Денис Лихейн
Злокобен остров (14)

12

Това бяха най-ужасните сънища, които му се бяха присънвали.

В началото им Теди вървеше из улиците на Хъл, улици, по които беше вървял безброй пъти от детството си до възмъжаването си. Мина покрай старото си училище. Мина покрай стария смесен магазин, откъдето си беше купувал дъвки и газирана вода с ванилов вкус. Мина покрай къщата на Дикърсън и къщата на Пакаки, край тези на семейство Мъри, на семейство Бойд, на семейство Върмонт, на семейство Константайн. Но нито една не беше домът му. Никъде нямаше никого. Целият град беше пуст. И мъртвешки тих. Не чуваше дори океанът, а в Хъл океанът винаги се чуваше.

Беше ужасно — неговият град, а всички си бяха отишли. Седеше на дигата покрай Оушън Авеню и обхождаше с поглед пустия бряг, и седеше и чакаше, но никой не дойде. Всички бяха мъртви — осъзна той, отдавна мъртви и отдавна изчезнали. Той беше призрак, върнал се назад през вековете в своя призрачен град. Градът вече не беше тук. Той вече не беше тук. Нямаше „тук“.

После се озова в голяма мраморна зала, и тя беше пълна с хора и носилки на колела, и червени торбички за вливане на интравенозни течности, и той веднага се почувства по-добре. Независимо къде беше това, той не беше сам. Три деца — две момчета и момиче — прекосиха залата и застанаха пред него. И трите носеха болнични халати, а момичето се страхуваше. Беше се вкопчила в ръцете на братята си. Каза: „Тя е тук. Тя ще ни намери“.

Андрю Ледис се наведе и запали цигарата на Теди:

— Хей, не ми се сърдиш, нали, приятел?

Ледис беше отблъскващ представител на човешкия вид — сбръчкано жилесто тяло, издължена глава с издадена напред брадичка, която беше два пъти по-дълга, отколкото трябва, безформени зъби, тънки кичури руса коса върху осеян със струпеи, розов скалп — но Теди се радваше да го види. Той беше единственият, когото познаваше в стаята.

— Намерих си бутилка — каза Ледис, — ако искаш да опънем по една глътка по-късно. — Той намигна на Теди, плесна го по гърба и се превърна в Чък, и това изглеждаше съвсем нормално.

— Трябва да вървим — каза Чък. — Часовникът си тиктака, приятелю.

Теди каза:

— Моят град е пуст. Няма жива душа.

И хукна да бяга, защото ето че тя беше тук, Рейчъл Соландо, и пищеше, докато тичаше през балната зала със сатър в ръка. Преди Теди да успее да я стигне, тя беше успяла да се добере до трите деца, и сатърът се издигаше и спускаше, издигаше се и се спускаше, и Теди застина на място, странно омаян, знаейки, че в този момент вече не може да направи нищо: децата бяха мъртви.

Рейчъл вдигна поглед към него. По лицето и шията й имаше петънца от кръв. Тя каза:

— Помогни ми.

Теди каза:

— Какво? Мога да загазя.

Тя каза:

— Помогни ми и аз ще бъда Долорес. Ще бъда твоята съпруга. Тя ще се върне при теб.

Затова той каза: „Разбира се, непременно“, и й помогна. Някак вдигнаха и трите деца едновременно и ги изнесоха през задната врата и надолу до езерото и ги занесоха във водата. Не ги хвърлиха. Бяха внимателни. Положиха ги върху водата и децата потънаха. Едното от момчетата се издигна отново, размахало едната си ръка, и Рейчъл каза: „Всичко е наред. Той не може да плува“.

Стояха на брега и гледаха как момчето потъва, и тя обви ръка около кръста на Теди и каза:

— Ти ще бъдеш моят Джим. Аз ще бъда твоята Долорес. Ще направим нови бебета.

