Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (56)

Глава трета

Изтощено се взирах, за да разбера какво ще се случи по-нататък.

Всичко, което получих за два пълни часа, беше плискане на вода от време на време и гледката към пристанището през очи, пълни с мехурчета.

Бяха изпратили работна лодка, която възстановяваше отломките под претърсващите светлини. Но това не беше важно. Освен това имаха и патрулираща голяма моторна лодка, която се движеше наоколо, преглеждаше водата с дълги лъчи.

Въобще не можех да разбера къде е Хелър. Най-сетне, когато той вдигна ръка, видях, че е облечен във водолазен костюм. Изругах. Той беше имал един цял следобед и всички средства, които можеше да открадне от кораба на бреговата охрана, за да подготви влизането си. Действаше в добре упражняваната роля на флотски военен инженер, офицер с почетна значка на доброволец. Но се намираше в твърде вражески води и се съмнявах дали въобще някога преди е имал у себе си толкова точно шпионско устройство като онова, което аз му бях поставил: самата следяща система.

Обадих се още два пъти на началника на пристанището, като му казах, че знам със сигурност, че мъжът е във водата и ще тръгне към яхтата. Той ми отвърна, че взема всички предпазни мерки.

Тогава внезапно получих ясна картина на кораба. „Златният залез“ беше оставен на котва доста встрани от всичко останало. Божичко, изглеждаше голям като лайнер.

Целият беше обграден от плуващи площадки, които бяха свързани с него чрез въжета. От дясната му страна се къпеха в собствените му прожектори стълбата за слизане на сушата, както и бялата му страна.

Гледката изчезна и при мен отново настъпи тъмнина.

После изведнъж — друга гледка: носът на яхтата се изправи право нагоре. После изчезна.

Ако можех просто да определя точно къде ще бъде той, можех да ги предупредя!

Друга картина. Корабът изглеждаше отдалечен. Беше обърнат насам откъм широката си страна и плаващите площадки и прожекторите блещукаха отвъд черната широта.

Развълнувано се обадих на началника на пристанището.

— Той е на около сто ярда перпендикулярно на кила на кораба откъм дясната му страна!

— Разбрах — отвърна той и тръшна слушалката.

И той наистина беше разбрал! Почти веднага чух приближаващата пулсация на мотори. Началникът на пристанището, Бог да го поживи, трябва да беше в радиоконтакт с патрулиращата моторна лодка.

Кратка картина от моторницата, приближаваща се право отпред с голяма скорост, точно срещу Хелър!

Черен екран.

Чаках, останал без дъх. Минута, две, три…

Друга картина! Той беше право пред кърмата! На около петдесет ярда от яхтата! Надписът „Златен залез — Ню Йорк“ се виждаше ясно в трептящите светлини на пристанището.

Отново се свързах с началника на пристанището.

— Той е на петдесет ярда пред кърмата на яхтата! ХВАНЕТЕ ГО!

— Добре! — изръмжа началникът на пристанището.

Картината изчезна. Но в аудиовръзката започнаха да бълбукат мотори, които ставаха все по-силни.

Един промит от вода поглед към патрулиращата моторна лодка. Идваше право към него.

Тъмнина. Една минута, две минути, три минути. Бях задържал дъха си. Четири минути, пет минути… Какво, по дяволите, ставаше?

Разтърсих глава, за да я проясня, понеже беше олекнала и се беше замаяла от липсата на въздух. Екранът ми просто си оставаше черен!

Кислороден апарат! Той вероятно използваше кислороден апарат, взет от Номер 81! Да, имаше глух ритмичен звук, който бях пренебрегнал. Но къде беше той?

Времето минаваше.

Тогава си помислих, че виждам нещо. Не можех да бъда сигурен. Това беше просто тъмнина на черен фон.

Усилих приемането на екрана до край. Да! Множество от подводни колове! Хелър беше под някакъв док!

Картина!

Той гледаше към една платформа за снабдяване с бензин и дизелово гориво, върху която имаше огромен надпис. Пристанището за яхти!

Грабнах телефона.

— Сега вече го хванахте! — изкрещях аз. — Какъв е докът точно срещу вашата плаваща платформа за гориво?

— Това е офисът ми! — отвърна началникът на пристанището.

— Той е във водата под него! — казах аз. — ЗАСТРЕЛЯЙТЕ ГО!

Телефонът бързо беше затворен.

Гласове! Чувах гласове в аудиовръзката си.

— Тоя „бибипан“ агент от ФБР казва по телефона, че е точно под дока! — Беше гласът на началника на пристанището!

— Как може да знае тоя „бибипец“?

— По дяволите да върви това! Тръгвайте с пушки към онази платформа за гориво, бързо. Ти, Хайпер, слез по стълбата и почни да стреляш под него!

Тъмнина.

Страховит тъп звук и стон, който прави куршумът, минавайки под водата! Друг изстрел. Още един!

Бълбукането на мотора на патрулиращата моторница.

Картина!

Беше откъм средата на канала и гледаше назад към дока.

БУУУМ!

Пламъци избухнаха като гейзер в небето! Сътресение във водата!

Целият офис бавно тръгна нагоре към небето, преобърна се и се разби на горящи късове.

БУУМ!

Патрулиращата моторна лодка се разхвърча при един огнен проблясък.

БУУУУУУУУУМ!

Цялото депо за гориво хвръкна във въздуха! Една ревяща гъба от кипящ огън израсна в небето.

Парчета се удряха с трясък и съскаха наблизо.

Прочистване на гледката на нивото на водата.

Вече всичко беше в огън, който блестеше ярко.

— Е, не беше устройство за подводно търсене, тъй или иначе — измърмори Хелър.

Тогава погледът му попадна на едно отдалечено носещо се във водата тяло. Той каза:

— Съжалявам, момчета. Дано вашият Бог Исус Христос помилва душите ви. — Той звучеше много тъжно.

Аз ругаех. Нямаше никой, на когото можех да се обадя.

Но надеждата не беше умряла. Яхтата беше вдигната в бойна готовност, а той все още трябваше да мине между две редици хора. Осветената плаваща площадка не можеше да бъде приближена. Все още имаше вероятност да хванат Хелър!