Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (10)

Глава втора

Раца Лузеини, главен съветник на capo di tutti capi Фаустино „Примката“ Наркотичи, седеше величествено на бюрото си и ме очакваше.

— Сега — каза с голямо задоволство, — можем да въведем в ред онези „бибипани“ компютри.

Преброих две хиляди заработени с труд долара в чакащата ръка на счетоводителя, който стоеше до бюрото му. Получих разписка и той хукна да разплита мозъка на компютъра в счетоводния отдел преди да са продали Манхатън обратно на индианците.

— А сега — каза Раца и белегът, който свързваше устата му с лявото ухо, страшно заприлича на тирбушон, — ето ти го твоят наемен убиец. — Подаде ми бяла картичка, в горния ъгъл на която имаше черна ръка.

— Почакай — казах аз. — Не трябва ли просто да отида в „Личен състав“ и да им кажа да се обадят на човека и да ми го изпратят?

— Погледни картичката — каза Раца.

Така и направих. Средният пръст на силуета беше щръкнал над другите — италианската символика за „до бибипа ти“ или „избибипан си“.

Никога не се доверявай на мафията!

— Не спазваш твоята част от сделката! — изкрещях аз.

— Напротив, спазил съм я — отвърна Раца. — Но откакто позволи последните ти двама снайперисти да се затрият, никой тук ти няма доверие. Зле изработен план или просто си ги застрелял сам за собствено удоволствие. Обърни картичката и ще видиш един адрес. Отнеси я там, представи я и ще получиш човека. Можеш да правиш каквито си уговорки искаш, да му платиш застраховка и може би да го закопаеш или не — твоя работа.

— Чакай — казах. — Нещо ми подсказва, че нещо не е наред при тоя приятел.

— Е, честно да ти кажа — отговори Раца, — така е. Той е толкова мръсен, разяден „бибипец“, че никой повече не би го наел, освен ако не е толкова „бибипски“ разярен на жертвата си, че да иска да й се случи нещо ужасно. Адвокатите не го наемат повече. Има си една порочна наклонност — отврат.

— Какво толкова прави? — попитах вцепенен. Ако някой е твърде лош и за мафията, значи трябва да е доста ужасен.

— Сам го разбери — отвърна Раца.

— Но аз трябва да разполагам с човек, който стреля точно и убива със сигурност.

— О, той ще се справи идеално. Обаче така го прави, че да ти се обърнат червата. Но ей ти го наемният убиец, Инксуич. Точно както се споразумяхме. И ако успееш да затриеш и него, ще станеш „бибипски“ герой. Така че довиждане, Инксуич, довиждане.

Адресът беше доста далеч в Куийнс и пътувах безкрайно с метрото, докато стигна там. Кварталчето едва ли беше изглеждало по-добре и в началото си: явно още тогава е било построено, за да тъне в пълна разруха. Къщата беше в една странична уличка и изглежда част от нея се даваше под наем. Тръгнах по една разбита пътечка, изкачих се по разбитите стълби и позвъних на един разбит звънец.

Присъствието ми беше доловено. С рязко дръпване, което почти отнесе шапката ми, разбитата врата се отвори с трясък.

На прага стоеше една огромна жена. Имаше мустаци като на сержант от кавалерията. Втренчи се. Предпазливо й подадох картичката. Тя я погледна, после ме помете навътре и затръшна вратата.

— Значи искаш да се видиш с непрокопсания ми, нищо и никакъв син, така ли? Ще го намериш в мазето при другите плъхове.

Не обичам плъхове. Казах:

— Не може ли да го помолите да се качи тук, за да си поговорим?

— В името на кръвта Исусова, не! Той се крие.

— От полицията?

— Тая гнилоч не е достойна дори за тях. От инкасаторите! Всеки ден инкасатори! Не мога да погледна през прозореца, без да видя инкасатори! Ама той да излезе и да си намери прилична работа? Не. Да издържа бедната си стара майка, която толкова изстрада, за да го доведе на бял свят? Не. Единственото, което прави, е да се крие в мазето! Та какво иска сега мафията от него? Мислех, че са приключили с него и щяха добре да направят.

