Сега и Теди се прегърби напред. — Английският ви е много добър, почти безупречен. Въпреки това все още доста затвърдявате съгласните.

— Легалната имиграция престъпление ли е, господин комисар?

Теди се усмихна и поклати глава.

— Да се върнем тогава към Бог.

— Вижте лагер на смъртта някой ден, докторе, после отново ми изложете чувствата си по отношение на Бог.

Кимването на Нахринг представляваше бавно затваряне и повторно отваряне на клепачите, а после той отново насочи погледа си към Чък.

— А вие?

— Никога не съм виждал лично лагерите.

— Вярвате ли в Бог?

Чък сви рамене:

— Във всеки случай отдавна не съм се замислял много за него.

— Откакто баща ви почина, нали?

Сега и Чък се наведе напред и се взря в дребния пълен мъж с очите си с цвят на препарат за чистене на стъкла.

— Баща ви е мъртъв, нали? А също и вашият, комисар Даниелс? Всъщност, готов съм да се обзаложа, че и двамата сте изгубили доминиращата мъжка фигура в живота си преди петнайсетия си рожден ден.

— Петица каро — каза Теди.

— Извинете? — Нахринг се прегърби още по-напред.

— Това ли е следващият ви салонен фокус? — попита Теди. — Да ми кажете коя карта държа. Или, не, чакайте — ще разрежете някоя медицинска сестра наполовина, ще извадите заек от главата на д-р Коули.

— Това не са салонни трикове.

— А какво ще кажете за това — каза Теди — искаше му се направо да отскубне тази подобна на череша глава от буцестите рамене. — Научавате една жена как да минава през стени, да се издигне над сграда, пълна със санитари и надзиратели, и да преплува морето.

Чък каза:

— Това си го бива.

Нахринг си позволи ново бавно примигване, което напомни на Теди за домашна котка след хранене.

— Отново ще кажа: вашите защитни механизми са…

— О, ето сега.

— … впечатляващи. Но въпросът на дневен ред…

— Въпросът на дневен ред — каза Теди — е, че снощи това заведение претърпя около девет очебийни нарушения на сигурността. Имате изчезнала жена и никой не я търси…

— Търсим.

— Усърдно?

Нахринг се облегна назад и погледна Коули по такъв начин, че Теди се запита кой от двамата всъщност отговаря тук.

Коули долови погледа на Теди и долната част на челюстта му леко порозовя.

— Освен другите си длъжности, д-р Нахринг служи и като главна свръзка с нашия борд на надзорниците. Тази вечер го поканих тук в качеството му на такъв, за да отговори на предишните ви запитвания.

— Какви бяха тези запитвания?

Нахринг запали отново лулата си с клечка кибрит, която държеше в свитата си длан.

— Отказваме да разкрием лични досиета на клиничния си персонал.

— Шийхан — каза Теди.

— Който и да е.

— Вие по същество възпрепятствате грубо срещата ни с трети лица.

— Не съм запознат с този термин.

— Обмислете идеята да пътувате повече.

— Господин комисар, продължете разследването си, а ние ще помагаме, с каквото можем, но…

— Не.

— Извинете? — Сега Коули се наведе напред: и четиримата бяха привели рамене и протегнали глави напред.

— Не — повтори Теди. — Това разследване приключи. Ще се върнем в града с първия ферибот. Ще внесем рапортите си и въпросът ще бъде прехвърлен — това е само мое предположение — на момчетата на Хувър. Но ние вече сме извън това.

Лулата на Нахринг остана да потрепва в ръката му. Коули отпи от питието си. Малер звучеше тихо. Някъде в стаята тиктакаше часовник. Отвън дъждът беше станал пороен.

Коули сложи чашата си на масичката до стола си.

— Както желаете, господин комисар.

 

 

Валеше порой, когато си тръгнаха от къщата на Коули: дъждът барабанеше по покрива от каменни плочи и настлания с тухли вътрешен двор, по покрива на чакащата кола. Теди го виждаше как прорязва тъмнината в коси сребристи струи. От верандата на Коули до колата имаше само няколко крачки, но въпреки това се измокриха до кости, а после Макферсън заобиколи отпред и скочи зад волана, и мокри пръски заляха арматурното табло, когато той тръсна глава, за да прогони влагата и запали двигателя на пакарда.

