Денис Лихейн
Злокобен остров (16)

14

Двете жилища във вътрешността на стената — на надзирателя и на Коули — бяха поразени директно. Половината от покрива на Коули беше съборен, керемидите — разпръснати из цялото землище на болницата като урок по смирение. Едно дърво беше минало през прозореца на дневната на надзирателя, през шперплата, закован там с предпазна цел, и заедно с корените и всичко останало се беше приземило насред къщата.

Дворът около болницата беше осеян с мидени черупки и клони от дървета, и залят с близо три пръста вода. Наоколо се валяха керемидите на Коули, няколко мъртви плъха, десетки подгизнали ябълки, всички покрити с пясък. Основите на болницата изглеждаха сякаш някой ги беше блъскал с пневматичен чук, а отделение А беше изгубило четири прозореца и няколко участъка от тенекето, по което дъждовната вода се стичаше във водосточната тръба, бяха накъдрени назад като сложна прическа на покрива. Две от къщичките за персонала бяха срутени, а няколко други се бяха килнали настрани. Спалните помещения за сестрите и санитарите бяха изгубили няколко прозореца и бяха пострадали донякъде от водата. Отделение Б беше пощадено, по него нямаше и следа. Из целия остров Теди виждаше дървета с обрулени корони, голите клони сочеха нагоре като копия.

Въздухът отново бе замрял, плътен и безмълвен. Дъждът падаше на уморени, равномерни ситни капки. Брегът беше покрит с мъртви риби. Когато най-напред бяха излезли сутринта, само една лежеше и пляскаше в покрития коридор между сградите, вперила единственото си тъжно, подуто око назад към морето.

Теди и Чък гледаха как Макферсън и един пазач се опитват да подкарат джип. Когато включиха мотора, джипът потегли на петия опит и те с рев излязоха обратно през портите, а Теди ги видя миг по-късно, устремени нагоре по склона зад болницата към отделение В.

Коули влезе в двора, спря за миг да вдигне едно парче от покрива си и да се втренчи в него, преди да го пусне отново върху покритата с вода земя. Погледът му се плъзна два пъти покрай Теди и Чък, преди да ги разпознае в белите им дрехи на санитари и черните дъждобрани и черни шапки на горски пазачи. Усмихна им се иронично и изглежда се канеше да се обърне към тях, когато един лекар със стетоскоп на врата изтича от болницата и дотича до него.

— С номер две е свършено. Не можем да го удържим. Имаме двама пациенти в критично състояние. Ще умрат, Джон.

— Къде е Хари?

— Хари работи по въпроса, но не може да получи нареждане. Каква полза има от резервно захранване, ако не захранва нищо?

— Добре. Да влезем вътре.

Те влязоха с бързи крачки в болницата, и Теди каза:

— Резервният им генератор е отказал?

Чък каза:

— По време на ураган очевидно се случват такива работи.

— Виждаш ли някакви светлини?

Чък огледа прозорците:

— Не.

— Мислиш ли, че цялата електрическа система се е сринала?

— Твърде вероятно — каза Чък.

— Това означава също и оградите.

Чък вдигна една ябълка, когато тя доплава върху крака му. Отиде в единия край на стената, ритна ябълката и я изстреля в стената.

— Първи страйк! — Обърна се към Теди. — Това означава и оградите, да.

— Вероятно цялата електронна система за сигурност. Портите. Вратите.

Чък каза:

— О, мили боже, помогни ни. — Вдигна друга ябълка, подхвърли я над главата си и я улови зад гърба си. — Искаш да влезем в онзи форт, нали?

Теди наведе лице към лекия дъжд.

— Идеален ден за целта.

