Денис Лихейн
Злокобен остров (21)

19

Теди каза:

— Чакайте малко…

Откри Коули, вече по-близо, да се взира нагоре към него.

Теди затвори уста, почувства как лятната нощ изпълва клепачите му.

Коули каза:

— Кажи ми пак. За партньора ти.

Любопитният поглед на Коули бе най-студеното нещо, което Теди някога беше виждал. Изпитателен и интелигентен, и силно насмешлив. Беше погледът на човек, играещ роля без дегизировка във водевил, преструващ се, че не знае откъде ще дойде поантата на анекдота.

А Теди беше Оли в комедийната двойка Оли и Стан. Клоун с разхлабени тиранти и дървена тръба вместо панталони. Последният, който щеше да схване шегата.

— Шерифе? — Коули отново пристъпи леко напред, като човек, който дебне пеперуда.

Ако Теди запротестираше, ако настоеше да разбере къде е Чък, ако дори твърдеше, че съществува Чък, играеше по тяхната свирка.

Теди погледна Коули в очите и видя смеха в тях.

— Душевноболните отричат, че са душевноболни — каза Теди.

Още една стъпка.

— Моля?

— Боб отрича, че е душевноболен.

Коули скръсти ръце на гърдите си.

— Следователно — каза Теди — Боб е душевноболен.

Коули се отпусна на пети, и сега на лицето му се появи усмивка.

Теди я посрещна със своята.

Известно време стояха така: нощният ветрец шумолеше леко в дърветата над стената.

— Знаете ли — каза Коули, като заби пръстите на краката си в тревата пред него, свел глава, — построих тук нещо ценно. Но ценните неща имат също и свойството да бъдат погрешно разбирани навремето си. Всеки иска бърза поправка. Уморени сме да се страхуваме, уморени сме да бъдем тъжни, уморени сме да се чувстваме объркани, уморили сме се да се чувстваме уморени. Искаме да се върнат старите дни, а дори не си ги спомняме, и — парадоксално — искаме да нахлуем в бъдещето с пълна скорост. Търпението и въздържанието стават първите жертви на прогреса. Това не е новина. Изобщо не е новина. Винаги е било така. — Коули вдигна глава. — Така че, колкото и влиятелни приятели да имам, аз имам също толкова влиятелни врагове. Хора, които искат да изтръгнат от моя контрол онова, което съм съградил. Не мога да позволя това без борба. Разбирате ли?

Теди каза:

— О, разбирам, докторе.

— Хубаво. — Коули разгъна ръце. — А този ваш партньор.

Теди каза:

— Какъв партньор?

 

 

Трей Уошингтън беше в стаята, когато Теди се върна: лежеше на леглото и четеше стар брой на „Лайф“.

Теди погледна койката на Чък. Леглото беше оправено наново и чаршафът и одеялото бяха стегнато подпъхнати, и човек никога не би се досетил, че някой е спал там преди две нощи.

Сакото от костюма на Теди, ризата, вратовръзката и панталоните му бяха върнати от пералнята и окачени в дрешника, обвити в найлон, и той съблече дрехите си на санитар и сложи своите, докато Трей прелистваше лъскавите страници на списанието.

— Как я караш тая вечер, шерифе?

— Добре.

— Хубаво, хубаво.

Той забеляза, че Трей не го поглеждаше, все така беше забил поглед в списанието, като прелистваше все същите страници отново и отново.

Теди прехвърли съдържанието на джобовете си, като сложи формуляра за приемането на Ледис във вътрешния джоб на сакото си заедно с тефтерчето. Седна на походното легло на Чък срещу Трей и си сложи вратовръзката, върза си обувките, а после остана да седи мълчаливо.

Трей прелисти нова страница от списанието.

— Утре ще бъде горещо.

— Наистина ли?

— Адски горещо. Пациентите не обичат жегата.

— Не?

Той поклати глава и обърна нова страница.

— Не, сър. Докарва им сърбежи и какво ли още не. Освен това утре вечер ще си имаме пълнолуние. Само ще влоши нещата още повече. Само това ни липсва.

— Защо така?

— Какво защо, шерифе?

— Пълнолунието. Мислиш, че подлудява хората?

— Знам, че ги подлудява. — Откри гънка в една от страниците и я изглади с показалец.

— Как така?

— Ами, помислете — луната влияе на прилива, нали?

— Разбира се.

— Има някакъв магнетичен ефект или нещо такова върху водата.

— Ще приема това.

— Човешкият мозък — каза Трей — се състои от над петдесет процента вода.

— Без майтап?

— Без майтап. Помислете си — ако старият Лунен човек може да лашка океана насам-натам, какво тогава може да причини на главата.

— Откога сте тук, господин Уошингтън?

Той свърши с приглаждането на гънката и обърна страницата.

— О, от отдавна. Откакто напуснах армията през четирийсет и шеста.

— Бил си в армията?

— Да, бях. Постъпих там за пистолет, а те ми дадоха тенджера. Бих се срещу германците с лошо готвене, сър.