Това изглеждаше напълно справедливо решение и Теди се запита защо никога преди не му беше хрумвало.

Последва я обратно в „Ашклиф“ и се срещнаха с Чък, и тримата тръгнаха надолу по дълъг коридор, който се простираше в продължение на километър. Теди каза на Чък:

— Тя ще ме заведе при Долорес. Отивам си вкъщи, приятел.

— Това е страхотно! — каза Чък. — Радвам се. Аз никога няма да се махна от този остров.

— Няма ли?

— Всичко е наред, шефе. Наистина. Мястото ми е тук. Това е моят дом.

Теди каза:

— Моят дом е Рейчъл.

— Искаш да кажеш, Долорес.

— Правилно, правилно. Аз какво казах?

— Каза „Рейчъл“.

— О. Съжалявам. Наистина ли смяташ, че мястото ти е тук.

Чък кимна:

— Никога не съм си тръгвал. Никога няма да си тръгна. Искам да кажа, погледни ми ръцете, шефе.

Теди ги погледна. Изглеждаха му съвсем добре. Каза го.

Чък поклати глава:

— Не пасват. Не пасват. Понякога пръстите се превръщат в мишки.

— Е, тогава, радвам се, че си у дома.

— Благодаря, шефе. — Той го плесна по гърба и се превърна в Коули, а Рейчъл някак беше отишла далече напред пред тях и Теди ускори крачка.

Коули каза:

— Не можеш да обичаш жена, която е убила децата си.

— Мога — каза Теди и тръгна по-бързо. — Вие просто не разбирате.

— Какво? — Коули не движеше краката си, но въпреки това не изоставаше от Теди, плъзгаше се. — Какво не разбирам?

— Не мога да бъда сам. Не мога да се изправя пред това. Не и в този шибан свят. Нуждая се от нея. Тя е моята Долорес.

— Тя е Рейчъл.

— Знам това. Но сключихме сделка. Тя ще бъде моята Долорес. Аз ще бъда нейният Джим. Това е добра сделка.

— О-хо — каза Коули.

Трите деца се зададоха тичешком обратно от коридора към тях. Бяха вир-вода и пищяха до скъсване.

— Що за майка прави това? — каза Коули.

Теди гледаше как децата тичат на място. Бяха подминали него и Коули, а после въздухът се промени, или се случи нещо друго, защото те тичаха ли, тичаха, но изобщо не се придвижваха напред.

— Убива децата си? — каза Коули.

— Тя не е искала — каза Теди. — Просто е изплашена.

— Като мен? — каза Коули, но той вече не беше Коули. Беше Питър Брийн. — Тя е изплашена, затова убива децата си, и това оправя положението?

— Не. Искам да кажа, да. Не те харесвам, Питър.

— Какво смяташ да правиш по този въпрос?

Теди опря служебния си револвер в слепоочието на Питър.

— Знаеш ли колко души съм екзекутирал? — каза Теди и по лицето му започнаха да се стичат сълзи.

— Ами, недей — каза Питър. — Моля те.

Теди дръпна спусъка и видя как куршумът излиза от другата страна на главата на Питър, и трите деца бяха наблюдавали цялата сцена, и сега пищяха като луди, и Питър Брийн каза: „По дяволите“, и се облегна на стената, като държеше ръката си върху входната рана. „По дяволите“.

И те я чуха. Писък, който се разнесе от тъмнината пред тях. Нейният писък. Тя идваше. Беше там някъде в тъмното и тичаше към тях с всички сили, и малкото момиченце каза: „Помогни ни“.

— Аз не съм твоят татко. Това не е моя работа.

— Ще ти казвам „татко“.