Бях малко разколебан от това огромно чудовище. Казах меко:

— Мога да му намеря работа. Тогава ще е в състояние да плати всичките си сметки.

— Да-да! И да му дадеш пари, той няма да си плати сметките. Излиза и флиртува. Точно като разпътния си пропаднал баща, дето предаде Богу дух, мир на покварената му, воняща душа! Флирт, флирт, флирт — само за това става тая измет. Бия ли го, бия. Възпитавам го както трябва. Но в жилите му тече покварена, гнила кръв. Кръвта на развратния му, гнил, непрокопсан баща! Значи ще му намериш работа? Ще се измъкне и ще профука парите. Обаче не може да излезе. Инкасаторите.

— За какво са всички тия сметки?

— За „бибипаната“ болница. Хвърлят на вятъра по петстотин долара на ден, за да спасяват ненужния му живот. О, аз го измъквам, когато разбера, но късно. Вече дължи 4900 долара! И то заради някаква отвратителна автомобилна катастрофа! Поне да имаше достатъчно акъл, за да го застрелят като непрокопсания му баща! Не! Трябваше да попадне в автомобилна катастрофа, но дори там не му стигна ума да се претрепе.

Хрумна ми много добра идея.

— Ще ви дам парите, за да платите сметките, и тогава той би могъл да работи за мен.

— Аз не вземам никакви кървави пари! Да не мислиш, че искам някакви окървавени пари да тежат на душата ми, когато отида на последно причастие? Каквито и сметки да се плащат, ти ще го направиш.

— Добре, но нека поне да поговоря с него — казах аз.

— На твоя отговорност, не на моя. Не вземам участие в мръсотиите, които той върши. Като искаш да говориш с него, слез през тая врата. А ако искаш да го застреляш, ще си запуша ушите.

Слязох по някакви прашни мръсни стълби в прашно мръсно мазе. Зад прашни мръсни мебели, на прашно мръсно легло лежеше мъж, целият покрит със затворнически татуировки.

Беше се снишил и държеше двуцевен „леопард“, насочен към гърдите ми!

ТОРПЕДО ФИАКОЛА! Снайперистът, нает от Бери да застреля Хелър в хотел „Брюстър“, същият хулиган, когото Хелър беше запратил надолу от надлеза на магистралата миналата есен. О, това беше добре! Имаше сметки за оправяне!

— Здрасти, Торпедо — казах аз.

Сивото му лице стана още по-сиво.

— Ти откъде ме знаеш? Аз не те познавам.

— Видях те, докато още работеше за мистър Бери — отвърнах.

— Исусе! — каза той. — Не казвай на Бери как да ме открие. Той си мисли, че съм фалшифицирал доказателствата и съм прибрал парите за наемането, без да изпълня договора! Не съм аз! Тоя „бибипец“ ме хвана в капан и трябва сам да е прибрал парите. И повярвай, ако знаех къде да го намеря, щях да го очистя без пари! „Бибипелето“ му с „бибипеле“, даже не си изпълни заканата да затрие майка ми!

Нещата вървяха от добре към отлично.

— Остави оръжието, Торпедо. Раца ме изпрати тук, за да ти предложа работа.

— Значи трябва да е доста рисковано убийство, иначе Раца нямаше да се сети за мен. Тоя „бибипец“ иска да ме види мъртъв.

— Работата е лесна — казах аз утешаващо. Седнах на някакъв кашон.

Постепенно разубеден, Торпедо остави настрана леопарда и седна на ръба на прашното мръсно легло.

— Слушам те — каза той.

— Ще платя на данъчните агенти и ще ти дам още пет хиляди долара, когато свършиш работата.

— Още десет хиляди плюс допълнителните разходи — отвърна той. — Вече си нямам даже и пушка.

— Ще платя сметките, които дължиш, пет хиляди долара плюс допълнителните разходи и повече не качвам, Торпедо.

Той завъртя глава отрицателно. Това бяха всичките пари, които имах — и още малко всъщност, ако разходите се окажеха много големи.

Положението беше безизходно.

— Ще си имам проблеми със съюза, ако подбия цената на наемните убийци — каза той.