Надзирателят се появи, влизайки в двора с джип заедно с трима пазачи: изпод гумите хвърчаха пръски вода. Надзирателят забеляза Чък и Теди да стоят бездейно в двора, и това, изглежда, го подразни. Беше ги взел за санитари, осъзна Теди, точно както и Коули, и беше вбесен, че не държат в ръце гребла или водни помпи. Обаче ги подмина, като обърна рязко глава напред, съсредоточен върху по-важни неща. Теди осъзна, че още не беше чувал гласа му, и се запита дали е мрачен като черната му коса или блед и невзрачен като кожата му.

— В такъв случай вероятно трябва да тръгваме — каза Чък. — Това няма да продължи вечно.

Теди тръгна към портата.

Чък го настигна.

— Идва ми да подсвирна, но устата ми е прекадено пресъхнала.

— Уплашен ли си? — попита небрежно Теди.

— Мисля, че думата е „дяволски изплашен“, шефе. — Той се прицели с ябълката към друг участък от стената.

Приближиха се до портата и пазачът там имаше лице на малко момче и жестоки очи. Каза:

— Всички санитари трябва да се явят при господин Уилис в административния офис. Зачислени сте в групата по разчистването.

Чък и Теди взаимно погледнаха белите си ризи и панталони. Чък каза:

— Яйца по бенедиктински.

Теди кимна:

— Благодаря. Чудех се. Обяд?

— Тънко нарязано говеждо.

Теди се обърна към пазача и показа значката си.

— Дрехите ни са още в пералнята.

Пазачът хвърли поглед към значката на Теди, после погледна Чък в очакване.

Чък въздъхна, извади портфейла си и рязко го отвори под носа на пазача.

Пазачът каза:

— Каква работа имате отвън? Намериха изчезналата пациентка.

Всяко обяснение, реши Теди, щеше да ги накара да изглеждат слаби и категорично да наклони везните по отношение на силата в полза на това дребно лайно. Теди беше имал дузина дребни лайна като този в ротата си през войната. Повечето от тях не се върнаха у дома, и Теди често се беше питал дали някой наистина беше имал нещо против. С такива задници не можеше да се общува, не можеше да ги научиш на нищо. Но можеше да ги държиш настрани, ако разбереш, че уважават единствено силата.

Теди се приближи до пазача и огледа лицето му, с лека усмивка, играеща по ъгълчетата на устните му, докато онзи срещна погледа му и издържа на него.

— Отиваме да се поразходим — каза Теди.

— Нямате одобрение.

— Да, имаме. — Теди пристъпи по-близо, така че момчето трябваше да вдигне очи. Усещаше дъха му. — Ние сме федерални шерифи от военната полиция във федерална институция. Това е като пълномощие от самия Бог. Не отговаряме пред вас. Не ви даваме обяснения. Можем да решим да те простреляме в члена, момче, и никой съд в тази страна няма дори да изслуша случая. — Теди се наведе още сантиметър към него. — Така че отвори шибаната порта.

Хлапето се опита да издържи погледа на Теди. Преглътна. Опита се да придаде твърдост на изражението си.

Теди каза:

— Повтарям: Отвори тази…

— Добре.

— Не те чух — каза Теди.

— Слушам, сър!

Теди задържа злобния поглед върху лицето на хлапака още миг, и шумно издиша през ноздрите си.

— Това беше добре, синко. Ура.

— Ура — изрече хлапето по рефлекс и адамовата му ябълка изпъкна.

Завъртя ключа в ключалката, бутна портата назад, и Теди мина през нея, без да погледне назад.

Свърнаха надясно и известно време вървяха покрай външния край на стената, а после Чък каза:

— Добре се получи с онзи боен вик.

Теди хвърли поглед към него:

— И на мен ми хареса.

— Отвъде океана си бил доста властен и агресивен, нали?

— Бях командир на батальон със сбирщина хлапета под мое командване. Половината от тях умряха, без дори да са лягали с жена. Не си спечелваш уважение, като се държиш „мило“, по дяволите, трябва да ги наплашиш.

— Да, сержант. Дяволски сте прав. — Чък му козирува. — Нали помниш, че макар електричеството да е изключено, се опитваме да проникнем във форт?

