Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (22)

Глава шеста

Следващите три дни претърсвах шосетата за графиня Крек със заредена пушка и наемен убиец, когото го сърбеше пръстът да натисне спусъка.

Имаше само ограничен брой пътища, по които тя можеше да тръгне на юг, и като се движехме напред-назад през целия окръг, разпитвайки по бензиностанциите и входовете на мостовете, патрулирахме по всеки един от тях.

През първия ден, около обяд, хвърлих едно око на екрана. Тя стоеше на нещо като планинско било и се взираше във върховете, обвити в синката мъгла. Не поглеждаше към никакви табели, а малко след това отново се появиха и смущенията. Следата не можеше да бъде сгрешена: графинята беше някъде във вътрешността на страната, където атлантическата крайбрежна равнина се възвишаваше към Апалачите. Това елиминираше всички пътища в близост до крайбрежието. Усетих, че се приближаваме към целта.

Лично аз прекарвах времето си ужасно и единствено чувството ми за отговорност като офицер от Апарата ме караше да продължавам търсенето. Не можех да понасям близостта на Торпедо Фиакола.

Мръсният му звяр, не само че вонеше, ами и не спираше да се жалва, че съм бавен. Искаше да се захване с убиването, гърчеше се и агонизираше за това колко е фрустриран и как трябва да го направи. През цялото време галеше дулото на пушката си, изпразваше я, плюеше по патроните и отново я зареждаше, тананикайки на куршумите да му доставят следващата оргия. Само като слушах, започваше да ми се повдига от отвращение.

На втория ден, встрани от един път, който наблюдавахме нащрек, си дадох минута почивка, за да хвърля едно око на Хелър.

Той бе все още във Флорида, напълно неосведомен за жестоката опасност, която дебнеше неговата любима.

Вървеше към някакъв порутен хотел, който стоеше между палмите на една пясъчна ивица. Силен вятър накланяше и извиваше дърветата. Един алигатор пробяга уплашено през пътя пред него.

Един предприемач, облечен в дрехи цвят хаки с черни петна от пот под мишниците, му каза:

— Мистър Флойд, как, ПО ДЯВОЛИТЕ, полагате ъглите на основата толкова точно? Повечето инженери използват теодолит. Никога не съм виждал някой да го прави с часовник.

— Определяне на точното време — каза Хелър, а умът му очевидно бе съсредоточен върху други неща.

Влязоха в хотела. Чернокожият барман видя Хелър да идва и приготви един „Севън Ъп“. Хелър го попита:

— Някой търсил ли ме е по телефона? Барманът се провикна към някого. В огледалото виждах строителни работници, наредени по бара. А долу в края кой беше това? Рат? Много невзрачен, облечен в потно хаки като останалите и с мустак, който не може да бъде сбъркан: поне беше на работното си място и вероятно не бе разпознат от Хелър.

Към Хелър се приближи едно момиче от телефонната централа, мексиканка, ако се съдеше по вида й, със слушалки на главата и един жак в ръка.

— Nada, nada, мистер Флойд — каза тя. — Аз опитва цял сутрин, докато вас няма, но те не отговаря. Norteamericano telefonista operador dice que — извинете, аз отскоро в страната — операторът казва те в отпуск. Те не вдига.

— Да — каза Хелър. — Зная, че са в отпуск. Но, моля, продължавайте да опитвате. — И й даде десетдоларова банкнота.

Тя се захили и го изгледа отгоре до долу замечтано. Той обаче я отпрати. За момент ми хрумна, че ако не бях изключил телефона им, поставяйки го в режим на „отпуск“, щях да мога да разбера координатите на графинята от сълзливите свързвания на Хелър с любимата му. Но беше твърде късно да се съжалява за стореното. Бях напълно уверен, че мога сам да я намеря.

На втория ден, докато претърсвахме планините на Пенсилвания, пак я зърнах на екрана. Седеше до някакво езеро и гледаше замислено отражението на едно островче върху спокойната вода. Наоколо имаше много храсти с бели, подобни на кадифе цветове и други, напъпили в тъмночервено. Не познавах тези растения, а и беше доста рано за подобна гледка, но времето през тази ранна пролет беше нетипично топло.

Потърсихме езера по пътя и докато Торпедо се лигавеше, хленчеше и галеше патроните и панталона си, проверихме три. Никаква сухопътна яхта. Никаква графиня Крек.