— Хубава нощ. — Гласът му се издигна над тропането на чистачките и барабанящия дъжд.

Теди погледна през задния прозорец и видя размазаните силуети на Коули и Нахринг на верандата, които им махаха за довиждане.

— Не става нито за човек, нито за животно — каза Макферсън, когато един тънък клон, откъснат от ствола на дървото, премина плавно покрай предното стъкло.

Чък попита:

— Откога работите тук, Макферсън?

— Четири години.

— Някога преди имали ли сте бягство?

— По дяволите, не.

— А нарушение? Сещате се, някой да е изчезвал за час-два?

Макферсън поклати глава.

— Дори не и това. Трябва да си, ами, наистина някаква шибана откачалка. Къде можеш да отидеш?

— Какво ще кажете за д-р Шийхан? — попита Теди. — Познавате ли го?

— Разбира се.

— Откога е тук?

— Мисля, че една година преди мен.

— Значи от пет години.

— Звучи правилно.

— Той работеше ли много с госпожица Соландо?

— Не и доколкото ми е известно. Основният й психотерапевт беше д-р Коули.

— Обичайно ли е главният лекар да бъде основният лекуващ лекар на даден пациент?

Макферсън провлече:

— Ами…

Те чакаха, а чистачките продължаваха да тропат, и тъмните дървета се навеждаха към тях.

— Зависи — каза Макферсън, като махна на пазача, докато пакардът влизаше бавно през главната порта. — Разбира се, д-р Коули участва много в лечението на пациентите от отделение В. А и после, да, има и още няколко в другите отделения, чиито случаи се поемат от него.

— Кой, освен госпожица Соландо?

Макферсън спря пред мъжкото спално помещение.

— Ще възразите ли, ако не заобиколя от другата страна, за да ви отворя вратите? Наспете се хубаво. Сигурен съм, че на сутринта д-р Коули ще отговори на всичките ви въпроси.

— Макферсън — каза Теди, докато отваряше вратата си.

Макферсън погледна назад над седалката към него.

— Не сте много добър в това — каза Теди.

— Добър в какво?

Теди му отправи мрачна усмивка и пристъпи навън в дъжда.

 

 

Деляха една стая с Трей Уошингтън и още един санитар на име Биби Лус. Стаята беше доста голяма, с по две двуетажни легла и малко място за сядане, където Грей и Биби играеха карти, когато Теди и Чък влязоха. Теди и Чък си изсушиха косите с бели хавлиени кърпи от една купчина, която някой им беше оставил върху горното легло, а после си придърпаха столове и се включиха в играта.

Трей и Биби играеха на дребно, а цигарите се смятаха за приемлив заместител, ако на някого му свършеха парите. Теди излъга и тримата на покер със седем карти, излезе от играта с пет долара и осемнайсет цигари на флаш спатии, прибра цигарите и от този момент нататък продължи да играе консервативно.

Истинският играч обаче се оказа Чък, приветлив, както винаги, неразгадаем, докато трупаше купчина монети и цигари, а накрая — банкноти, като хвърли поглед надолу към всичко, сякаш изненадан как пред него се е натрупала такава солидна купчина.

Трей каза:

— Май сте си намерили от онези рентгенови очи, г-н комисар.

— Предполагам, че на това му казват късмет.

— Глупости. Мамка му, чак пък такъв късметлия? Измислил е някоя вуду магия.

Чък каза:

— Може би някой копелдак не трябва да си подръпва ухото.

— А?

— Подръпвате долната част на ухото си, господин Уошингтън. Всеки път, щом получите нещо по-малко от чифт и тройка. Той посочи Биби. — А този нещастник…

И тримата избухнаха в смях.