— Не, не ми се е изплъзнало от ума.

— Някакви идеи?

— Не.

— Мислиш ли, че имат крепостен ров? Това вече ще е нещо.

— Може би няколко бъчви горещо масло горе на бойниците.

— Стрелци с лъкове — каза Чък. — Ако имат стрелци с лъкове, Теди…

— А пък ние сме без рицарските ризници.

Прекрачиха едно повалено дърво: земята беше подгизнала и хлъзгава от мокри листа. През опустошената растителност пред тях можеха да видят форта, високите му сиви стени, да видят следите от джиповете, които се бяха движили напред-назад цяла сутрин.

— В думите на онзи пазач имаше логика — каза Чък.

— Как така?

— Сега, след като Рейчъл е намерена, нашите пълномощия тук — такива, каквито са — вече са до голяма степен несъществуващи. Ако ни хванат, шефе, няма начин да успеем да измислим логично обяснение.

Теди почувства как в задната част на очите му избухват безформени, накъсани зелени петна. Чувстваше се изтощен, леко замаян. Предишната нощ беше спал само четири часа — предизвикан от лекарства, наситен с кошмари сън. Ситният дъжд потрепваше отгоре по шапката му и се събираше в периферията. Умът му жужеше, почти недоловимо, но постоянно. Ако фериботът дойдеше днес — а той се съмняваше, че ще дойде — част от него искаше просто да скочи на борда и да си тръгне. Да се махне от тази проклета скала. Но без да има нищо, което да покаже като резултат от това пътуване — независимо дали доказателство за сенатор Хърли или смъртния акт на Ледис — това щеше да е завръщане след провал. Все още на границата на самоубийството, но и със съзнание, допълнително обременено с мисълта, че не е направил нищо, за да предизвика някаква промяна.

Той рязко отвори тефтера си.

— Онези купчини от камъни, които Рейчъл ни остави вчера. Това е разбитият код. — Той подаде тефтера на Чък.

Чък го покри със свитата си в шепа ръка и го притисна към гърдите си.

— Значи, той е тук.

— Той е тук.

— Дали той е пациент шейсет и седем, как мислиш?

— Бих предположил.

Теди спря до един оголен камък в средата на кален склон.

— Можеш да се върнеш, Чък. Не е нужно да се замесваш в това.

Чък вдигна поглед към него и плесна с тефтерчето по ръката си.

— Ние сме щатски шерифи, Теди. Какво правят винаги шерифите?

Теди се усмихна:

— Влизаме през вратите.

— Първи — каза Чък. — Влизаме през вратите първи. Не чакаме някакви изнежени градски ченгета да ни подкрепят, ако губим ценно време. Минаваме през проклетата врата.

— Да, минаваме.

— Е, добре тогава — каза Чък, върна му тефтера и те продължиха към форта.

 

 

Един поглед към форта отблизо, когато от него ги делеше само редица дървета и малка поляна, и Чък каза онова, което Теди си мислеше:

— Прецакани сме.

Плътната тежка ограда, която заобикаляше мястото, на места беше изтръгната от вятъра. Части от нея бяха повалени на земята, други висяха по далечните дървета, а останалото беше провиснало в различни степени на безполезност.

Наоколо обаче се разхождаха въоръжени пазачи. Някои от тях постоянно обикаляха с джипове. Няколко санитари събираха боклуците и отломките около външната част на сградата, а друга група се залови да повдигне дебело дърво, което беше паднало до стената. Нямаше крепостен ров, но имаше само една врата — малка, червена, направена от желязо, по което сега се бяха образували вдлъбнатини, разположена в средата на стената. На бойниците стояха на пост пазачи, с пушки, опрени на раменете и гърдите. Няколкото малки квадрати на прозорците, изрязани в камъка, бяха с решетки. Пред вратата нямаше пациенти, оковани или не. Само пазачи и санитари, в равни съотношения.

