Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (6)

Глава втора

Макар че някои хора го правят, все пак да търчиш из Ню Йорк без никакви дрехи на себе си не беше подходящ начин за намиране на наемен убиец.

Всичките ми одежди липсваха. Но това е нещо, което в Ню Йорк бързо се подменя. Трябваше само да взема автобус до Седмо Авеню, за да стигна до района с облеклата. Във всички посоки около 37-ма улица има магазини, магазини, магазини, в които се продават дрехи, дрехи, дрехи.

Първият проблем бяха дрехи, с които можех да вляза, за да си купя дрехи. Все още бях обут във военните си ботуши, макар че бяха малко посивели от ДДТ. Проблемът бе с по-горните части.

Кенди и мис Пинч бяха поръсили с прах дрехите си, но въпреки упоритото кашляне накрая намерих един стар шлифер, който беше достатъчно голям. Облякох го, пъхнах парите и личната си карта в единия джоб и потеглих.

За щастие никой никога не поглежда никого в Ню Йорк. Да пътуваш с автобус, облечен в бледоморав дамски шлифер, не привличаше кой знае колко вниманието.

Не след дълго вече бях в някакъв магазин, чиито надписи твърдяха, че в него има всичко за мъжа. Беше много приятен, нещо като миниатюрен универсален магазин. Самият собственик се погрижи за мен. Беше един добре информиран евреин — познаваше модите от единия край на света до другия. Изрази само съчувствие, когато му казах, че всичките ми дрехи са изгорели при ножар и веднага се захвана на работа. Само едно беше странно в цялата процедура. Той ме обличаше в разни неща, а после викаше жена си — очарователна дама на име Ребека — и я питаше за мнението й. Никога не се допитаха до мен. Обсъждаха това или онова за широките сака с четири копчета за разлика от широките сака с две копчета за мъж с моята конструкция, или пък театралните яки в контраст с яките на Бръшляновата Лига за лице като моето. Но какъвто и да беше спорът, тя накрая заставаше настрани, потриваше ръце и казваше:

— Ах, не е ли красив в това?

А собственикът казваше:

— Добре, ще го вземе.

Нито веднъж не ме попитаха за мнението ми.

Приключих с няколко костюма, палта, обувки, подбрани шапки и ризи. Излязох от магазина облечен отлично и с цял куп кутии в ръце. Само едно не беше наред: по някакво мистериозно изчисление, което не можах да проумея, те взеха цялата ми пачка, до последния цент. Всичко, което ми остана, бяха шепа жетони за автобуса, които май не им трябваха. Чудо на математиката.

Сега трябваше да извървя и целия път до десетте хиляди долара. Но изкушението от образа на една мъртва и кървяща графиня Крек беше толкова голямо, че не бях никак обезкуражен. Все нещо щеше да се появи.

След като стоварих новия си гардероб на сигурно място в апартамента, хванах автобус към центъра на града. С много залитане и шумотевица се приземих в Бауъри.

Стоях и гледах високата сграда от черно стъкло и хром с надпис Тоутъл Кънтрол, Инк., изписан в чудесна дъга: сградата с офисите на бандата на Фаустино. Идеята ми беше да наема убиец на кредит.

Костюмът ми бе в пепеляво сиво на тесни райета като на банкер. Ризата — от безупречна бледоморава коприна. Вратовръзката патриотично червено-бяло-синя. Палтото — наситено черно. Излъчвах просперитет. Получаването на кредит трябваше да стане лесно.

Минах покрай стенописите, разказващи за американската история в наркотиците. Не носех оръжие. Ето че се появих пред Анджелина. Помнеше ме. И как не? Тя лично ме беше напъхала в улея на фалшивия асансьор.

— Време беше да се появиш, Инксуич — каза тя.

Най-сетне някой беше забелязал отсъствието ми.

— Счетоводителят постоянно вдига врява, откакто ти офейка от хотела си.

