Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (18)

Глава втора

Те минаха по някакъв криволичещ път, а после и по улици, затворени между плетове и железни стени, нещо като лабиринт от зеленина и ограничителни стоманени шипове. Между две сиви каменни колони имаше портал, а на едната от тях пишеше:

Д.ф.н., д.м.н. АГНЕС П. МОРЛЕЙ

РАЗКАРАЙТЕ СЕ!

През портала обаче не можеше да се мине.

Вътрешният път беше изцяло блокиран от най-гигантската къща на колела, която някога съм виждал.

— О-о-о-о-о-о-о-о! — възкликна графиня Крек. — Какво е това?

Бум-Бум включи на задна и паркира таксито до бордюра на доста голямо разстояние от портата, така че не се виждаше от нея. Той слезе.

Графиня Крек взе пазарската си чанта и също излезе. Върнаха се до портата покрай стената с шипове.

Графинята спря и се взря в огромното превозно средство.

— Бум-Бум, не знаех, че на тази планета има такива неща.

— О, да, мадам — каза той авторитетно, — това, което виждате, наистина е доста впечатляващо. За начало просто вземат купето на един от автобусите на компанията „Грейхаунд“ със специални размери, от онзи вид, който има панорамна платформа за пътешествия на запад. Един такъв автобус има по цялата си дължина под пода багажно отделение, високо около три фута. Те просто го махат и това им осигурява още много място. После разширяват горния панорамен етаж и се получава двуетажен автобус. След това пускат занаятчиите да се развихрят и те правят салони, трапезарии, церемониални зали и Бог знае още какво. Но този тук, както виждам, има и втора шофьорска кабина на покрива като на спортен риболовен кораб. Майк Мутационе ми разказа всичко за тях, в случай че трябва да взривя някой. Само мултимилионерите биха могли да си позволят нещо такова, щото мисля, че струват над триста бона. А тоя, като го гледам, е близо един милион!

Графиня Крек обикаляше около предната му част. Намери регистрационна табелка, на която пишеше:

СУХОПЪТНА ЯХТА

СУПЕР-ДЕЛУКС

Компания за поръчка на автобуси „Костли“

ДЕТРОЙТ

После мина по цялата му дължина, като се вглеждаше в противослънчевите затъмнени стъкла и пробваше разните външни вратички. Всичко беше в бяло и хром.

— Бум-Бум, — каза тя, — тази прилича на панаирджийските приземни каравани, които използвахме, когато бях малка. Пропътувала съм цялата Аталанта в една такава.

— Не знаех, че сте работили към южняшки цирк.

— Бум-Бум, можеш ли да караш такова нещо?

— А, чакайте сега, мис Джой. Точно тук, на документите за условно пускане, пише, че ако ме хванат да крада кола, веднага се връщам обратно в „Осининг“, който е само на няколко мили на север оттук. А си и мисля, че вече имаме достатъчно неприятности. Ей го идва икономът или някакъв там друг.

С много типична външност на иконом, мъжът се приближаваше по алеята от разпрострялата се къща. Каза с доста суров тон:

— Управителят на сервизната станция ни телефонира, че идвате. Ако ме придружите, ще информирам д-р Морлей за пристигането ви.

— Бум-Бум, — каза графиня Крек, — ти остани тук отвън. — Тя пусна една таблетка в устата си. Вдигна пазарската си чанта и последва иконома.

Минаха през голяма метална входна врата и влязоха в обширен салон. Целият беше от вулканична скала и декориран с експозиции на дърварски брадви, бойни брадви и брадви на вождове. Икономът й даде знак да почака и минаха през някаква друга врата в края на салона.

Графиня Крек извади от чантичката си една съвършено празна картичка. Взе някакво мускалче и я напръска с невидима течност. После я постави обратно в чантичката си.

Икономът влезе през задната врата и застана до нея. Сякаш призовавайки някого на кралска аудиенция, обяви:

— Доктор Морлей ви очаква.

Графиня Крек мина покрай него и влезе в тъмната стая. Изглеждаше като нещо средно между стая за консултации и работен кабинет с атмосфера, потискаща от една страна с черните лъчове на тавана, и смъртоносна от друга, заради огромното количество апаратура за електрошокове наоколо.

Там стоеше една жена. Беше облечена като лекар от Харли Стрийт — черно сако, панталон и жилетка. Изглеждаше в средата на четиридесетте. Посивялата й коса беше силно опъната и хваната отзад. Очилата й имаха верижка от черна коприна. Тя ги сложи пред очите си и погледна графиня Крек с голямо отвращение.

Започна без каквото и да било встъпление.