Теди видя как двама от пазачите на покрива отстъпват настрани, видя как няколко санитари пристъпват досами бойниците и викат на онези на земята да се отдръпнат. С усилие избутаха половин дърво до ръба на покрива, а после започнаха да го бутат и дърпат, докато то се люлееше там. После изчезнаха, като минаха зад него и започнаха да бутат, и половината от дървото се устреми напред още половин метър, а после се наклони и мъжете изкрещяха, когато то полетя надолу от стената и се стовари с трясък на земята. Санитарите отново се върнаха досами бойниците, погледнаха надолу към свършената работа, и започнаха да се ръкуват и да се потупват по раменете.

— Трябва да има някакъв канал, нали? — каза Чък. — Може би, за да изсипват водата или отпадъците в морето? Можем да минем оттам.

Теди поклати глава:

— Защо да си правим труда? Просто ще влезем направо.

— О, както Рейчъл се е измъкнала от отделение Б? Разбирам. Ще вземем малко от онзи прашец за невидимост, който е имала. Добра идея.

Чък го погледна намръщено и Теди докосна яката на дъждобрана си.

— Не сме облечени като щатски шерифи, Чък. Сещаш ли се какво имам предвид?

Чък погледна назад към санитарите, които работеха наоколо, и загледа как един от тях излиза през желязната врата с чаша кафе в ръка: парата се издигаше през ситния дъжд на малки змиевидни струйки.

— Амин — каза той. — Амин, братко.

 

 

Пушеха цигари и си бъбреха за незначителни неща, докато вървяха надолу по пътя към форта.

На половината път през полето бяха пресрещнати от пазач: пушката му висеше лениво под ръката и сочеше към земята.

Теди каза:

— Изпратиха ни тук. Казаха нещо за дърво на покрива?

Пазачът погледна назад през рамо:

— Не. Погрижиха се за това.

— О, чудесно — каза Чък и те понечиха да се отдалечат.

— Стой, тигре — каза пазачът. — Има още много работа за вършене.

Те се обърнаха назад.

Теди каза:

— Имате трийсет души, които работят по стената.

— Да, наистина, отвътре е пълна бъркотия. Една буря не може да събори място като това, но все пак може да проникне вътре. Нали знаете?

— О, разбира се — каза Теди.

 

 

— Къде е групата по почистването? — обърна се Чък към пазача, облегнал се небрежно на стената до вратата.

Онзи посочи с палец, отвори вратата и те влязоха през нея в приемното помещение.

— Не искам да изглеждам неблагодарен — каза Чък, — но това беше прекалено лесно.

Теди рече:

— Не се задълбочавай в анализи. Понякога човек просто има късмет.

Вратата се затвори зад тях.

— Късмет — каза Чък, с леко потрепване в гласа. — Така ли ще го наричаме?

— Така ще го наричаме.

Първото, което впечатли Теди, бяха миризмите. Мирис на невероятно силен дезинфектант, който правеше всичко възможно да прикрие вонята на повръщано, изпражнения, пот, и, най-вече, урина.

После шумът се понесе на вълни от задната част на сградата и надолу от горните етажи: тътенът на бягащи крака, викове, които откачаха и отекваха от дебелите стени и влажния въздух, внезапни пронизителни скимтящи звуци, които се набиваха в ушите ти, а после замираха, набиващото се в съзнанието мърморене на няколко различни гласа, които говореха едновременно.

Някой изкрещя:

— Не можете! По дяволите, не можете да направите това. Чувате ли ме? Не можете. Махнете се… — и думите заглъхнаха.

Някъде над тях, на завоя на каменно стълбище, някакъв мъж пееше: „Сто бутилки бира на стената“. Беше стигнал до седемдесет и седмата бутилка и започваше със седемдесет и шестата.

