Денис Лихейн
Злокобен остров (15)

13

Срещна се отново с Чък в сутерена на мъжкото спално помещение, където бяха събрали походни легла за всички, докато изкарат бурята. За да стигне дотам, Теди беше минал през поредица подземни коридори, които свързваха всички сгради. Водеше го санитар на име Бен — тромава планина от тресяща се бяла плът — през четири заключени порти и три пропускателни пункта с пазачи, а оттук долу не можеше дори да предположиш, че светът над теб е разтърсван от буря. Коридорите бяха дълги, сиви и мъжделиво осветени, и на Теди не му хареса особено фактът колко подобни бяха на коридора в съня му. Съвсем не толкова дълги, нито изпълнени с внезапни тъмни места, но също толкова метално сиви и студени.

Почувства се смутен, когато видя Чък. Никога преди не беше получавал толкова жесток пристъп на мигрена пред други хора, и се изпълни със срам, като си спомни как беше повърнал на пода. Колко безпомощен беше, като бебе, и се беше наложило да го вдигнат от стола.

Но когато Чък се провикна: „Хей, шефе!“ от другата страна на стаята, Теди с изненада осъзна какво облекчение е да се събере отново с него. Беше поискал да тръгне на това разследване сам, и му бяха отказали. По онова време това го беше подразнило, но сега, след два дни на това място, след мавзолея и дъха на Рейчъл в устата му и онези проклети сънища, трябваше да признае, че се радва да не е сам в това начинание.

Ръкуваха се и Теди си спомни какво му беше казал Чък в съня — „Никога няма да се махна от този остров“ — и почувства как призрак на врабче минава през средата на гърдите му и пляска с криле.

— Как я караш, шефе? — Чък го тупна по рамото.

Теди му се ухили глуповато.

— По-добре съм. Малко слаб, но общо взето, добре.

— По дяволите — каза Чък, като сниши глас и се отдръпна от двама санитари, които пушеха цигари, облегнати на една подпорна колона. — Изплаши ме, шефе. Помислих си, че получаваш инфаркт, или удар, или нещо подобно.

— Само мигрена.

— Само — каза Чък. Сниши глас още повече и отидоха до бежовата бетонна стена в южния край на стаята, далече от останалите мъже. — Отначало помислих, че се преструваш, знаеш ли, сякаш имаш някакъв план да се добереш до досиетата или нещо подобно.

— Ще ми се да бях толкова умен.

Чък погледна Теди в очите: собствените му очи блестяха, устремени напред.

— Това ме наведе на една мисъл, обаче.

— Не си го направил.

— Направих го.

— Какво направи?

— Казах на Коули, че ще остана да седя при теб. И останах. А след малко на него му се обадиха и той излезе от кабинета.

— И ти се разрови из папките му?

Чък кимна.

— Какво откри?

Лицето на Чък посърна.

— Е, всъщност, не много. Не можах да проникна в шкафовете с папките. Той имаше някои ключалки, каквито не съм виждал никога преди. А аз съм отварял с шперц доста ключалки. Можех да отворя и тези, но щях да оставя следи. Нали се сещаш?

Теди кимна:

— Постъпил си правилно.

— Да, ами… — Чък кимна към един минаващ санитар, и Теди изпита странното усещане, че по някакъв начин са се пренесли в стар филм на Джеймс Кагни — затворници в двора, замислящи бягството си. — Все пак проникнах в бюрото му.

— Ти… какво?

Чък каза:

— Откачена работа, а? Можеш да ме плеснеш през пръстите по-късно.

— Да те плесна през пръстите ли? Ще ти дам медал.

— Никакъв медал. Не открих много, шефе. Само календара му. Ето кое е странното обаче — вчерашният, днешният, утрешният и следващият ден всичките бяха зачеркнати, знаеш ли? Беше ги оградил с черно.

— Ураганът — каза Теди. — Разбрал е, че се задава.

Чък поклати глава:

— Беше писал напряко през четирите графи в календара. Нали се сещаш какво имам предвид? Както ти би написал „Почивка на Кейп Код“. Следваш ли мисълта ми?

— Разбира се — каза Теди.

Трей Уошингтън се приближи бавно към тях, с оръфана дълга тънка пура в устата: главата и дрехите му бяха подгизнали от дъжда.

— Потайни кроежи ли правите вие тук, господа шерифи?

— И още как — каза Чък.

— Навън ли беше? — попита Теди.