— Добре — каза Теди с въздишка и я хвана за ръката. Тръгнаха по скалите, от които се разкриваше изглед към брега на Злокобния остров, а после бавно влязоха в гробището и Теди намери самун хляб и малко фъстъчено масло и желе, и направи сандвичи за двама им в мавзолея, и момиченцето беше толкова щастливо, седнало на скута му, докато си ядеше сандвича, и Теди я отведе със себе си в гробището и посочи надгробния камък на баща си и този на майка си, и собствения си:

ЕДУАРД ДАНИЕЛС

ЛОШ МОРЯК

1920–1957

— Защо си лош моряк? — попита момичето.

— Не обичам водата.

— И аз не обичам водата. Това ни прави приятели.

— Предполагам, че е така.

— Ти вече си мъртъв. Имаш… как-му-се-викаше-там.

— Надгробен камък.

— Да.

— Тогава предполагам, че съм. В моя град нямаше никой.

— И аз съм мъртва.

— Знам. Съжалявам за това.

— Ти не я спря.

— Какво можех да направя? Докато стигнах до нея, тя вече беше… знаеш…

— О, боже.

— Какво?

— Тя отново идва.

И ето че Рейчъл влизаше в гробището покрай надгробния камък, който Теди беше съборил по време на бурята. Не бързаше. Беше толкова красива, косата й беше мокра и от нея се стичаха дъждовни капки, и беше сменила сатъра с брадва с дълга дръжка и я влачеше до себе си, и тя каза:

— Хайде, Теди. Те са мои.

— Знам. Обаче не мога да ти ги дам.

— Този път ще е различно.

— Как?

— Сега съм добре. Знам си отговорностите. Оправих си главата.

Теди заплака.

— Обичам те толкова много.

— И аз те обичам, скъпи. Наистина. — Тя се приближи и го целуна, наистина го целуна, с ръце върху лицето му, и езикът й се плъзна върху неговия, и стонът се понесе по гърлото й и проникна в устата му, докато го целуваше все по-силно и по-силно, и той я обичаше толкова много.

— Сега ми дай момичето — каза тя.

Той й предаде момичето и тя го хвана в едната си ръка, взе брадвата в другата и каза:

— Връщам се веднага. Става ли?

— Разбира се — каза Теди.

Той помаха на момичето, като знаеше, че тя не разбира. Но беше за нейно добро. Той знаеше това. Налагаше се да вземаш тежки решения, когато си възрастен, решения, които децата не можеха да разберат. Но ги вземаш заради децата. И Теди продължи да маха, въпреки че момичето не му махаше в отговор докато майка й я носеше към мавзолея и малкото момиче се взираше в Теди, вече без надежда за спасение в очите, примирило се с този свят, с това жертвоприношение, с уста, все още изцапана с фъстъчено масло и желе.

 

 

— О, Господи! — Теди седна в леглото. Плачеше. Беше се насилиш да се събуди, беше изтръгнал мозъка си от съня и го беше върнал в съзнание само за да се измъкне от този сън. Усещаше го някъде там на дъното на ума си, в очакване, с широко разтворени врати. Трябваше само да затвори очи и да наклони глава обратно към възглавницата, и щеше веднага стремглаво да попадне отново в него.

— Как сте, господин комисар?

Той примигна няколко пъти в тъмнината.

— Кой е там?

Коули включи малка лампа. Тя беше до стола му в ъгъла на стаята.

— Съжалявам. Не исках да ви стряскам.

Теди седна на леглото:

— От колко време съм тук?

Коули му се усмихна извинително:

— Хапчетата бяха малко по-силни, отколкото мислех. Бяхте в безсъзнание четири часа.

— Мамка му. — Теди разтри очи с опакото на дланите си.

— Имахте кошмари, господин комисар. Сериозни кошмари.

— Намирам се в заведение за душевноболни на остров, по време на ураган — каза Теди.

— Туш — каза Коули. — Едва след първия си месец тук успявах да спя прилично през нощта. Коя е Долорес?

Теди каза: „Какво?“ и преметна крака отстрани на леглото.

— Непрекъснато повтаряхте името й.

— Устата ми е пресъхнала.