Върху една маса за карти имаше две метални кутии с кафе, заедно с купчини картонени чаши и няколко бутилки мляко. На друга маса за карти в подножието на стълбите седеше пазач, гледаше към тях и се усмихваше.

— За пръв път ви е, а?

Теди погледна към него, още докато старите звуци се заменяха с нови: цялото място беше като някаква оргия от звуци, които изтезаваха слуха във всички посоки.

— Да. Чувал съм истории, но…

— Свиква се — каза пазачът. — Свиквате с всичко.

— Самата истина.

Пазачът каза:

— Ако не работите на покрива, можете да си закачите палтата и шапките в стаята зад мен.

— Казаха ни, че сме на покрива — каза Теди.

— Кого сте ядосали? — Пазачът посочи. — Просто тръгнете по онези стълби. Сега сме приковали повечето откачалки към леглата им, но няколко се разхождат свободно. Ако видите някого, викайте, ясно? Каквото и да правите, не се опитвайте да го обуздаете сами. Това не ви е отделение Б. Нали знаете? Тези проклетници могат да ви убият. Ясно?

— Ясно.

Тръгнаха нагоре по стълбите и пазачът каза:

— Чакайте малко.

Те спряха и погледнаха обратно надолу към него.

Той се усмихваше и ги сочеше с пръст.

Те чакаха.

— Познавам ви. — Гласът му звучеше напевно.

Теди не проговори, Чък също.

— Познавам ви — повтори пазачът.

Теди успя да каже:

— Така ли?

— Да. Вие сте онези, дето заседнаха заедно с работниците на покрива. В проклетия дъжд. — Той се засмя, протегна пръст и плесна по масата за карти с другата си ръка.

— Това сме ние — каза Чък. — Ха-ха.

— Ха-ха, колко смешно, по дяволите — рече пазачът.

Теди посочи отново към него и каза: „Спипа ни, приятел“ и — тръгна нагоре по стълбите. — Наистина ни хвана.

Смехът на идиота се понесе след тях нагоре по стълбите.

На първата площадка спряха. Стояха пред голяма зала със сводест таван от кована мед, с тъмен под, излъскан до огледален блясък. Теди знаеше, че може да хвърли бейзболна топка или някоя от ябълките на Чък от площадката, и пак да не стигне до другия край на стаята. Беше празна, а вратата срещу тях беше открехната, и Теди почувства как по ребрата му полазиха тръпки, когато пристъпи в стаята, защото тя му напомни за стаята в съня му, онази, в която Ледис му беше предложил питие, а Рейчъл беше убила децата си. Едва ли беше същата стая — онази в съня му беше пълна с високи прозорци с плътни завеси и потоци от светлина и имаше под, настлан с паркет, и тежки полилеи — но беше доста подобна.

Чък го плесна по рамото и Теди почувства как мънистени капчици пот избиват по шията му.

— Повтарям — прошепна Чък със слаба усмивка, — това е прекалено лесно. Къде е пазачът на портата? Защо не е заключена? Теди видя Рейчъл, с разрошени коси и надаваща писъци, докато тичаше през стаята със сатър в ръка.

— Не знам.

Чък се наведе към него и изсъска в ухото му.

— Това е нагласено, шефе.

Теди тръгна през стаята. Главата го болеше от липсата на сън. От дъжда. От приглушените викове и бягащи крака над него. Двете момчета и малкото момиче се бяха държали за ръце, докато гледаха през рамо. И трепереха.

Теди отново чу пеещия пациент „… една свали, наоколо я разнеси, петдесет и четири бутилки бира на стената“.

Те се мярнаха бързо пред очите му — двете момчета и момичето, докато се носеха през плуващия въздух, и Теди видя жълтите хапчета, които Коули беше сложил в ръката му снощи, и почувства как в стомаха му се надига водовъртеж от хлъзгав бълвоч.