— О, да. Сега е направо жестоко, господа шерифи. Подреждахме торби с пясък из цялото землище, заковахме с дъски всички прозорци. Мамка му. Там навън падат проклети дървета. — Трей запали отново пурата си със запалка „Зипо“ и се обърна към Теди. — Добре ли сте, господин комисар? Говори се, че сте получили някакъв пристъп.

— Какъв пристъп?

— О, хайде сега, ако стоите тук цяла нощ, може да опитате да чуете всички версии на историята.

Теди се усмихна:

— Получавам пристъпи на мигрена. Тежки.

— Имах една леля, дето получаваше ужасни пристъпи. Заключваше се в някоя спалня, изгасяше светлината, пускаше щорите, и никаква не се вясваше по двайсет и четири часа.

— Съчувствам й.

Трей изпусна облаче дим от пурата си:

— Е, сега тя вече отдавна е мъртва, няма я вече, но довечера ще я спомена в молитвите си горе. Тя и без друго си беше заядлива жена, със или без главоболие. Биеше мен и брат ми с тояга. Понякога за нищо, бих казал. „Леличко, какво съм направил?“ Тя казва: „Не знам, но си мислиш да направиш нещо ужасно.“ Как се оправяш с такава жена?

Той, изглежда, наистина чакаше отговор, затова Чък каза:

— Като бягаш по-бързо.

Трей приглушено се изсмя иззад пурата си.

— И това ако не е самата истина. Да, сър. — Той въздъхна. — Отивам да се изсуша. Ще се видим по-късно.

— До скоро.

Стаята започваше да се пълни с мъже, които влизаха, за да се скрият от бурята, изтърсваха влагата от черните си дъждобрани и черните си шапки като на горски пазачи, кашляха, пушеха и не особено потайно си предаваха от ръка на ръка плоски бутилки.

Теди и Чък стояха облегнати на бежовата стена, и си говореха с равен тон, застанали с лице към стаята:

— Значи думите върху календара…

— Да.

— Не пишеше: „Почивка в Кейп Код“.

— Не.

— А какво гласяха думите?

— „Пациент шейсет и седем“.

— И само толкова?

— Само толкова.

— Обаче това е достатъчно, а?

— О, да, така мисля.

 

 

Не можа да спи. Слушаше как мъжете хъркат и пухтят, вдишват и издишват, някои — с леко подсвиркване, и чу някои да говорят насън, чу един да казва: „Трябваше да ми кажеш. Това е. Само да кажеш няколко думи…“ Чу друг да казва: „Имам пуканки в гърлото“. Някои изритваха чаршафите, а други се обръщаха ту на една, ту на друга страна, а трети се надигаха за достатъчно дълго да стоварят ръка върху възглавниците си, преди да се отпуснат отново върху дюшеците. След известно време шумът достигна някакъв удобен ритъм, който напомни на Теди за приглушен химн.

Звуците отвън също бяха приглушени, но Теди чуваше как бурята дращи по земята и се блъска в основите, и му се искаше тук долу да има прозорци, та дори само за да може да види проблясъка й — странната светлина, която сигурно рисуваше фигури върху небето.

Помисли си за онова, което му беше казал Коули.

Въпросът не е дали ще се случи. Въпросът е кога.

Беше ли склонен към самоубийство?

Предполагаше, че да. Не можеше да си спомни дори един ден след смъртта на Долорес, в който да не си беше мислил да се присъедини към нея, и понякога положението отиваше по-далеч. Понякога имаше чувството, че да продължава да живее, беше акт на малодушие. Какъв беше смисълът да купува хранителни продукти, да пълни резервоара на крайслера, да се бръсне, да обува чорапи, да се реди на поредната опашка, да си избира вратовръзка, да си глади ризата, да си мие лицето, да реше косата си, да осребрява чек, да си подновява шофьорската книжка, да чете вестник, да пикае, да се храни — сам, винаги сам — да ходи на кино, да си купува грамофонна плоча, да плаща сметки, да се бръсне отново, да се мие отново, да спи отново, да се събужда отново… ако нищо от това не го приближаваше към нея?

Знаеше, че от него се очаква да продължи. Да се съвземе. Да загърби станалото. Малкото му отделни приятели и малкото му отделни роднини бяха дали поне това да се разбере, и той знаеше, че ако беше отвън и гледаше вътре, също щеше да каже на онзи, другия Теди да се стегне и да се вземе в ръце и да продължи с остатъка от живота си.

Но за да направи това, трябваше да намери начин да скъта Долорес някъде из рафтовете на съзнанието си, да я остави да се покрие с прах, с надеждата, че ще се натрупа достатъчно прах, за да смекчи спомена му за нея. Да притъпи образа й. Докато един ден тя вече нямаше да е толкова човек, който наистина е живял, колкото сън за този човек.

