Метаданни
Данни
- Серия
- Мисия Земя (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Death Quest, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Думбалакова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Л. Рон Хабърд
Заглавие: В преследване на смъртта
Преводач: Мария Думбалакова
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Вузев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полиграфия“ АД — Пловдив
Редактор: Владимир Зарков
ISBN: 954-422-041-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1871
История
- — Добавяне
Глава пета
Надникнах в предната стая. Поредната лесбийска двойка беше пристигнала. Съпругът — слабо американо-индианско момиче — очевидно се казваше Чийф Малкоум[1]. Съпругата беше възпълничка и силно изрусена на име Бакит[2].
Мис Пинч сваляше елегантното, подобно на одеяло палто на съпруга. Каза му:
— Ще бъдеш очарован, Малкоум. Психиатричният контрол на раждаемостта е за „бибипците“. И той е измама като самата психиатрия, а това вече значи нещо! Ти просто НЯМАШ представа колко великолепен може да бъде естественият секс!
Малкоум каза:
— Изплашен съм до смърт!
Само това ми трябваше! Втурнах се в стаята. Изкрещях:
— Не искам да виждам никакви мъртвешки, вторачени очи! Не ги понасям! Не ги понасям! НЕ ГИ ПОНАСЯМ!
Те ме погледнаха, малко притеснени. Но аз нямаше да позволя да ми се противоречи!
Знаех какво трябва да направя. Накарах мис Пинч незабавно да телефонира за електрокардиограф под наем. Само след като беше пристигнал и аз го бях захванал за китките на Малкоум, а портативният апарат бе поставен до леглото, за да мога да гледам как писецът цъка и чертае по хартията пулса на момичето, склоних да съблека дрехите си и започнах да си изпълнявам задължението.
Тогава обаче така бях фиксирал вниманието си върху писеца, за да съм сигурен, че под себе си нямам труп, че едва съзнавах какво върша.
На мис Пинч, която бе присвила устни, това хич не й хареса. Острието обаче се замята, когато момичето започна да пищи и аз го наблюдавах внимателно. Сърцето й все още биеше.
Най-накрая избърсах потта от веждите си и седнах на едната страна на леглото. Усетих, че бяхме близо. Може би трябваше да си сложа и на моята китка: сърцето ми биеше ужасно бързо!
При Бакит, лесбийката-съпруга, беше даже по-зле. Тя със сигурност не беше девствена, но дори при това положение трябваше да чукна няколко пъти по писеца, за да съм сигурен, че не е спрял.
Страшно!
Общо взето, трябва да им се е сторило доста незадоволително, макар след това да признаха, че преди не са изпитвали такова удоволствие.
След като си бяха отишли, мис Пинч ми изнесе лекция за задълженията ми и за това колко съм недостоен за голямото заплащане, което получавам.
— За малко да не успеем, Инксуич — каза тя укорително. — Не разбираш в каква критична ситуация е тази Бакит. Трябват ни двойни усилия, за да променим начина на мислене при бедното момиче. Тя имаше навик да го прави всеки ден с нейния голям датчанин, така че сексът означава много за нея. Ти си воин в едно трудно начинание и сега не е времето да се размекваш!
— С голям датчанин? — попитах аз. — Искаш да кажеш мъж от Дания?
— Не, не. Големият датчанин е куче, а кучетата имат особени „бибипове“: имат голямо анатомично разширение, страшно набъбват и се заклещват. Това е един от методите на психиатричния контрол на раждаемостта и представлява голяма конкуренция. Нямаш представа колко упорито работи онзи психиатър с нея. Беше толкова загрижен за състоянието й, че стигна до най-големи крайности. Даже й даде големия датчанин от една правителствена субсидия за Националния институт по душевната потайност — те помагат на нуждаещите се, нали, разбираш. И имахме големи проблеми: големият датчанин хапеше всеки, който се доближеше до нея, и трябваше да наемем една кола да го прегази. След това психиатърът се възползва от случая и я накара да се влюби в Малкоум с помощта на една полицейска палка вместо вибратор. И Малкоум трябваше да направи толкова тренировки по вдигане на тежести с език, че си изкълчи ченето. А слабото ти представяне тази вечер, което целеше да я върне към естествения секс, можеше да изпрати бедната жена отново при кучетата. Начинанието е трудно, Инксуич, ето защо трябва да се стегнеш и да запълниш пропуските!