На третия ден, след една безплодна сутрин между Хегърстаун, Мериленд и Уинчестър, Вирджиния, карайки по държавно шосе №81, намерих следа. Забелязах, че навлизам в район, където цъфтяха същият тип храсти, които тя беше наблюдавала. Приближавахме се.

И тогава внезапен шанс! Веднага след като обядвахме, се прегърбих нетърпеливо на задната седалка на форда, с който бяхме, и включих екраните. И ето я нея! Зяпаше някаква плитка долина, в която течеше малко поточе. Навсякъде около нея имаше цъфтящи храсти. Каква мишена, само ако можехме да я открием!

Не обръщах внимание на Торпедо на предната седалка: той както обикновено си хленчеше, че повече не издържа забавянето, че го сърби и изгаря от желание да го вкара в прясно убитата мишена и дали не мога да побързам, преди да съм го докарал до лудост. Зад нея се чу рев на мотор. Тя се обърна. Бум-Бум изскочи от един джип и я приближи. Това ми даде още една следа: втората къща на колела вероятно дърпаше джип на теглич, както става често. Това щеше да улесни разпознаването им.

Бум-Бум изглеждаше развълнуван.

— Мис Джой, обадих се, както ми поръчахте. И мисля, че му хванах следите. След като пострадал, се е оттеглил в един почивен дом!

Тя възкликна:

— Страхотно! Тогава просто започвай да телефонираш във всички почивни домове!

Бум-Бум отвърна:

— Много съжалявам, мадам, но тридневното въртене на телефоните изгърмя мангизите! След като подвижният телефон изключи, сме похарчили хилядарка за автоматите.

— О, добре. Ще се върна с теб, за да изтегля още хиляда долара с кредитната карта.

Скръцнах със зъби. Бях забравил, че могат да се теглят пари в брой. Удостоверението ми за половин милион в лапите на „Скуийза Кредит“ се оказваше все по-застрашено.

Те се качиха в джипа и Бум-Бум подкара с голяма страст по една конска пътека. Втурна се в някакво сечище. На една табела пишеше:

УНИВЕРСАЛЕН МАГАЗИН

БОГ ХОЛОУ

Изглеждаше като ненаселено, гористо място.

Графиня Крек влезе и с кредитната карта получи пари от един усмихнат магазинер. Освен това купи тъмна, пушена шунка от Вирджиния, която висеше по рафтовете и каза на магазинера да я изпрати на готвача. Значи беше във Вирджиния! Бях на прав път! И аз бях във Вирджиния, а също и хленчещият, нетърпелив Торпедо.

Бум-Бум отиде до един външен телефонен автомат и затвори вратата на кабинката. Графиня Крек, да я „бибипам“, не го последва, така че не можах да видя номера, който щеше да ми даде абсолютно точно мястото на целта ни.

Тя мина по една пътека и пред нея се показаха превозните средства. Сухопътната яхта и другата по-малка къща на колела бяха паркирани под формата на буквата L. Навесите им бяха извадени. Много живописно. В центъра на L-то имаше голяма маса за пикник, която беше нагласена за постоянно. Превозните средства бяха скачени към водопровод: това трябва да бе нещо като национален парк, много чист и красив.

Една възрастна жена, вероятно италианка, с униформа на стюардеса слагаше обяда върху масата за пикник. Видя, че графинята идва, погледна я и се усмихна. После графинята влезе в зоната на интерференцията и екранът ми се опразни.

Нетърпеливо започнах да се ровя в струпаните карти и пътеводители. Намерих три различни места с името Бог! Нито едно от тях обаче не се наричаше Бог Холоу. Но ВСИЧКИ бяха на север от Линчбърг!

Станах много изобретателен. Единственият начин, по който се стигаше до Феър Оукс по главно шосе, бе през Линчбърг. Трябваше да действам на секундата.

Незабавно избутах настрана хленчещия, страдащ Торпедо, запалих колата и подкарах като луд към Линчбърг. Намерих един мотел точно на юг от града по държавно шосе №29.

Мястото беше опърпано и очукано, но стаята, която получих на втория етаж, беше идеална. Предоставяше толкова широка гледка към шосето, че не можех да пропусна нищо. А паркингът срещу стаята представляваше най-добрата стартова площадка, откъдето можеше да започне гонитбата!

