Денис Лихейн
Злокобен остров (2)

Пролог
От дневниците на доктор Лестър Шийхан

3 май 1993

Не бях спирал поглед върху острова от няколко години. Последния път го зърнах от лодката на един приятел, устремила се към външното пристанище, и го видях в далечината, зад вътрешния кръг, забулен в лятната мараня, като небрежно мацнато петно боя на фона на небето.

Не бях стъпвал там от повече от две десетилетия, но Емили казва (понякога на шега, друг път — не), че не е сигурна дали някога съм си тръгвал оттам. Веднъж каза, че за мен времето не е нищо повече от поредица лентички за отбелязване на страниците, които имам навика да прехвърлям бързо напред-назад из текста на живота си, като се връщам отново и отново към събития, които ме определят в очите на по-прозорливите ми колеги, като притежаващ всички характеристики на класическия меланхолик.

Емили може и да е права. Толкова често е права.

Скоро ще изгубя и нея. В четвъртък доктор Акселрод ни каза, че е въпрос на месеци. Направете онова пътуване — посъветва ни той. Онова, за което все говорите. До Флоренция и Рим, до Венеция през пролетта. Защото, Лестър — добави той — ти самият също не изглеждаш твърде добре.

Предполагам, че не. Напоследък прекалено често слагам на погрешни места разни неща — най-вече очилата си. И ключовете от колата. Влизам в магазини и забравям за какво съм дошъл, тръгвам си от театъра, без да помня какво съм гледал. Ако за мен времето наистина е поредица от лентички за отбелязване на страниците, то тогава имам чувството, че някой е разтърсил книгата и пожълтелите късчета хартия, откъснати капачета от кутии с кибрит и плоски бъркалки за кафе, са паднали на пода, а прегънатите краища на страниците са напълно изгладени.

Тогава изпитвам желание да запиша тези неща. Не да променя текста така, че да се покажа в по-благоприятна светлина. Не, не. Той никога не би го допуснал. По някакъв свой собствен особен начин той мразеше лъжите повече от всеки, когото съм познавал. Искам само да съхраня текста, да го прехвърля от сегашното му хранилище (което, честно казано, започва да има влага и да тече) върху тези страници.

Болницата „Ашклиф“ се издигаше върху централната равнина на северозападния край на острова. Издигаше се благосклонно, бих могъл да добавя. Изобщо не приличаше на болница за душевноболни престъпници, а още по-малко — на казарма, каквато е била преди това. Всъщност видът й напомняше на повечето от нас за училищен пансион. Точно отвън, пред главния двор, мансарда във викториански стил подслоняваше надзирателя, а мрачен, красив миниатюрен замък в стил Тюдор, който някога беше подслонявал командващия на войските на Съюза по североизточното крайбрежие, служеше като главна квартира на нашия шеф на персонала. Във вътрешността на стената се намираха жилищата за персонала — старомодни, облицовани със застъпващи се дъски, вили за лекарите в клиниката, три ниски спални помещения от сиви тухли за санитарите, пазачите и сестрите. Главният двор се състоеше от ливади и живи плетове, оформени в различни фигури, големи сенчести дъбове, шотландски борове и кленове с подрязани клони, ябълкови дървета, чиито плодове падаха отгоре върху стените в късната есен или се търкулваха в тревата. А в центъра на двора, от двете страни на самата болница — постройка от едри камъни и красив гранит — се издигаха червени тухлени къщи близнаци в колониален стил. Отвъд тях бяха скалите, ниските заблатени от прилива участъци, и дълга долина, където бе възникнало колективно стопанство, а после бе западнало през годините точно след Американската революция. Посадените дървета — праскови, круши и арония — бяха оцелели, но вече не даваха плод, а нощните ветрове често връхлитаха с вой в долината и фучаха като котки.

И Фортът, разбира се, който се издигаше там много преди да пристигне първият болничен персонал, и още си стои, издаден напред откъм южната лицева страна на скалите. И фарът зад него, излязъл от употреба още преди Гражданската война, превърнат в отживелица от сигналния лъч на фара в бостънското пристанище.

Откъм морето не изглеждаше нещо особено. Трябва да си го представите по начина, по който го видя Теди Даниелс в онази спокойна сутрин през септември 1954 г. Обрасла с шубраци равнина насред външния край на пристанището. Едва ли може да се нарече остров, бихте си помислили, по-скоро само идея за такъв. Каква цел може да има — може би си е помислил той. Каква цел.

Плъховете бяха най-изобилните представители на местната фауна. Дращеха из храсталаците, правеха пътеки покрай брега нощем, катереха се по мокрите камъни. Някои бяха големи колкото камбала. В годините, последвали онези четири странни дни през късното лято на 1954, аз се заех да изучавам плъховете от парче от хълма с изглед към северния бряг. Бях запленен да открия, че някои от плъховете се опитваха да плуват към Падок Айлънд — нищо повече от скала, вкопана в чаша пясък, която оставаше потопена под водата по двайсет и два часа всяко денонощие. Когато се появеше за онези час-два, преди течението да достигне най-ниската точка на отлива, понякога тези плъхове плуваха към него, никога повече от дузина на брой и винаги бяха принудени да се върнат назад от там, където се пресичаха двете подводни течения.

Казвам „винаги“, но не. Видях един да успява. Веднъж. В нощта на пълнолунието преди есенното равноденствие през октомври петдесет и шеста. Видях подобното му на черна мокасина тяло да се стрелва през пясъка.

Или така мисля. Емили, с която се запознах на острова, ще каже: „Лестър, не е възможно да си го видял. Било е твърде далече“.

Тя е права.

И все пак знам какво съм видял. Една дебела мокасина, стрелваща се през пясъка — пясък, който бе перленосив и вече започваше да потъва отново, докато течението се завръщаше, за да погълне Падок Айлънд, и, предполагам, да погълне и онзи плъх, защото така и не го видях да изплува обратно.

Но в онзи момент, когато го видях как изтича по брега (а аз го видях, наистина го видях, по дяволите разстоянията), си спомних за Теди. Спомних си за Теди и за клетата му мъртва съпруга, Долорес Чаннъл, и за онези две ужасяващи същества, Рейчъл Соландо и Андрю Ледис, за опустошението, което донесоха на всички ни. Помислих си, че ако Теди седеше с мен, той също щеше да види онзи плъх. Щеше.

И ще ви кажа още нещо.

Теди ли?

Той щеше да ръкопляска.