Бях много разкаян. Но когато дойде време за лягане, настоях първо Мис Пинч, а после и Кенди да си сложат каишките от апарата. Те обаче ставаха все по-страстни и гърченето им изключваше връзката. Това, разбира се, спираше писеца на електрокардиографа и като си помислях ужасен, че го правя с труп, скачах.
Мис Пинч кисело обяви, че не съм си заслужил парите този ден и отказа да ми плати. Даже ме накараха да спя сам на едно канапе в задната стая.
Лежах там и се чудех какво може да ми е влязло в главата, когато телефонът иззвъня.
— Обажда се Торпедо — чух от другия край.
Като очаквах някаква чудесна, добра новина, го попитах:
— От Хеъритаун ли се обаждаш?
— Не. В Харлем съм.
— КАКВО? Слушай бе, идиот такъв. Обектът е в една огромна сухопътна яхта с тънки като хартия алуминиеви стени, които не биха могли да спрат и плюнка! — И му дадох номера и описанието на яхтата. — Точно сега е паркирана в парка „Кингсланд Пойнт“, на седемдесет мили право на запад от северен Хеъритаун с изглед към Хъдсън. Можеш направо да влезеш, да опреш пушката на слепоочието й и щрак! Работата ти е свършена. Хуквай веднага! За бога, какво те забави?
— Трябваше да си потърся оръжие и се сдобих с една красавица. Пушка за слонове с двойна цев на „Холънд и Холънд“, .375 „Н & Н“ Магнум. Сваля стена на обор! Има свръхмощен нощен телескоп „Бауш и Ломб“, удря всичко до хиляда ярда. Отне ми време да ги открадна, но действат отлично.
— Действат отлично? Откъде знаеш?
— Айде сега, не искаш да използвам непроверено оръжие за истински удар и да оплескам всичко, нали? Познавам занаята. Наистина залягам над работата си.
Казах с отровен сарказъм:
— Е, надявам се, че е показала добри резултати.
— И още как — отвърна той. — Пристигам в Харлем, след като се стъмни. И там има една тясна уличка, точно до оня вертеп, където свири най-шумният бенд на света. Та изчаках, докато мина едно черно момиче, и го надупчих. За малко да й изхвърли гръбнака. После я завлякох в мазето, свлякох дрехите от трупа и я оправих. Доста беше сочна. Лежеше си там и се взираше в мен с ония невиждащи очи, ама как се взираше само. Трябва да съм го направил около шест пъти. Тя изстина обаче, много се вдърви, та си помислих, че е по-добре да ти позвъня.
— Плаща ти се, за да вършиш работа! — изругах го.
— Естествено, естествено! Само се упражнявах. Освен това не исках да се хващам със същинската работа. Допреди един час ръцете ми все още трепереха от инжекциите.
— Трябваше да те застрелят — казах горчиво.
— О, да, по дяволите — отвърна той. — Трябва. Знайш ли, оня психолог в затвора имаше сифилис, предаде го на „бибипа“ и в устата ми и каза да го разпространявам. Така че трябва да ми бият инжекции с арсеник, за да не сълзят раните. Но това си беше загуба на време от негова страна, защото един труп не го е еня дали му предаваш сифилис: той просто си лежи и се взира в теб и не казва нито дума.
— МЛЪКНИ! — изкрещях му аз. — Хващай се на работа!
— И дума да няма. Въобще не стигнах до края с онова черно момиче. Знам точно къде е мишената сега. Гепвам една кола, отивам право там, застрелвам я, ще отдам дължимото на трупа и когато изстине твърде много за „бибипане“, ще ти се обадя отново, за да докладвам. Надявам се, че и ти се забавляваш! — затвори.
Опитах се да си доставя удоволствие с мисълта, че графиня Крек скоро ще бъде един осквернен труп.
Изведнъж обаче започнах да се притеснявам. Онова момиче от предишната нощ, Батър. Каза, че е имала коитус с козел.
Бях чел някъде, че когато дошли в Америка, испанците пипнали сифилис и го занесли обратно в Стария свят. А съвременните проучвания бяха открили, че болестта произхожда от един американски звяр, известен като лама, който е нещо като дългокрака коза.