— Не съм офейквал — отвърнах остро. — Кажи на Фаустино, че съм пристигнал.

— Приятелю, днес няма да се видиш с шефа. — Тя натискаше по клавиатурата на някакъв компютър. Прочете екрана. — Закъснял си с няколко месеца за уговорената си среща със съветника.

— Сигурен съм, че има някакво недоразумение — казах.

— Ами, иди да недоразумяваш с него.

Тя махна с ръка на един от охраната и аз се намерих в някакъв асансьор. Този път беше истински. Значи напредвах. Изкачихме се чак на 40-ия етаж. Бях избутан в офиса на някое от административните лица.

Раца Лузеини седеше зад бюрото си. Очите му на влечуго се втренчиха в мен. Белегът от нож, който минаваше от устата до лявото му ухо, посиня.

— Значи ти си Инксуич — каза той. — Очаквах да видя много по-внушителен мъж.

— Искам да наема убиец на кредит — казах аз, защото не исках да започне с всички онези италиански заобикалки.

— Сигурен съм, че е така — отвърна Раца. — Тъкмо затова исках да те видя. Кредит. Кога ще платиш? — Размахваше някаква квитанция. — Миналата есен нае двама снайперисти. И двамата ги убиха. А ти дори не се появи от благоприличие да платиш компенсацията. Тази квитанция — и той я размаха с италиански жест за насочване на вниманието, — е предмет на повече юридическа кореспонденция от всичко останало на бюрото ми! Адвокат след адвокат, фирма след фирма за събиране на сметки. Писма, писма, писма! До гуша ми дойде от тях! Един съветник може да върши много повече от това да се занимава с неоправени счетоводни сметки.

Започвах да се чувствам неловко. Трябваше да е някаква астрономическа сметка.

Той, съвсем по италиански, продължаваше:

— Знаеш правилата. Ликвидирай или ще бъдеш ликвидиран. Така че кога имаш намерение да вземеш тази „бибипана“ сметка от моя „бибипан“ поднос?

— Какво не е наред с нея?

Той повтори като ехо думите ми няколко пъти.

— „Суиндъл и Крауч“ няма да я платят, защото нямат съответната разписка. Федералното правителство няма да я плата, защото ти не си я подписал. „Октопус Ойл“ няма да я плати, защото третият помощник на вицепрезидента не е парафирал заявката. Писма, писма, писма! Потоци писма! А ти къде си? Не можем да те открием. Офейка от хотела си…

— Почакайте — казах аз. — Не съм бил в никакъв хотел.

— Каквато й да е историята ти, Инксуич, заради теб всички „бибипани“ компютри в организацията така се побъркаха, че се изръсихме цяло състояние за бушони.

— На каква стойност е тази сметка? — попитах.

— Две хиляди долара отвърна Раца Лузеини. — Не е до парите. Става въпрос за бъркотията в организацията. Трябваше да ги платим, само за да поставим в ред компютрите. Вече така са се побъркали по цялата тая работа, че издават само безсмислени звуци. Тъкмо вчера се опитвахме да изчислим стойността на наемните убийци за ЦРУ, обаче всичко, което излезе на принтера, беше цената на Кейп Канаверал. Плати я тая „бибипана“ сметка!

Мога да съм много хитър в тия неща. Казах:

— Добре, г-н съветник, ето какво ще направя. Ще платя тая сметка, но ми дайте още един наемен убиец.

Той се замисли. Сицилианците много бързо схващат у кого са козовете.

— Кога? — попита той.

— Само след 2–3 дни. Трябва преди това да свърша някои неща.

Очите му на влечуго бяха силно присвити.

— Добре — каза. — Ще задържа за малко цялата тая работа.

Излязох, без на практики да усещам земята под краката си. Не бях вътре с десет, а само с две хиляди.

Трябваха ми само две хиляди и една графиня Крек щеше да бъде мъртва!