— Петдесет и четири бутилки бира на стената, петдесет и четири бутилки бира…

— Трябва да излизаме обратно навън, Теди. Трябва да си вървим. Това е лошо. Ти можеш да го почувстваш. Аз мога да го почувствам.

В другия край на залата, някакъв мъж изскочи от вратата.

Беше бос и с голи гърди, само по бяло долнище на пижама. Главата му беше обръсната, но останалите му черти не можеха да се видят на мъждивата светлина.

— Здрасти! — каза той.

Теди ускори ход.

Мъжът каза: „Хванах те! Ти гониш!“, и изхвърча от вратата.

Чък настигна Теди:

— За бога, шефе.

Той беше тук. Ледис. Някъде. Теди можеше да го почувства.

Стигнаха до края на коридора и пред тях се появи широка каменна площадка и стълбище, което се виеше стръмно надолу в тъмнината, друго, което се издигаше към виковете и бъбренето, които сега се бяха усилили, и Теди чу дрънчене на метал и вериги. Чу някой да вика: „Билингс! Кротко сега, момче! Просто се успокой! Няма къде да избягаш. Чуваш ли?“

Теди чу някой да диша до него. Обърна глава наляво, и бръснатата глава беше само на сантиметър-два от неговата.

— Ти гониш — каза онзи и потупа ръката на Теди с показалеца си.

Теди погледна мъжа в сияещото лице.

— Аз гоня — каза Теди.

— Разбира се, аз съм толкова близо — каза онзи, — можеш просто да махнеш с китката си, и пак ще е мой ред да гоня, и тогава аз мога да потрепна с моята китка и пак ти ще гониш, и можем да си продължаваме така с часове, дори цял ден, можем просто да си стоим тук, и да се редуваме кой да гони, отново и отново, може дори да не прекъсваме за обяд, да не прекъсваме даже и за вечеря, можем просто да си продължаваме отново и отново.

— Какво забавно ще има в това? — каза Теди.

— Знаеш ли какво има там навън? — Типът посочи с глава в посока на стълбите. — В морето?

— Риба — каза Теди.

— Риба. — Онзи кимна. — Много добре. Риба, да. Много риба. Но, да, риба, много добре, риба, да, но освен това, освен това? Подводници. Да. Точно така. Съветски подводници. На триста, на четиристотин километра от нашето крайбрежие. Чуваме това, нали? Казват ни. Разбира се. И ние свикваме с идеята. Всъщност, забравяме. Искам да кажа: „Добре, има подводници. Благодаря за информацията“. Те стават част от всекидневното ни съществуване. Знаем, че са там, но преставаме да мислим за това. Ясно? Но те са си там, и са въоръжени с ракети. Насочват ги към Ню Йорк и Вашингтон. Към Бостън. И те са там навън. Просто си седят. Това тревожи ли те понякога?

Теди чуваше как Чък до него диша бавно, в очакване на знак от него.

Теди каза:

— Както казахте, предпочитам да не мисля твърде много за това.

— Ммм. — Типът кимна. Поглади наболата четина по брадичката си. — Тук вътре чуваме разни неща. Не бихте си го помислили, нали? Но е така. Когато постъпи някой нов, той ни разказва разни неща. Пазачите говорят. Вие, санитарите, също говорите. Ние знаем, ние знаем. За външния свят. За изпитанията на водородни бомби, за атолите. Знаете ли как действа една водородна бомба?

— С водород? — каза Теди.