Дали онзи козел й е предал сифилис?
Бях ли заразен сега?
Разрових съдраните книги от библиотеката. Намерих текст по медицина. Пишеше, че началото е много безобидно, а първият знак се появявал след десет до трийсет дни, когато се образувал малък оток, но после изчезвал. След това обаче се появявали поражения по кожата; човек напълно се раздробявал вътрешно и обикновено полудявал. Продължих да се ровя ужасен до умопомрачаване. Нищо подобно не съществуваше на Волтар. Тук вероятно нямаше лекар, който може да се справи със заболяването. Трябваше да науча всичко възможно за него, като си давах сметка, че ще чакам поне десет дни, преди да разбера. С известни усилия успях да се поуспокоя. Нямаше видимо доказателство, че съм загазил. Тогава погледът ми случайно се плъзна по един фатален параграф. Болестта беше взела името си от героя на едно стихотворение: Сифилус! Той бил ПАСТИР!
А пастирите пасат КОЗИ!
О, повярвайте, прекарах една неспокойна, ужасна нощ! Знаех, че съм обречен да се покрия с рани и да полудея.
Бледият ужас на зората промуши, заразените си пръсти през прозореца. Телефонът иззвъня!
Подскочих като ужилен.
Може би са добри новини, казах си, за да потуша малките викове, които се опитваха да се надигнат в болното ми тяло. Може би Крек е мъртва.
— Торпедо е на телефона — каза той. — Слушай, имам лоша новина за теб. Оная сухопътна яхта не беше там. Намерих много опаковъчен амбалаж в кофите за боклук наблизо — от магазини в Нюарк, при това съвсем пресен. На един етикет пишеше: „Пържоли за сухопътна яхта, поставете веднага в хладилник“, а на друга имаше номера на яхтата, който ти ми даде и върху който беше надраскано „кухненско облекло“. Значи наистина са били там само до преди няколко часа. Трябва да са се движили с голяма къща на колела, следвана от една по-малка, която видях да чака на опашката за такса на западната граница, за да мине по моста „Тапън Зий“ над Хъдсън. Това е само на около миля-две южно от Хеъритаун. Помня, че си казах: „Исусе, погледни я онази огромна къща на колела, заедно с всичкия хром“, когато излязох по Нюйоркския федерален транзитен път на държавно шосе №9, за да вляза в Хеъритаун. Така че вече знам как изглежда. Но не това е лошата новина.
О, Боже, сега пък какво?
— Сещаш ли се за плика, дето ми го даде с парите вътре? Ами, преди няколко часа бележката и хартията просто се изпариха. Нямаше да е кой знае какво, защото помнех телефона ти. Обаче и парите, които са били вътре, се изпариха! Нищо не остана от тях, освен малко зелен прах.
О, да го „бибипам“! Дезинтегриращият спрей се бе просмукал до парите в плика!
— Така че съм без пукнат грош.
О, идиот такъв! Беше минал точно покрай яхтата и я беше пропуснал! Моментално се сетих какво трябва да направя. Тоя беше твърде тъп, за да върши нещо друго, освен да убива.
Казах му рязко:
— Карай към Единадесето авеню и Петдесета улица. Тръгвай веднага. Ще те чакам на северозападния ъгъл!
Каза, че ще бъде там.
Промъкнах се в предната стая. Намерих портмонето на мис Пинч. В него имаше две хиляди долара! Взех ги.
Написах бележка, в която казах, че съм измъчен от притеснение за това, че не съм им доставил удоволствие предишната нощ, че ще отида на някой планински връх, ще седна на него и ще разбера какво не ми е наред, но до една седмица ще се върна, готов отново да действам.
Взех си документите от ФБР. Ако ме видеха с наемен убиец, щях да кажа, че изпълнявам правителствена задача и съм го наел да осъществи правителствен договор „в името на националните интереси“, като онези, които бяха осъществени спрямо Мартин Лутър Кинг, президента Кенеди и Линкълн и много други, които застават на пътя на правителството.
Въоръжих се.
Взех екраните и малко дрехи.
Измъкнах се от апартамента.
Щях лично да се погрижа Торпедо да намери вярната мишена и графиня Крек да умре!