— Това е било глупаво — каза Теди.

— Глупаво беше, и още как, шерифе. Да бяха ни пуснали да участваме във войната, до четирийсет и четвърта щеше да е свършила.

— Няма да ти възразя.

— Бил сте на всякакви места, а?

— Да, бях. Видях свят.

— Какво мислите за него?

— Различни езици, същите лайна.

— Да, това е истината, нали?

— Знаете ли как ме нарече тази вечер надзирателят, господин Уошингтън?

— Как, шерифе?

— Негър.

Трей вдигна очи от списанието.

— Той какво?

Теди кимна:

— Каза, че на света имало твърде много хора с низш произход. Низши раси. Негри. Хора със забавено развитие. Каза, че за него съм просто един долен негър.

— Не ви хареса, нали? — подсмихна се Трей, и звукът замря веднага щом излезе от устата му. — Въпреки това, вие не знаете какво е да си негър.

— Наясно съм с това, Трей. Обаче този човек е твой шеф.

— Ни’къв шеф не ми е. Работя за болницата в крайна сметка. Белият дявол ли? Той е на страната на затвора.

— Пак ти е шеф.

— Не, не е. — Трей се повдигна на лакът. — Чуваш ли? Искам да кажа, определено ли сме наясно по този въпрос, шерифе?

Теди сви рамене.

Трей преметна крака на ръба на леглото и седна.

— Да ме подлудите ли се опитвате, сър?

Теди поклати глава.

— Тогава защо не се съгласявате с мен, като ви казвам, че не работя за тоя бял кучи син?

Теди отново сви рамене:

— В краен случай, ако се стигне до това и той започне да дава заповеди, знаеш ли какво ще стане? Веднага ще скочиш.

— Аз, какво?

— Ще скочиш. Като заек.

Трей прокара ръка по челюстта си и се вгледа в Теди със сурова усмивка на неверие.

— Не искам да те обидя — каза Теди.

— О, не, не.

— Просто съм забелязал, че хората на този остров имат навика да си създават собствена истина. Смятат, че ако изрекат нещо достатъчно пъти, то наистина е така.

— Не работя за този човек.

Теди посочи към него:

— Да, това е островната истина, която познавам и обичам.

Трей изглеждаше готов да го удари.

— Виждаш ли — каза Теди, — тази вечер имаха съвещание. А след това д-р Коули пристига и ми казва, че никога не съм имал партньор. А ако попитам теб, ти ще кажеш същото. Ще отречеш, че си седял с този човек и си играл покер с него и си се смял заедно с него. Ще отречеш той някога да е казал, че начинът да се справиш със злата и стара леля, е бил да бягаш по-бързо. Ще отречеш, че той някога е спал точно тук в това легло. Нали, мистър Уошингтън?

Трей сведе очи към пода.

— Не знаете за какво говорите, шерифе.

— О, знам, знам. Никога не съм имал партньор. Това е истината сега. Решено е. Никога не съм имал партньор и той не е някъде на острова, ранен. Или мъртъв. Или затворен под ключ в отделение В или фара. Никога не съм имал партньор. Искате ли да повторите това след мен просто за да сме наясно? Никога не съм имал партньор. Хайде. Опитайте.

Трей вдигна очи.

— Никога не сте имали партньор.

Теди каза:

— А ти не работиш за надзирателя.

Трей сключи ръцете си около коленете. Погледна Теди и Теди видя, че това го измъчва. Очите му се навлажниха и плътта около брадичката му затрепери.

— Трябва да се махнете оттук — прошепна той.

— Наясно съм с това.

— Не. — Трей поклати глава няколко пъти. — Нямате никаква представа какво всъщност става тук. Забравете какво сте чули. Забравете какво си мислите, че знаете. Ще се доберат до вас. А от онова, което ще ви причинят, няма връщане назад. Няма известен начин за връщане назад.

— Кажи ми — каза Теди, но Трей отново клатеше глава. — Кажи ми какво става тук.

— Не мога да направя това. Не мога. Погледнете ме. — Веждите на Трей се повдигнаха и очите му се разшириха. — Не. Мога. Да. Направя. Това. Сам сте. И не бих чакал никакъв ферибот.

Теди се подсмихна:

— Не мога да се измъкна дори от този двор, а какво остава пък — от острова. А дори и да можех, партньорът ми е…

— Забравете партньора си — изсъска Трей. — Няма го. Схващате ли? Той няма да се върне, човече. Трябва да изчезваш. Трябва да опазиш себе си, и единствено себе си.

— Трей — каза Теди — заключен съм вътре.

Трей стана, отиде до прозореца и погледна навън към тъмнината или към собственото си отражение: Теди не можеше да определи.

— Никога не можеш да се върнеш. Дори не можеш да кажеш на никого, че съм ти казал нещо.

Теди чакаше.

Трей погледна през рамо назад към него.

— Разбрахме ли се?

— Разбрахме се — каза Теди.