Казват: Преодолей загубата й, трябва да я преодолееш, но да я преодолее заради какво? Този шибан живот? Как ще те избия от ума си? Досега не подейства, следователно как се предполага да го направя? Как се предполага да те оставя да си отидеш: само това питам. Искам да те прегръщам отново, да усещам мириса ти, и, да, освен това, просто искам да избледнееш и да изчезнеш. Моля те, моля те да избледнееш и да изчезнеш…

Искаше му се никога да не беше вземал онези хапчета. В три сутринта беше напълно буден. Беше напълно буден и чуваше гласа й, здрача в него, слабия бостънски акцент, който не си личеше толкова много в звуците а и р, колкото в е и р, затова, когато се любеха, думите за вечна любов, които Долорес му нашепваше, излизаха недовършени. Той се усмихна в тъмното: чуваше я, виждаше зъбите й, ресниците й, ленивия плътски апетит в погледите, които му хвърляше в неделните утрини.

Онази нощ се беше запознал с нея в „Коконът Гроув“. Когато оркестърът свиреше шумна песен с металически звук, а въздухът беше станал сребрист от дим, и всички се бяха издокарали — моряци и войници в най-хубавите си бели парадни униформи, сини парадни униформи, сиви парадни униформи, цивилни мъже с вратовръзки в ярки флорални мотиви, които сякаш щяха всеки момент да избухнат, и двуредни костюми със сгънати във форма на триъгълник кърпички, спретнато пъхнати в джобовете, с меки шапки с остри ръбове, подпрени на масите, а жените… жените бяха навсякъде. Танцуваха още докато вървяха към тоалетната в дъното на заведението. Танцуваха докато се придвижваха от маса на маса и се въртяха на пръсти, докато палеха цигари и отваряха с щракване пудриерите си, плъзгаха се към бара и отмятаха глави назад, за да се разсмеят, и косите им бяха лъскави като сатен и улавяха проблясъците на светлината, когато се движеха.

Теди беше там с Франки Гордън, друг сержант от разузнаването и още няколко момчета: всичките щяха да отплават след седмица, но той заряза Франки в мига щом я видя, заряза го на средата на изречението, и тръгна надолу към дансинга, изгуби я за миг в тълпата между тях, докато всички се отдръпваха и се притискаха настрани, за да направят място на един моряк и една блондинка в бяла рокля, когато морякът я завъртя напряко на гърба си, а след това рязко я издигна над главата си с вихрено завъртане и я улови, когато тя се устреми надолу, наклони я към пода, когато тълпата избухна в аплодисменти, и после Теди отново мярна проблясването на виолетовата и рокля.

Роклята беше красива, а цветът беше първото, привлякло погледа му. Но онази нощ там имаше множество красиви рокли, твърде многобройни, затова вниманието му задържа не роклята, а начинът, по който тя я носеше. Нервно. Смутено. Докосваше я с леко стеснение. Непрекъснато я наместваше и оправяше. Притискаше с ръце подплънките на раменете.

Беше взета от приятелка. Или под наем. Никога преди не беше носила такава рокля. Тя я ужасяваше. Толкова много, че не можеше да е сигурна дали мъжете и жените се заглеждат в нея от страст, от завист или от съжаление.

Беше уловила Теди да я наблюдава, докато се движеше неспокойно и измъкваше палеца си от презрамката на сутиена. Сведе очи, по лицето й изби руменина, започвайки още от шията, а после отново вдигна поглед и Теди продължи да я гледа, усмихна се и си помисли: Аз също се чувствам глупаво в тези дрехи. Със силата на волята си изпрати тази мисъл през дансинга. И може би подейства, защото тя отвърна на усмивката му — усмивка, не толкова предразполагаща към флирт, колкото благодарна — и Теди на момента заряза Франки Гордън, още докато Франки говореше за магазините за фуражни храни в Айова или нещо такова, и когато успя да премине през обсадата от потни танцьори, осъзна, че няма какво да й каже. Какво щеше да каже? „Хубава рокля“, „Мога ли да те почерпя едно питие?“, „Имаш красиви очи“?

Тя каза:

— Загуби ли се?

Беше негов ред да се извърти рязко. Откри, че я гледа отвисоко. Тя беше дребна жена, не повече от метър и шейсет на токчета. Невероятно красива. Не по някакъв спретнат начин, като толкова много от останалите жени тук със съвършените им носове, коси и устни. Имаше нещо неспретнато в лицето й, може би очите й бяха малко прекалено раздалечени, с устни, толкова широки, че изглеждаха неспретнати върху дребното й лице, с брадичка, която издаваше несигурност.

