Л. Рон Хабърд
В преследване на смъртта (39)

Глава девета

Пет часа ме намери закотвен пред екраните. Графиня Крек беше взела Хелър от офиса му с ролс-ройса.

Те влязоха в гаража.

Качиха се в асансьора.

Хелър отключи вратата най-горе и влезе в малката зала. Графиня Крек вървеше точно зад него.

Дрипав мъж в дрипаво палто с дрипава шапка, дръпната ниско над очите, излезе иззад саксия с цвете.

— Джером Терънс Уистър? — попита той.

Хелър спря.

Мъжът бутна една съдебна призовка в ръката му.

— Дадена ви е призовка по съответния ред за делото „Спред срещу Уистър“ — каза той, след което изчезна като стрела през аварийния изход.

— Какво е това, скъпи? — попита графиня Крек.

— Не знам — отвърна Хелър. — Но този за малко да се пребие. Той понечи да подхвърли хартията встрани.

Графиня Крек я взе от него.

Прочете малко от нея.

Пребледня.

После изведнъж тръгна през салона, пресече го, влезе в стаята си и затръшна вратата!

Бях навързал събитията!

Хелър остана прав като прикован.

После отиде до нейната врата. Беше заключена.

— Скъпа — каза той през затворената врата. — Ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

Тя лежеше на леглото по корем с юридическата бланка, смачкана в ръката й. Плачеше!

— Скъпа! — извика той. — Има ли нещо, което не е наред?

Той продължи да упорства, но измина половин час, преди тя да престане да плаче.

— Махай се! — извика Крек най-накрая.

За известно време Хелър се разхождаше из апартамента и градината. После опита още няколко пъти да я накара да говори с него, но се проваляше.

Най-сетне тя отвърна през затворената врата:

— Махай се! Ти си ме лъгал. Все пак си имал друга жена! — А после изстена: — Тя е забременяла от теб!

След това тя не пожела да каже нищо повече.

О, аз наистина се гърчех от радост. Какъв удар! Щеше да сложи капак на всичко.

Цялата ми самоувереност започна да се връща на потоци. Бях спасил положението! Роксентър можеше без проблеми да си замърсява околната среда колкото му душа иска. Земята можеше по каналния ред да отиде по дяволите, да се нагорещи и наводни. О, наистина ликувах.

С внезапен порив на оптимизъм реших, че ако бях постигнал успех тук, мога вече да се възвися и към по-големи успехи.

Нямах пукната пара. На другата сутрин щяха да ме изхвърлят от пиянския хотел за неплатен наем.

Реших да рискувам. Ако късметът ми се задържеше толкова добър, можех да се върна при мис Пинч и Кенди, без да ми строшат главата.

Речено-сторено. Събрах си багажа. Натоварен, се промъкнах към фоайето. Администраторът не беше зад бюрото си. Хвърлих ключа и излязох на улицата.

Хотелът се намираше в жилищната част на града на изток от апартамента на мис Пинч, така че не бих много път пеша.

Съсипан, слязох по стълбите на сутерена и натиснах звънеца. Лампата пред вратата светна. Мис Пинч отвори.

Тя просто стоеше там и ме гледаше с напълно безизразно лице.

Не след дълго зад нея се появи и Кенди, любопитна. Тя също се вторачи в мен.

Мис Пинч каза през рамо на Кенди:

— Донеси спрея против насекоми. Онзи, смъртоносния.

Трепнах. Помислих си, че иска да ме убие. Тя ме зяпаше, зяпаше, зяпаше.

Кенди донесе флакона.

Мис Пинч ми нареди:

— Остани на място и свали всичките си дрехи. Погледнах надолу. Само няколко хлебарки лазеха по гърдите ми.

Разсъблякох се. Докато напъхваха дрехите ми в една торба за отпадъци, наоколо непрекъснато летеше спрей.

Накараха ме да извадя хардуера и документите си. Сложиха всичко останало в друга торба.

Напръскаха ме от главата до петите.

Напръскаха всичките ми книжа и хардуера.

Навсякъде наоколо лежаха мъртви хлебарки.

Те смачкаха няколко, които бяха опитали да се измъкнат към къщата. Отмъкнаха всичките дрехи, които бях взел със себе си, а също така и куфарчето, и ги отнесоха към пещта за смет в градината, напоиха ги със запалителна течност и драснаха клечка кибрит.

Пъхнаха ме под душа и ми дадоха сапун за дезинфекция.

Най-накрая излязох със зачервени очи, но обезпаразитен. Отворих килера и взех хавлия за баня от препълнения гардероб, който бях оставил след себе си.

Внезапно се сетих, че нито една от тях не ми беше казала и думица!

Може би не всичко беше свършило.

Вратата към предната стая беше затворена. Чух ги да си шушукат една на друга. Дали планираха да ми направят някой мръсен номер?

Седях в задната стая и се тревожех.

Мис Пинч и Кенди влязоха. Бяха по нощници и халати за баня. Трепнах.

— Всъщност въобще не ми се ще — казах аз.

— Няма значение — отвърна мис Пинч, — и без това не бихме ти позволили да го направиш.

О, Боже, може би си мислеха, че имам някаква болест. По-добре да не им казвам, че съм чист. Но трябваше да знам откъде е дошла тая странна промяна.

— Защо? — попитах аз.

— Може да пометнем — отвърна мис Пинч.

— Да пометнете? — възкликнах аз, като премигвах.

— Да, и двете сме бременни — каза мис Пинч.

Студен ужас ме сграбчи за гърлото!

Цялата стая се завъртя около мен! Загубих всякаква ориентация! Исках да им кажа: не, не, вие съвсем сте се объркали. Хелър беше този, който караше момичетата да забременяват.

— Никога не съм ходил в Канзас! — изстенах аз.

Но те си бяха отишли. И през цялата онази нощ лежах в тъмнината със замаяна глава. От време на време казвах на стените:

— Аз съм офицер Грис. Аз не съм военен инженер. Името ми не е Хелър. Аз съм офицер Грис. Мис Пинч не е Мейзи Спред. Това е Ню Йорк. Името ми не е Хелър…

Беше много ужасно и зловещо преживяване.