— Той… той — не, чакайте малко, чакайте — на него… на него започват да му играят очите, започва да гледа чиповете на всички, точно преди да блъфира. Какво прави обаче, когато му провърви? Той си е напълно спокоен и вглъбен в себе си.

Трей раздра въздуха с най-шумния си кикот и плесна по масата.

— Ами комисар Даниелс? Той как се издава?

Чък се ухили:

— Да издам партньора си? Не, не и пак не.

— Ооооо! — Биби посочи през масата към тях двамата.

— Не мога да го направя.

— Ясно, ясно — каза Трей — Това си е типично за белите.

Лицето на Чък потъмня и той се втренчи в Трей, докато целият въздух сякаш беше изсмукан от стаята.

Адамовата ябълка на Трей заподскача, той понечи да вдигне извинително ръка и Чък каза:

— Абсолютно. Какво друго може да е? — и усмивката, която разцъфна на лицето му, беше широка като река.

— Нещастник! — Трей стовари длан върху пръстите на Чък и ръката му отскочи.

— Нещастник! — рече Биби.

— Не-ща-стник — каза Чък, а после и тримата се разкикотиха като момиченца.

Теди помисли да пробва, и реши, че ще се провали — бял човек да опитва да звучи като певец на суинг. И все пак… Чък? Чък някак беше успял да се справи.

 

 

— Е, какво ме издаде? — обърна се Теди към Чък, докато лежаха в тъмното. В отсрещния край на стаята Трей и Биби бяха подели състезание по хъркане, а в последния половин час дъждът беше утихнал, сякаш си поемаше дъх и очакваше подкрепления.

— Като играехме карти ли? — обади се Чък от долното легло.

— Забрави.

— Не, искам да знам.

— Досега си мислеше, че се справяш доста добре, нали? Признай си.

— Не мислех, че се справям зле.

— Не се справяш зле.

— Ти ми сви часовника.

— Спечелих няколко долара.

— Баща ти е бил комарджия, нали?

— Баща ми беше гадняр.

— О, съжалявам.

— Не си виновен ти. А твоят?

— Баща ми ли?

— Не, чичо ти. Разбира се, че баща ти.

Теди се опита да си го представи в тъмното: видя само ръцете му, осеяни с белези.

— Беше непознат — каза Теди. — За всички. Дори за майка ми. По дяволите, съмнявам се, че и самият той знаеше кой е. Той се отъждествяваше с лодката си. Когато изгуби лодката, просто се остави на течението.

Чък не каза нищо и след малко Теди предположи, че е заспал. Внезапно видя баща си, в цялостния му образ, седнал на стола си през дните, когато нямаше работа: мъжът беше погълнат от стените, таваните, стаите.

— Ей, шефе.

— Още ли си буден?

— Наистина ли ще приключим с това?

— Да. Изненадан ли си?

— Не те обвинявам. Аз просто, не знам…

— Какво?

— Никога преди не съм зарязвал нещо.

Известно време Теди лежа мълчаливо. Накрая каза:

— Не чухме истината нито веднъж. Не разполагаме с начин да се доберем до нея и нямаме нищо, към което да прибегнем, нищо, което да накара тези хора да проговорят.

— Знам, знам — каза Чък. — Съгласен съм с логиката.

— Но?

— Но просто никога преди не съм зарязвал нещо.

— Рейчъл Соландо не се е измъкнала боса от заключена стая без чужда помощ. Много помощ. Помощта на цялата институция. Какъв е моят опит? Не можеш да пречупиш едно цяло общество, което не иска да чуе какво имаш да кажеш. Не и ако сме само двама. Най-добрият сценарий за случая — заплахата е подействала и точно сега Коули седи в имението си, и премисля цялото си отношение по случая. Може би сутринта…

— Значи блъфираш.

— Не съм казал това.

— Току-що играх карти с теб, шефе.

Известно време лежаха мълчаливо и Теди слушаше океана.

— Присвиваш си устните — каза Чък, гласът му прозвуча сънено.

— Какво?

— Когато държиш добра ръка карти. Правиш го само за секунда, но винаги го правиш.

— О.

— Лека нощ, шефе.

— Лека.