— Много добре. Много умно. Да, да. — Онзи кимна няколко пъти. С водород, да. Но освен това, освен това, като никоя друга бомба. Пуснеш ли бомба, дори атомна бомба, тя експлодира. Нали? Точно така. Но една водородна бомба избухва отвън навътре, с имплозия. Тя избухва отвътре и преминава през поредица от вътрешни сривове, като се разпада все повече и повече. Но този разпад? Той създава маса и плътност. Виждате ли, яростта на собственото му саморазрушаване създава изцяло ново чудовище. Схващате ли? А? Колкото по-голям е сривът, толкова по-голямо е саморазрушаването, и после толкова по-силно става. А после, добре, добре? Проклет взрив. Просто… тряс, бум, и край. В отсъствието на свое собствено „аз“, то се разпространява. От своята имплозия създава експлозия, която е сто пъти, хиляда пъти, милион пъти по-опустошителна от всяка бомба в историята. Това е нашето наследство. И не го забравяйте. — Той почука няколко пъти с пръст по ръката на Теди — леки почуквания, сякаш имитираше барабанен бой с пръстите си. — Ти гониш! До десетата степен! Хии!

Той скочи долу от тъмното стълбище и те го чуха да крещи: „Бууум!“ по целия път надолу.

— … четирийсет и девет бутилки бира! Една свали…

Теди погледна през рамо към Чък. Лицето му беше влажно, и той внимателно издишваше през устата.

— Прав си — каза Теди. — Да се махаме оттук.

— Сега вече говориш разумно.

Викът се разнесе от стълбите:

— Някой да ми помогне тук, мамка му! Господи!

Теди и Чък вдигнаха очи и видяха двама мъже да слизат по стълбите, преплетени на топка. Единият носеше синя униформа на пазач, другият — бели дрехи като на пациент, и те спряха, когато се блъснаха в завоя на стълбището на най-широкото стъпало. Пациентът успя да освободи едната си ръка и я заби в лицето на пазача точно под лявото око и издърпа парче кожа, а пазачът изкрещя и рязко изви глава назад.

Теди и Чък затичаха нагоре по стъпалата. Ръката на пациента отново се спусна надолу, но Чък сграбчи китката му.

Пазачът избърса окото си и размаза кръв надолу до брадичката си. Теди чу как и четиримата си поемат дъх, дочу далечната песен за бирените бутилки, в която пациентът беше стигнал до четирийсет и втората и започваше с четирийсет и първата, а после видя типа под него да се готви за нападение с широко отворена уста, и каза: „Чък, внимавай“, и стовари опакото на дланта си в челото на пациента, преди той да успее да отхапе парче от китката на Чък.

— Трябва да го пуснете — каза той на пазача. — Хайде. Махнете се.

Пазачът пусна краката на пациента и забързано се дръпна две стъпала назад. Теди се наведе над тялото на пациента и здраво стисна рамото му, като го притисна към стената, погледна назад през рамо към Чък, и палката се вряза между тях, проряза въздуха със съскане и свистене и счупи носа на пациента.

Теди почувства как тялото под него се отпусна и Чък възкликна:

— Иисусе Христе!

Пазачът замахна отново и Теди се обърна към тялото на пациента и възпря с лакът ръката на пазача.

Вгледа се в окървавеното лице на пациента:

— Хей! Хей! Той е в безсъзнание. Хей!

Пазачът обаче усещаше мириса на собствената си кръв. Той наклони палката.

Чък каза:

— Погледни ме! Погледни ме!

Очите на пазача рязко отскочиха към лицето на Чък.

— Отдръпни се, по дяволите. Чуваш ли ме? Не се доближавай. Този пациент е укротен. — Чък пусна китката на пациента и ръката му падна на гърдите. Чък седна и се облегна на стената, без да откъсва поглед от пазача. — Чуваш ли ме? — каза меко той.

Пазачът сведе поглед и свали палката. Докосна раната на скулата си с ризата, и погледна кръвта върху плата.

— Той ми разкъса лицето.

Теди се наведе към него и погледна раната. Беше виждал много по-лоши неща: хлапето нямаше да умре от тази рана, или нещо подобно. Но беше грозно. Никой лекар нямаше да успее да я зашие чисто.

— Ще се оправиш — каза той. — Само няколко шева.

Над себе си чуха трясъка от падането на няколко тела и някакви мебели.

— С метеж ли си имате работа? — каза Чък.