Коули кимна и извърна тялото си в стола, и вдигна една чаша с вода от масата зад гърба си. Подаде я на Теди през масата.

— Страничен ефект, боя се. Заповядайте.

Теди взе чашата и я пресуши на няколко глътки.

— Как е главата?

Теди си спомни защо изобщо беше в тази стая, и му трябваха няколко минути да прецени положението. Зрението му беше ясно. В главата му вече не се забиваха кабарчета. Леко му се гадеше на стомаха, но не твърде неприятно. Лека болка в лявата страна на главата, всъщност, като от тридневно натъртване.

— Добре съм — каза той. — Тези хапчета си ги биваше.

— Стремим се да задоволяваме клиента. Е, коя е Долорес?

— Жена ми — каза Теди. — Тя е мъртва. И, да, докторе, все още се опитвам да го приема. Това удовлетворява ли ви?

— Напълно, господин комисар. И съжалявам за загубата ви. Внезапно ли почина?

Теди го погледна и се засмя.

— Какво?

— Всъщност не съм в настроение да бъда подлаган на психоанализа, докторе.

Коули кръстоса крака в глезените и запали цигара:

— А аз не се опитвам да си правя експерименти с главата ви, комисар. Ако щете вярвайте. Но тази вечер в онази стая с Рейчъл се случи нещо. Не беше само тя. Бих бил немарлив в задълженията си като неин терапевт, ако не се запитам какви ли демони водите.

— Какво се случи в онази стая? — попита Теди. — Аз играех ролята, която тя искаше от мен да играя.

Коули се засмя:

— Опознайте себе си, господин комисар. Моля ви. Искате да ми кажете, че ако ви бяхме оставили сами двамата, при завръщането си щяхме да намерим и двама ви напълно облечени?

Теди каза:

— Аз съм служител на закона, докторе. Каквото и да мислите, че сте видели там вътре.

Коули вдигна ръка.

— Добре. Както кажете.

— Както кажа — каза Теди.

Коули се отпусна назад: пушеше и гледаше внимателно Теди, и пушеше още, и Теди чуваше бурята отвън, усещаше напора й върху стените, чувстваше я как се провира през пролуки под покрива, а Коули оставаше все така мълчалив и бдителен, и накрая Теди каза:

— Тя загина при пожар. Липсва ми, както… Ако бях под водата, кислородът нямаше да ми липсва толкова много. — Той повдигна вежди към Коули. — Това удовлетворява ли ви?

Коули се наведе напред, подаде на Теди цигара и му я запали.

— Някога обичах една жена във Франция — каза той. — Не казвайте на жена ми, става ли?

— Обичах тази жена, както човек обича… ами, нищо — каза той, с изненадана нотка в гласа. — Не можеш да сравниш тази любов с нищо, нали?

Теди поклати глава.

— Тя е неповторим дар сама по себе си. — Очите на Коули проследиха дима от цигарата му: погледът му беше извън стаята, отвъд океана.

— Какво правехте във Франция?

Той се усмихна и закачливо размаха пръст към Теди.

— А, — каза Теди.

— Както и да е, една вечер тази жена идваше да се срещне с мен. Забързана, предполагам. В Париж е дъждовна нощ. Тя се спъва. И това е то.

— Тя какво?

— Спъна се.

— И? — Теди се втренчи в него.

— И нищо. Спъна се. Падна напред. Удари си главата. И умря. Можете ли да повярвате това? По време на война. Като си помислите за всички начини, по които може да умре човек. Тя се спъна.

Теди виждаше болката в лицето му, дори след всичките тези години, зашеметеното неверие, че е станал прицел на вселенска шега.