— Фериботът ще е тук утре в десет сутринта. Тръгва за Бостън точно в единайсет. Ако човек успее да се скрие на тоя кораб, може направо да си стигне отсреща до пристанището. Иначе човек ще трябва да чака още два или три дни и един риболовен траулер, казва се „Бетси Рос“, та той ще спре наистина близко до южното крайбрежие, ще стовари това-онова. — Той погледна отново към Теди. — Разни неща, дето се предполага, че хората ги нямат на този остров. Та, тя не влиза чак навътре. Не, сър. Затова човек ще трябва да стигне с плуване дотам.

— Не мога да изкарам три проклети дни на този остров — каза Теди. — Не познавам терена. Надзирателят и неговите хора обаче със сигурност го познават. Ще ме намерят.

Известно време Трей не каза нищо.

— Тогава значи фериботът — каза накрая.

— Значи, фериботът. Но как ще се измъкна от землището?

— Мамка му — каза Трей. — Може и да не ми повярваш, но днес ти е късметлийският ден. Бурята е прецакала всичко, най-вече електрозахранването. Сега поправихме повечето кабели по стената. Повечето.

Теди попита:

— До кои участъци не стигнахте?

— Югозападният ъгъл. Онези два са извън строя, точно където стената сключва прав ъгъл. Останалите ще те изпържат като пиле, така че гледай да не се подхлъзнеш и да се хванеш за някой. Чуваш ли?

— Чувам.

Трей кимна на отражението му.

— Предлагам да изчезваш. Губиш време.

Теди се изправи.

— Чък — каза той.

Трей се намръщи:

— Няма никакъв Чък. Ясно? Никога не е имало. Като се върнеш обратно в света, говори си за Чък колкото искаш. Но тук? Този човек никога не го е имало.

 

 

Докато гледаше югозападния ъгъл на стената, на Теди му дойде на ум, че е възможно Трей да лъже. Ако Теди допреше ръка до онези жици, ако ги хванеше здраво, и по тях наистина течеше ток, на сутринта щяха да намерят тялото му в подножието на стената, почерняло като пържола на един месец. Проблемът — решен. Трей получава наградата „Служител на месеца“, може би и хубав златен часовник.

Затърси наоколо, докато намери един дълъг клон, а после се обърна към един участък от кабела вдясно от ъгъла. Затича се и скочи към стената, подпря крак на нея, и скочи нагоре. С плясък пусна клона върху жицата и тя избълва пламък, а вейката се подпали. Теди слезе обратно на земята и погледна дървото в ръката си. Пламъкът изгасна, но дървото тлееше.

Опита отново, този път върху жицата над десния край на ъгъла. Нищо.

Отново застана отдолу, като си пое дъх, а после скочи на лявата стена и отново удари жицата. И пак — нищо.

Най-отгоре на мястото, където стената се свързваше, имаше метален стълб, и Теди се затича на три пъти към стената, преди да успее да се захване. Хвана се здраво, изкатери се до върха на стената и раменете му допряха жицата, и коленете му също се допряха до нея, и ръцете му над лактите също се допряха до нея, и всеки път си мислеше, че е мъртъв.

Не беше. А щом стигна най-горе, не му оставаше кой знае какво, освен да се спусне до другата страна.

Изправи се в листата и погледна назад към „Ашклиф“.

Беше дошъл тук за истината, и не я беше намерил. Беше дошъл тук да търси Ледис, и не беше намерил и него. По пътя беше загубил Чък.

Щеше да има време да съжалява за всичко това, когато се върнеше в Бостън. Тогава щеше да има време да изпитва вина и срам. Време да обмисли вариантите си и да се посъветва със сенатор Хърли и да измисли план за нападение. Щеше да се върне. Бързо. Не можеше да има и съмнение в това. И се надяваше, че ще е въоръжен с призовки и федерални заповеди за обиск. И щяха да си имат собствен проклет ферибот. Тогава щеше се гневи. Тогава щеше да се отдава на справедлив гняв.

Сега обаче просто изпитваше облекчение, че е жив и е от другата страна на стената.

Облекчение. И страх.

 

 

Отне му час и половина да стигне обратно до пещерата, но жената си беше отишла. Огънят й беше догорял и от него бяха останали само няколко въглена, и Теди седна до него, макар че въздухът навън беше нетипично топъл за сезона и ставаше все по-лепкав с всеки изминал час.

Теди я чакаше, надявайки се, че просто е излязла за още дърва, но в сърцето си знаеше, че тя няма да се върне. Може би смяташе, че той вече е заловен и че именно в този момент разказва на надзирателя и на Коули за скривалището й. Може би — и тази надежда бе прекалена, но Теди си позволи този лукс — Чък я беше намерил и бяха отишли на някое място, което според нея беше по-безопасно.

Когато огънят угасна, Теди си свали сакото, наметна го на гърдите и раменете си и облегна глава на стената. Точно както и предишната нощ, последното, което забеляза, преди да изгуби съзнание, бяха палците му.

Бяха започнали да потрепват.