— Получаваш 4900 долара плюс още пет хиляди плюс разходите — отвърнах. — Откога наемните убийци струват над десет хиляди долара?

— Нали има застраховка. За наемен убиец е необходима високорискова застраховка. Струва хилядарка на ден. Бибипаната ми майка няма да ме остави да изляза от къщата, ако не съм застрахован. Тя постоянно крещи тук долу да изляза и да си намеря работа, ама аз я познавам. Коварна е. Ще трябва да вдигнеш предплатата.

Поклатих глава. Безизходица. Седяхме. Не обичам неудобното мълчание. Попитах:

— Защо не обичат да те наемат, Торпедо?

Той сви рамене:

— О, всъщност нищо важно. Тъпи предразсъдъци. Мистър Бери беше единственият, който нямаше нищо против. Но откакто и той вече не иска да ме наема, съм без работа. Мълвата се разпространява, нали знаеш.

— За какво? — попитах аз.

— Е, те си мислят, че става въпрос за извратена наклонност. Нищо подобно. Съвсем нормална е и това ми го каза една много авторитетна личност. Всъщност точно заради тази авторитетна личност започна цялата работа.

— Какво започна?

— О, не е проблем да ти кажа, ако все още не си осведомен. Става въпрос за секс.

Охо! Това можеше да ми бъде от полза.

— Я доуточни — казах.

— Нямам причина да го крия. Всичко започна преди около шест години, когато си излежавах присъдата във федералния затвор. Минах през терапия за модифициране на поведението. Страхотна работа. Психологът на затвора, който се занимаваше с организирането на груповите изнасилвания, беше жесток пич. Един ден бях на консултация при него и той каза, че е забелязал как аз никога не се присъединявам към редицата на изнасилвачите под душовете и че се притеснява за мен.

… Попита ме как би могъл да реформира поведението ми към по-голяма престъпна склонност, като не участвам в груповата терапия. Каза, че затворниците поддържат затворите, но психолозите поддържат затворниците и че ако не съдействам, щял да отнесе случая ми до затворническия комитет като непоправим. Той беше добър човек, много състрадателен и каза, че не иска да прави това. Така че му съдействах…

… Работи дълго с мен — обикновените сеанси в затворническата психология: аз го „бибипах“ и той ме „бибипаше“ в „бибипа“. И точно тогава той откри какво не е наред с мен…

… Никога не бях успял да получа ерекция, не успях и с него. Стана му мъчно за мен. Ама наистина. На главата му бяха всички други случаи в затвора, които трябваше да модифицира, а даже отделяше от времето, в което трябваше да ги „бибипа“, за да разговаря с мен. Много добър човек…

… Признах му, че никога не бях успял да го направя с момиче, момче или каквото и да било. Попита ме дали някога съм искал да избибипам майка си и беше много шокиран, когато отвърнах, че при целия бой, който тя ми хвърля, просто това никога не ми е идвало на ум. Трябваше направо да му кажа, че когато някой те бие постоянно и ти крещи за флиртаджийство, е почти невъзможно да си помислиш да „избибипаш“ тоя човек…

… И той мисли, мисли, и накрая стигна до решението. Дали съм бибипал някога мъртва жена? И аз трябваше направо да си призная, че не съм го правил. Та той ми каза, че е по-добре да намеря някоя мъртва, но да се уверя, че е все още топла. Каза, че е в основния курс по психология, съвсем нормално нещо. Освен това ми обясни до последния детайл как да го направя. Обаче имаше една пречка. Бях в мъжки затвор и наоколо нямаше мъртви жени. Но той подпечата картата ми за условно освобождаване в знак, че така или иначе поведението ми е модифицирано и им препоръча да ме пуснат сред обществото. Та така излязох от затвора. Наистина добър човек.