— Ето ви и вас най-сетне! Преди това отлагате, отлагате, отлагате доставката! И през цялото време ми се казва, че пристига великолепният ми, специално построен подарък! Трябваше да бъде изненада, изненада, каквато не можех да си представя! И какво пристига в крайна сметка? Това ужасно чудовище под формата на сухопътна яхта! Открит нагъл намек да си обирам парцалите! Кой иска да се маха? Не и аз! Едно долно мерси за цял живот безрезервна служба! И какво става след това? Звъня и звъня и звъня! Казвам ли ви казвам да я махнете оттук и вместо това да ми дадете парите. Но всичко, което получавам, е тъпото извинение, че е специално построена, че е проектирана специално за мен и че даже има малка стая с облицовани стени като в психиатрия!

Тя пристъпи гордо напред. Изражението й беше смъртоносно.

— Шофьорът ви я заряза там, където е сега! Блокира алеята! Никой не може да влезе или излезе, защото няма да разреша на никого да я докосне, докато не ми дадете парите и не я разкарате! Така че ми дайте парите — и тя протегна лапоподобната си ръка.

Графиня Крек хвърли поглед зад гърба си, за да се увери, че вратите са затворени. Бръкна в чантичката си и измъкна празната картичка. Подаде я на д-р Морлей.

Жената я доближи до лицето си.

Графиня Крек каза:

— На картичката няма нищо, нали?

— Не.

— Значи нямате нищо против да поставя този шлем на главата ви, нали?

— Не.

Графиня Крек измъкна един хипношлем от пазарската си чанта, с плавно движение го нахлузи на главата на Агнес Морлей и го включи.

Поведе жената към кушетката за консултации и я разположи удобно на нея. Включи микрофона.

— Сън, сън, хубав сън. Чувате ли ме?

— Не.

Графиня Крек взе картичката от ръката й, занесе я до един пепелник и щракна клечка кибрит. Върна се и размаха като ветрило ръката си под визьора на шлема.

— Чувате ли ме?

— Да — отвърна д-р Морлей.

Едва в този момент си спомних парфюма от „Очи и уши на Волтар“, който графиня Крек беше взела от склада: той принуждаваше човек да отговаря с „не“ на всичко и беше предназначен да предпазва целомъдрието. Какво долно същество беше графиня Крек! А сега се осмеляваше да постави един заклет психолог и психиатър на собствената му кушетка! Каква низост!

Графиня Крек седна в консултантското кресло, постави микрофона удобно пред лицето си и каза:

— Изглеждате притеснена за нещо. Искате ли да ми разкажете за него?

— Недостатъчна отплата.

— Каква отплата трябва да има?

— Пари, пари, пари, пари!

— Какво сте направили, за да ги заслужите?

— Гьобелс е оставил на Роксентърови свещения завет да направят всички раси беззащитни срещу Хитлер. Германците може и да са загубили войната, но това не отмени силата на свещения завет. Като психиатър и психолог, със съзнанието за дълга си към Германия по отношение на тези жизненоважни въпроси, аз съм ги прокарвала с преданост. Поколения наред Роксентърови са защитавали намаляването на населението по целия свят. Това е свещен семеен завет и аз съм го следвала. С всеки възможен трик, който мога да измисля, съм карала Делбърт Джон Роксентър да изпълнява фамилните си задължения. Като използвах контрола на Роксентър върху Световната федерация на душевната потайност и националните асоциации за душевна потайност, съм разпространявала надлъж и нашир доктрината на Психиатричния контрол на раждаемостта. А що се отнася лично до Делбърт Джон Роксентър, аз го накарах да основе фондациите, които с операции на жлезите и наркотици го направиха безсмъртен.

— Има ли нещо друго, заради което заслужавате отплата?

Тялото на кушетката направи малък гърч. Гласът беше приглушен, но издаваше омраза.

— Слушам глупостите му, от които ми се драйфа, за това как наблюдава хористките, когато ходят до тоалетна и как кара мис Пийс да му се показва, докато пишка, когато просто ми иде да го удуша.

Графиня Крек наведе микрофона към рамото си. Измърмори на волтариански:

— Хм. Там, където има толкова много омраза, трябва да е имало любов. Я по-добре да се захващам на работа. — Тя вдигна микрофона и каза на английски: — Има ли син?

Тялото на кушетката се сгърчи още по-силно.

— Това би било БЕДСТВИЕ! Съществува десетмилиарден фонд към тръста, който би отишъл в ръцете на някой син. Това би разделило контрола на Делбърт Джон на части! НЯМА НИКАКЪВ СИН! НИКОГА НЕ ТРЯБВА ДА ИМА СИН! — После тя се поотпусна и изпод шлема се разнесе зловещ смях. — Вече не може да се появи син. Наркотиците, на които е той от дълги години, а и още нещо, което свърших, са го направили напълно импотентен! Мисля, че се справих много добре.

