Денис Лихейн
Злокобен остров (27)

25

Слънцето грееше в стаята, когато се събуди.

Седна в леглото и погледна към решетките, но решетки нямаше. Само прозорец, по-нисък, отколкото трябваше, докато той не осъзна, че се намираше високо, на горната койка в стаята, която делеше с Трей и Биби.

Стаята беше празна. Той скочи от леглото, отвори дрешника и видя там дрехите си, току-що донесени от пералнята, и ги облече. Отиде до прозореца, повдигна крак на перваза да си върже обувката, загледа се навън към двора и видя равен брой пациенти, санитари и пазачи: някои се мотаеха пред болницата, други продължаваха разчистването, трети стояха близо до онова, което бе останало от розовите храсти покрай основите.

Загледа се внимателно в ръцете си, докато връзваше втората обувка. Стабилни като скала. Зрението му бе толкова ясно, колкото и в детството, а главата му — също.

Излезе от стаята, тръгна надолу по стълбите и излезе в двора; мина покрай сестра Марино в покрития коридор между сградите и тя му се усмихна и рече:

— Добро утро.

— Красиво утро — каза той.

— Прекрасно. Мисля, че бурята отвя лятото завинаги.

Той се облегна на парапета и погледна небето, което имаше цвета на бебешко сини очи, и усети във въздуха мирис на свежест, каквато липсваше от юни насам.

— Насладете се на деня — каза сестра Марино и той я загледа как върви надолу по покрития коридор, почувства, че може би е признак на здраве това, че му харесваше поклащането на бедрата й.

Влезе в двора и мина край няколко санитари в почивен ден, които си подхвърляха напред-назад една топка, и те помахаха и казаха: „Добро утро“, а той помаха в отговор и също каза „Добро утро“.

Чу сирената на ферибота, докато той се приближаваше към дока, видя Коули и надзирателя да разговарят в средата на моравата пред болницата, и те кимнаха в знак, че са го познали, и той кимна в отговор.

Седна на ъгъла на болничните стъпала, загледа се към всичко това и се почувства толкова добре, колкото не се беше чувствал отдавна.

— Ето.

Взе цигарата и я сложи в устата си, приведе се към пламъчето и усети бензиновия мирис на запалката „Зипо“, преди тя да се затвори с щракване.

— Как сме тази сутрин?

— Добре. А ти? — Всмука дима обратно в дробовете си.

— Не мога да се оплача.

Забеляза, че Коули и надзирателят ги наблюдават.

— Ще разберем ли някога каква е онази книга на надзирателя?

— Не. Може би ще идем в гроба, без да узнаем.

— Това е адски жалко.

— Може би има някои неща, които не ни е писано да узнаем на тази земя. Погледни така на нещата.

— Интересна перспектива.

— Е, аз се опитвам.

Той отново дръпна от цигарата си: забеляза колко сладък вкус имаше тютюнът. Беше по-наситен и залепваше отзад в гърлото му.

— Е, какъв е следващият ни ход? — каза той.

— Ти ми кажи, шефе.

Той се усмихна на Чък. Двамата — седнали на утринното слънце, спокойно отпуснати, държейки се така, сякаш всичко това беше в пълна хармония със света.

— Трябва да намерим начин да се махнем от тази скала — каза Теди. — Да си замъкнем задниците у дома.

Чък кимна:

— Досещах се, че ще кажеш нещо такова.

— Някакви идеи?

Чък каза:

— Дай ми една минута.

Теди кимна и се облегна отново на стълбите. Остана така една минута. Може би дори няколко минути. Видя как Чък едновременно вдига ръка и поклаща глава, видя и как Коули кима в знак, че е разбрал, а после Коули каза нещо на надзирателя и те прекосиха поляната в посока на Теди, следвани от четирима санитари: единият от санитарите държеше бял вързоп, някакъв плат. На Теди му се стори, че май зърна някакъв метал върху него, когато санитарят го разви и той улови лъчите на слънцето.

Теди каза:

— Не знам, Чък. Мислиш ли, че ни преследват?

— Не. — Чък наклони глава назад, като примижа леко на слънцето, и се усмихна на Теди. — Твърде хитри сме за това.

— Да — каза Теди. — Такива сме, нали?