Пазачът изпусна с шумно пухтене въздуха от устата си, преди цветът да се върне на лицето му.

— Почти.

— Откачалките превземат лудницата? — каза бодро Чък. Хлапакът погледна внимателно Теди, после премести поглед към Чък.

— Не още.

Чък измъкна от джоба си кърпичка и я подаде на хлапето.

Хлапето кимна в знак на благодарност и притисна кърпичката към лицето си.

Чък отново вдигна китката на пациента, и Теди го загледа как проверява за пулс. Чък пусна китката и повдигна назад един от клепачите на мъжа. Погледна Теди:

— Ще оживее.

— Да го качим горе — каза Теди.

Преметнаха ръцете на пациента около раменете си и последваха пазача нагоре по стълбите. Не тежеше много, но стълбището беше дълго, а върховете на стъпалата му непрекъснато се закачаха отстрани за телата на носещите го. Когато стигнаха най-горе, пазачът се обърна, и сега изглеждаше по-възрастен, може би малко по-интелигентен.

— Вие сте шерифите — каза той.

— Кои?

Той кимна:

— Вие сте. Видях ви, когато пристигнахте. — Той се усмихна леко на Чък. — Онзи белег на лицето ви, нали знаете?

Чък въздъхна.

— Какво правите тук? — попита пазачът.

— Спасяваме ти репутацията — каза Теди.

Хлапакът махна кърпичката от раната си, погледна я и отново я притисна там.

— Знаете ли кой е този тип, дето го държите там? — каза той. — Пол Вингис. Западна Вирджиния. Убил жената и двете дъщери на брат си, докато братът служел в Корея. Държал ги в едно мазе, знаете, и си правел удоволствието, докато те се разлагали.

Теди устоя на порива да се отдръпне изпод ръката на Вингис и да го остави да падне отново надолу по стълбите.

— Истината е — каза хлапето и си прочисти гърлото. — Истината е, че той ме облада. — Той ги погледна в очите и неговите бяха зачервени.

— Как ти е името?

— Бейкър. Фред Бейкър.

Теди се ръкува с него.

— Виждаш ли, Фред? Хей, радваме се, че можахме да помогнем.

Хлапето сведе поглед към обувките си, към кървавите петна там.

— Отново: какво правите тук?

— Оглеждаме наоколо — каза Теди. — Само няколко минути и изчезваме.

Хлапакът се позамисли върху чутото, и Теди почувства как предишните две години от живота му — загубата на Долорес, съсредоточаването му в издирването на Ледис, откриването на това място, моментът, в който се натъкна на Джордж Нойс и на неговите истории за експерименти с наркотици и лоботомия, влизането във връзка със сенатор Хърли, изчакването на подходящия момент за прекосяването на границата, както бяха чакали да прекосят Ламанша, за да влязат в Нормандия — изходът от всичко това висеше на косъм, всичко зависеше от паузата на това хлапе.

— Знаете ли — каза хлапакът — работил съм на няколко сурови места. Затвори, единият — с максимална степен на сигурност, друго от местата беше пак болница за душевноболни престъпници… — Той погледна към вратата и очите му се разшириха, като при прозявка, само че устата му не се отвори. — Да. Работил съм на няколко места. Но това място? — Той отправи към всеки от тях продължителен, спокоен поглед. — Тук са си написали собствен наръчник с правила.

Той се взря в Теди и Теди се опита да прочете отговора в очите му, но погледът беше като на човек, който е някъде безкрайно далече, безизразен, древен.

— Няколко минути? — Хлапето кимна сякаш в отговор на собствените си мисли. — Добре. Никой няма да забележи в тази проклета врява. Вземете си вашите две минути и после се махайте, ясно?

— Разбира се — каза Чък.

— И, хей. — Хлапето им се усмихна леко, докато посягаше към дръжката на вратата. — Опитайте се да оцелеете в тези няколко минути, става ли? Ще съм ви благодарен.