После тя отново изпадна в гърч. Изскърца със зъби:

— Долният, мръсен, изневеряващ „бибипец“!

Графиня Крек снижи микрофона.

— О, Боже — каза си тя, — тая омраза се препречва. — После каза на английски в микрофона: — Имало ли е момент, в който сте била влюбена в Делбърт Джон Роксентър?

Тялото на кушетката моментално се взриви. После потръпна и се сгърчи. Изпод шлема дойде сподавена жлъч:

— Той трябваше да бъде убит. Трябваше да бъде убит!

— Мисля, че е по-добре да ми разкажете това — каза графиня Крек.

Жената застина.

— Кажете ми — настоя графиня Крек строго.

— Бяхме деца. Аз живеех съвсем близо, в съседното имение. Присъствах на всяко парти. И всеки път, когато видех Делбърт Джон, си мислех, че някой ден ще се омъжа за всичките красиви Роксентърови пари. За това живеех, за да се омъжа за него. Захванах се с психиатрия, само за да се омъжа за него. Въздържах се „бибипски“ от всички други момченца само за да се омъжа за него. Даже не се „бибипах“ в колежа, за да мога да се омъжа за него. — Стон. — И какво направи той? Когато се върнах, гордо размахвайки дипломата си на психиатър и напълно готова за плячката, мръсният бибипец беше затънал до гуша в наркотици, беше забегнал и се беше оженил за някаква „бибипана“ хористка! — На кушетката се разрази агонизиращо развихряне, сякаш жената бе промушена. — Бях ПРЕНЕБРЕГНАТА! Бях ЗАБРАВЕНА! — Овладя дишането си. — Къде беше мис Агнес, любимата му от детството? НИКЪДЕ! — Тя лежеше задъхваща се.

— И какво направихте? — насърчи я графиня Крек.

— Преглътнах бибипаната си гордост! Служих му като роб! Семейството никога не научи за брака или пък го държаха в тайна. Но не това беше проблемът. Когато той научи, че „бибипката“ е бременна, не беше на себе си. Не знаеше какво да прави. Ако бебето беше момче, щеше да наследи десет милиарда долара от тръстовете! Това щеше да разклати контрола му. Той дойде при мен. Беше скрил жената в една виличка в Кетскилс. Не му стискаше да я убие, страхливецът! И какво направих аз? Помогнах му, каквато съм глупачка. А неблагодарният „бибипец“ никога не започна да изплаща дълга си! След като го бях избавила от нея, той пак не се ожени за мен.

Графиня Крек попита:

— Какво направихте с жената?

— Изпратих я на родителите й.

— Къде бяха те?

— В една ферма в окръг Хамдън, Вирджиния.

— Какво още направихте?

Приглушеният глас отвърна:

— С родителите беше лесно. Парите и една история, че никой не беше сигурен кой е бащата, свършиха работа. А и старомодните съседи ги накараха да си мълчат. И те, и момичето бяха изплашени. Трябваше да избират между парите и това да бъдат затрити и те взеха парите. Но аз използвах професионалните си връзки за лична изгода. Накарах местния лекар да изпълни дълга си.

— Как се казваше той?

— Тремор Грейвз, доктор на медицинските науки, един стар провинциален практикуващ лекар, който е можел да загуби разрешителното си много пъти преди това. Жената бе в твърде напреднала бременност, за да направи аборт. Аз обаче получих клетвата му да убие детето, а след това и майката при раждането, като обяви смъртта й за резултат от „естествени причини“. Създадени от шок, разбира се.

— Какъв шок?

— От това, че родителите й са загинали при автомобилна катастрофа, която ни струваше петнайсет хиляди.

— Къде се случи всичко това?

— Окръг Хамдън, Вирджиния.

— Кога?

— Преди осемнайсет години.

Внезапно разбрах гениалния план на Ломбар Хист. Някъде из всичките изследователски архивни материали за Земята, преровени и натрупани, благодарение на огромния му интерес, към великолепния факт, че човек като Делбърт Джон Роксентър без кралско потекло може да контролира една цяла планета — нещо, което заслужаваше ревностно подражание — шефът на Апарата беше надушил интригата. И той е знаел много добре, че като даде това име на Хелър, ще гарантира смъртта му. Разбрах защо беше използвал точно този окръг и определил точно тази възраст. Само едно прошушване на името от страна на Хелър щеше да доведе — и наистина беше довело. — Роксентъровите ангели на смъртта на рояци. Аха, точно тази беше причината да насъскат Медисън срещу Хелър! Хитрият, хитрият Ломбар!