Беше ужасно единствено, че споделям една стая с Торпедо. Хленченето му се увеличаваше все повече и повече и вече беше напълно неистово. Но трябваше да се грижа за парите си, а мотелите са скъпи.

Седнах, загледан в екраните и в шосето. Трябваше само да чакам. Действията на Хелър ме заинтригуваха. Той търчеше и забучваше в пясъка колове с някакви лентички по тях. Накрая припасите му свършиха и той се върна при една купчина с други. Наблизо стоеше мъж с пилотска униформа, който записваше нещо в една тетрадка и наблюдаваше как няколко багера правят изкопи. Видя, че Хелър се приближава.

— Мистър Флойд, какъв е тонажът в тия охладителни тръби? — попита пилотът.

— Тринайсет, двайсет и три — отвърна Хелър. — Все още ли смятате да ги вдигнете утре?

— Така е по план — каза пилотът. — Два товарни хеликоптера излитат за леярната в Скрантър, Пенсилвания, утре следобед.

— Имате ли нещо против да си изпрося едно возене? — попита Хелър. — Феър Оукс, Вирджиния, не е много встрани от пътя ви.

— Не съм чувал за това място — отвърна пилотът. — Вероятно е закътано между дърветата. Ако нямате нищо против да се спуснете по въжена стълба, заповядайте.

— Плашат ме до смърт — каза Хелър — нещо, което със сигурност знаех, че е открита, гнусна лъжа. Той висеше на зъбите си по обезопасителните въжета на космическите кораби просто ей така, за удоволствие.

Но пилотът усети лъжата.

— Сигурен съм. Радвам се, че ще си правим компания.

— До утре следобед — каза Хелър.

Напрегнах се. Това щеше да се случи скоро. Незабавно изпратих Торпедо със заредена пушка и очи, отворени на четири, да огледа всяко от местата Бог, които бях локализирал.

Торпедо се върна късно. Не беше се обадил. Крещеше от фрустрация.

— Трябва да си изпатиш като мен — изхленчи Торпедо, — за да разбереш от какво наистина имам нужда. От вчера знам, че имам гонорея.

— Какво? — креснах ужасен.

— Ъхъ, онзи „бибипан“ черен труп в Харлем. Тогава се зачудих защо е толкова сочна. Сега обаче знам. Имала е гонорея. Вече и аз имам. Но знам как да се оправя. Психологът в затвора винаги казваше на всичките осъдени, че единственото, което можеш да направиш с тази болест, е да я разпространиш бързо. Та, „бибипка“ му, къде е мишената? Къде, къде, къде? Трябва да я намеря и да го направя, след като вече имам гонореята. Трябва ми един копой!

Думите му бяха злочести. Изведнъж се притесних.

— Копой? — попитах. — Това нещо като голям датчанин ли е?

— Същия цвят. Само дето е малко по-дребен, това е всичко.

О, небеса, всичко, което това означаваше, ме фрасна като гръм. Онази жена, Бакит!

Ако медицинският съвет е да се търси копой, когато хванеш гонорея, то това включва и големите датчани!

Дали онзи голям датчанин е имал гонорея?

Дали Бакит имаше?

А аз дали вече имах гонорея?

Казах си колко съм глупав. Но не можах да се успокоя напълно и проседях нощта до прозореца в очакване да видя сухопътната яхта, като се опитвах сломено да приема факта, че вероятно не само ще полудея заради козите, ами и ще се сгърча, а костите ми ще се разложат от пренесената от куче гонорея. Беше ужасна необходимостта да се изправиш пред такова нещо. Знаех, че кариерата ми по всяка вероятност отива към края си. Но аз щях да бъда верен на дълга си и даже да полудея и да се разложа, щях да си остана офицер на Апарата. Понеже можех да сложа венец на блестящото си досие, като освободя Вселената от една напаст, известна под името графиня Крек. Но кой знае защо това успокоение не ми помогна. Дали някъде в кариерата си бях сгрешил нещо?

Имаше ли още някой, когото бях пропуснал да направя инвалид или да убия? Бях сигурен, че ме наказват за нещо. Но не защото не се бях опитвал да изпълнявам дълга си към Апарата сега и винаги. Бях сигурен в това. А просто защото боговете са предатели. Били са ми го приготвили.