… Както и да е, аз хич и не помислих за това през следващите шест месеца. Шайката нямаше наемни убийци по това време и от „Личен състав“ ме изпратиха надолу към Ню Мексико да стрелям в някакво превозване на наркотици. Една нощ в пустинята охраната на камиона беше нападната от пътни бандити и в пукотевицата останалите успяха да избягат. Много олово се изстреля. Аз чух някакви стенания, пропълзях и да го бибипам, ако там не лежеше една мексиканка, надупчена от сачми…

… Тя пририта няколко пъти и умря. И на мен внезапно ми хрумна, че трябва да проверя как действа оня основен курс по психология. Та значи вдигнах полата на трупа и, Исусе Христе, да бъда „бибипан“, ако не получих ерекция. Вкарах го значи в трупа и подкарах с пълна пара. „Бибипах“ като обезумял. Имаше нещо в мъртвите й очи, които се взираха в мен. А и тя не казваше и думица за това колко съм непрокопсан, а устните й бяха дръпнати назад от предсмъртната агония.

… Боже, наистина й го излях. Шест „бибипани“ пъти! Но след това вече беше изстинала, започна да се вкочанясва и вече не вършеше работа. Трупът трябва да е все още топъл, за да се получи както трябва. Но докато цялата работа продължава, можеш да ги наричаш както си искаш и те няма да ти кажат и думица. Просто си лежат и ти дават да им го изливаш. Най-хубавото са мъртвешките очи.

Бях напълно завладян от разказа. Главният психолог в затвора беше създал един истински, завършен некрофил!

— Ти писа ли на психолога, за да му разкажеш за успеха си? — попитах.

— Ами не. Защото знаеш ли, има нещо, което не разбирам. Когато другите се върнаха, след като бяха затрили пътните пирати, и ме видяха, че стоя над мъртвата жена с висящ „бибип“, разбраха какво съм направил и „бибипците“ им недни, първо искаха да ме пречукат, а после нито един от тях не искаше повече да говори с мен. Мълвата се разпространи и даже шайката на Фаустино Наркотичи не искаше да ме наеме. Само мистър Бери се разсмя и започна да ми дава работа. Но вече и той се отказа от мен.

— Хайде да поговорим за тази сделка — предложих.

— Нямам какво повече да ти кажа. Трябва да се платят сметките ми, десет хиляди долара и разходите. Ще имам истински неприятности, ако склоня на по-малко.

Приготвих се да изстрелям последния си коз.

— Тази сделка — казах, — е за една жена!

През него сякаш мина електрически шок. Той се вторачи в мен, а челюстите му се отпуснаха.

— Една млада и красива жена — допълних.

Дишането му внезапно се учести, а устните му започнаха да треперят. След това каза:

— И веднага щом я убия, мога да „набибипам“ трупа?

— Без съмнение — казах.

Очите му заблестяха от вълнение. Когато овладя емоциите си, той каза:

— Мистър, сделката е готова. Плащате сметките ми, давате ми пет хиляди долара плюс пари за разходите, а аз мога да правя с трупа, каквото си искам.

— Можеш да я „бибипаш“, докато се наситиш — отвърнах.

Охо, той стана нетърпелив и развълнуван.

Когато напусках къщата, майка му ме попита:

— Не можеш ли да уредиш да го убият „бибипания“ „бибипец“ в тая акция?

— И дума да не става — отвърнах. — Той е безценен. — И взех от нея сметките за болницата, за да ги платя.

Крачех надолу по улицата, сякаш ми бяха пораснали крила. Торпедо беше един опитен наемен убиец, който ставаше идеално за целта. А с обещания му бонус щеше да има хъс като на змия, гонеща заек.

Мисълта, че графиня Крек не само ще умре, ами и тялото й ще бъде поругано, ме изпълваше с огромно задоволство.

Тя заслужаваше точно това. А и знаех, че този беше единственият начин, по който някой, освен Хелър, може да докосне чистото й, благородно тяло. Да я докоснеш така, докато е жива, би означавало смърт!

Трябваше да свърша някои неща и да уредя други. Налагаше се да разбера схемата на разходките й, така че да улуча момент, в който тя е сама. Трябваше да намеря пушка, за предпочитане с експлозивни куршуми.

Бях си получил наемния убиец! При това какъв! Некрофил!

ГРАФИНЬО КРЕК, НЕ САМО ЩЕ СИ МЪРТВА, НО И НАПЪЛНО ОБЕЗЧЕСТЕНА.