— Понякога — каза Коули — успявам да изкарам по цели три часа, без да мисля за нея. Понякога изкарвам цели седмици, без да си спомня мириса й, погледът, който ми отправяше, когато знаеше, че в някоя определена нощ ще намерим време да останем насаме, косата й — начинът, по който си играеше с нея, докато четеше. Понякога… — Коули стъпка фаса на цигарата си и я угаси. — Където и да е отишла душата й — ако, да кажем, под тялото й е имало някакъв портал и той се е отворил, когато е умряла и тя е отишла именно там? Бих се върнал в Париж още утре, ако знаех, че този портал ще се отвори и аз ще вляза вътре след нея.

Теди каза:

— Как й беше името?

— Мари — каза Коули и изричането сякаш му отне нещо.

Теди дръпна от цигарата и остави дима лениво да се понесе отново навън от устата му.

— Долорес — каза той — много се мяташе насън, и ръката й, понякога седем от общо десет пъти — не се шегувам — се стоварваше право в лицето ми. Върху устата и носа ми. Просто пляс и толкова. Отмествах я, знаете ли? Понякога доста грубо. Спя си хубаво, и изведнъж — тряс — ето че съм буден. Благодаря, скъпа. Понякога обаче я оставях там. Целувах я, миришех я, какво ли не. Вдишвах мириса й. Знаете ли какво съм готов да направя само да можеше тази ръка отново да се стовари върху лицето ми, докторе? Бих продал целия свят.

Стените тътнеха, вятърът разтърсваше нощта.

Коули наблюдаваше Теди по начин, по който човек наблюдава деца на ъгъла на оживена улица.

— Аз съм доста добър в това, което правя, господин комисар. Признавам, че съм човек с много голямо мнение за себе си. Коефициентът ми на интелигентност е изключителен, и още от момче можех да разгадавам хората. По-добре от всекиго. Със следващите си думи не искам да ви засегна, но обмислял ли сте възможността да сте склонен към самоубийство?

— Е — каза Теди — радвам се, че не искахте да ме обидите.

— Но замисляли ли сте се за това?

— Да — каза Теди. — Ето защо вече не пия, докторе.

— Защото знаете, че…

— … отдавна щях да съм налапал дулото на пистолета, ако пиех.

Коули кимна:

— Поне не се заблуждавате.

— Да — каза Теди, — поне това работи в моя полза.

— Когато си тръгнете оттук — каза Коули — мога да ви дам няколко имена. Дяволски добри лекари. Те биха могли да ви помогнат.

Теди поклати глава:

— Шерифите от военната полиция на Съединените щати не ходят при лекари психари. Съжалявам. Но ако някога се разбере за това, ще ме принудят да се пенсионирам.

— Добре, добре. Така е честно. Но, господин комисар?

Теди го погледна.

— Ако продължавате както сега, въпросът не е дали ще се случи. Въпросът е: кога.

— Не можете да сте сигурен в това.

— Да, да, мога. Моята специалност са причинената от скръбта травма и вината на оцелелия. Страдам от същото, затова специализирам в същата насока. Преди няколко часа ви видях да гледате Рейчъл Соландо в очите и видях човек, който иска да умре. Нали го знаете, вашия шеф, човека на желаната служба? Той ми каза, че сте най-награждаваният с ордени и медали човек, с когото разполага. Каза, че сте се върнали от войната с достатъчно медали да напълните цял сандък. Вярно ли е?

Теди сви рамене.

— Каза, че сте били в Ардените и сте участвали в освободителния отряд в Дахау.

Ново свиване на рамене.

— А след това съпругата ви е убита? Господин комисар, колко насилие мислите, че може да понесе човек, преди то да го сломи?

Теди каза:

— Не знам, докторе. Донякъде и аз се чудех.

Коули се наведе през пространството между тях и плесна Теди по коляното.

— Вземете от мен тези имена, преди да си тръгнете. Става ли? Иска ми се да седя тук след пет години, господин комисар, и да знам, че вас още ви има на този свят.

Теди погледна надолу към ръката върху коляното си. Вдигна поглед към Коули.

— Аз също бих искал — тихо рече той.