— Малко — каза той.

— Е, какво търсиш?

Каза го, преди да помисли да спре:

— Теб.

Очите й се разшириха и той забеляза петънце, бронзова точица, в левия ирис, и той почувства как ужас връхлита тялото му, когато осъзна, че се беше разкрил, беше прозвучал като някой Ромео, твърде спокойно, твърде самоуверено.

Теб.

Това пък откъде му беше хрумнало, по дяволите? Какво, по дяволите, си…

— Е… — каза тя.

Искаше му се да побегне. Беше му непоносимо да я гледа дори секунда повече.

— … поне не ти се наложи да ходиш далече.

Той усети как на лицето му се появи глупава усмивка, почувства отражението си в очите й. Глупак. Недодялан тип. Твърде щастлив, за да диша.

— Не, госпожице, предполагам, че не.

— Боже мой — каза тя, като се облегна назад да го погледне, притиснала чашата си с мартини към горната част на гърдите си.

— Какво?

— Ти си толкова не на място тук, колкото и аз, нали, войниче.

 

 

Беше се облегнала навътре на прозореца на таксито, докато седеше отзад с приятелката си Линда Кокс — Линда се беше привела напред да даде адреса на шофьора — и Теди каза.

— Долорес.

— Едуард.

Той се засмя.

— Какво?

Той вдигна ръка:

— Нищо.

— Не. Какво?

— Никой, освен майка ми не ме нарича Едуард.

— Тогава Теди.

Изпита огромно удоволствие, когато я чу да изрича тази дума.

— Да.

— Теди — повтори тя, за да изпробва как звучи.

— Хей. Как ти е фамилията? — попита той.

— Чаннъл.

Теди повдигна вежда, когато го чу.

— Знам — каза тя. — Изобщо не върви с останалата част от мен. Звучи толкова надуто.

— Може ли да ти се обадя?

— Помниш ли цифри?

Теди се усмихна:

— Всъщност…

— Бейкър четирийсет и три, четирийсет и шест — каза тя.

И Теди се беше навел навътре към прозореца на таксито и беше разговарял шепнешком с нея, и дори сега, дори само пред себе си, му беше непоносимо да си припомня за какво си бяха говорили. Защото беше чисто и непорочно. Беше най-чистото чувство, което беше изпитвал.

Беше стоял на тротоара, докато таксито потегли, и споменът за лицето й само на сантиметри от неговото — през прозореца на таксито, на дансинга — почти предизвика късо съединение в мозъка му, почти изтласка оттам името и номера й.

Помисли си: значи това е усещането да си влюбен. Беше нелогично — той почти не я познаваше. Но ето че въпреки това, то беше там. Току-що беше срещнал жената, която, по някакъв начин, бе познавал още отпреди да се е родил. Въплъщението на всеки сън, на който никога не бе дръзнал да се отдаде.

Долорес. Тя мислеше за него сега на тъмната задна седалка, усещаше го, както той усещаше нея.

Долорес.

Всичко, от което някога се беше нуждаел, и сега то имаше име.

 

 

Теди се обърна на другата страна върху походното си легло, протегна ръка надолу към пода и затърси опипом наоколо, докато намери тефтера си и кутия кибритени клечки. Драсна първата клечка в нокътя на палеца си и я запали: задържа я над листа, който беше надраскал в бурята. Изразходи четири клечки, докато съчетае правилните букви с цифрите:

18-1-4-9-5-4-19-1-1-12-4-23-14-5

Р-А-Д-И-Е-Д-С-А-А-Л-Д-У-Н-Е

Щом като приключи с това, обаче, не му трябваше много време да разгадае объркания код. Още две клечки и Теди се взираше в името, докато пламъкът бавно се промъкваше надолу по дървото към пръстите му:

Андрю Ледис.

Докато клечката ставаше все по-гореща, той хвърли поглед към Чък, който спеше през две легла от него, и изпита надежда, че кариерата му няма да пострада. Нямаше. Теди щеше да поеме цялата вина. Чък не би трябвало да има неприятности. Той като цяло имаше около себе си тази аура — каквото и да се случеше, Чък щеше да излезе от него невредим.

Погледна отново към страницата, хвърли последен поглед, преди клечката да догори и да угасне.

Днес ще те намеря, Андрю. Дори да не дължа на Долорес живота си, дължа й поне това.

Ще те намеря.

Ще те убия.