Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (9)

Глава девета,
приключенска, в която Деточкин е гонен от преследвачи

Мина още една седмица…

Районната инспекция на застрахователното управление преизпълни тримесечния си план. Агентите успяха да постигнат сто и едно цяло и шест десети процента.

Кракът на Деточкин се оправи. Отношенията му с Люба се развиваха в дух на взаимно разбирателство. Той самият редовно ходеше на репетиции и всеки път се интересуваше дали Максим е успял да залови главатаря. Настроението му беше превъзходно. Измъчваше го само едно — така и не беше успял да открадне колата на Семицветови.

Подберьозовиков, който подозираше, че срещу волгата на Дима ще има ново покушение, се погрижи да постави бежовата красавица под постоянно наблюдение. Но злоумишленикът не се обаждаше никакъв — може би беше минал в дълбока нелегалност, може би го беше прогонил вълчият капан. А когато Дима докара в двора железен гараж и го заключи с японския катинар, следователят дори се разстрои. Вече беше ясно, че колата не може да се открадне нощем, и вероятността наученият от горчивия опит крадец да се нахвърли върху нея посред бял ден беше съвсем малка. Следите на престъпника се губеха. Поради липса на преки улики на дебелия му разрешиха да напусне Москва и той замина за Сочи да се освести. Целият следователски отдел вече се майтапеше с Максим, само Таня го защитаваше както можеше. Потърпевшите също загубиха вяра в новия следовател.

— …ози …ьозовиков не …авда …ерието ни! — разправяше Пеночкин на Филип Картузов.

И пак, за кой ли път вече, беше тъмна нощ. Девочкин с вечната чанта в ръка спря до гаража. След докарването на същия Подберьозовиков беше отменил нощните засади, което пък Деточкин научи от него на една от репетициите. Юрий Иванович огледа защитното съоръжение и констатира, че гаража си го бива. Познатият му японски катинар също си струваше парите!

— Да — тихо си говореше Деточкин. — Тази крепост може да се превземе единствено с оксижен. Обаче струва ли си ядовете? Кислородна бутилка, че водород, маркучи, горелка… Е, мога да го вдигна и с динамит… Много шум ще се вдигне! Ще събудя свидетелите! Да, няма да мога да я изкарам от този гараж. Спи спокойно, драги Семицветов! — И Деточкин си отиде с пръст в устата.

 

 

Минаха двайсет и четири часа. Нощта държеше мъжки. Пак беше черна като нощ.

Драгият Семицветов спеше спокойно до жена си в семейното ложе. Сънуваше ограда, оградата криеше от завистливи очи вила, записана лично на негово име…

По пустата нощна улица с леко потракване се приближаваше автомобилен кран. Влезе в двора, спря пред гаража. От кабината спокойно скокна Деточкин. Хвана куката и закачи японския катинар.

— Дигай! — изкомандва Деточкин.

Въжето се обтегна и гаражът литна във въздуха като птица. Бежовият автомобил остана да клечи беззащитно на тухления под.

Видът на политналия над волгата гараж беше фантастичен. Жалко, че го наблюдаваха само двама — Деточкин и шофьорът на крана. Юрий Иванович му беше носил вода от девет дерета — че не знам си кой трябвало да се посреща, че еди-кой си бил болен, а пък ключовете били на някаква вила…

И лицето, и всички слова на Деточкин бяха толкова искрени, че шофьорът на крана изобщо не се усъмни и се съгласи да помогне.

Деточкин сръчно отключи волгата, провери дали няма капан или нещо по-ново, откачи алармената система и отмести колата.

— Пускай! — изкомандва Юрий Иванович и кранът внимателно постави гаража на мястото му.

В този момент Дима се събуди. Пикаеше му се. Без да отваря очи, той почти спящ се добра до клозета. На връщане мина покрай прозореца, вдигна натежалите си клепачи и погледна гаража. Дворът беше пуст. Дима си легна и веднага заспа…

А Деточкин не си губеше времето. Спря волгата в някаква крива уличка. Помнеше, че под едно брезентово чергило е консервирана ръждясала таратайка, в далечната си младост наричана автомобил. Увери се, че никой не го наблюдава, вдигна брезента и бързо свали номерата. Съвсем просто е да се сетим, че след няколко минути бежовата волга 49–04 МОТ вече беше зашифрована като 82–12 МОП…

 

 

На Любината врата пак се звънеше посред нощ.

— Кой е? — сънено попита Люба.

— Аз съм!

Люба изплашено отвори.

— Какво има? Пак ли капан?

— Не, този път ми се размина — въздъхна Деточкин, без да рискува да влиза в апартамента. — Дойдох да ти кажа довиждане, заминавам в командировка…

— Сега, през нощта? — Люба се мъчеше да е спокойна.

— Налага се… Може ли да се обадя на майка ми оттук? — Деточкин прекрачи прага.

— Добре де, върви в Тбилиси! — И Люба се прибра в стаята си.

— Защо в Тбилиси? Ще ида някъде другаде! — викна подир нея влюбеният крадец на автомобили. Но отговор не последва.

Телефонът беше в антрето. Деточкин се обади у тях.

— Мамо! — нежно почна той, когато тя най-сетне вдигна слушалката. — Не съм виновен, но ме пращат в командировка…

Махна слушалката от ухото си, за да не слуша какво говори майка му.

— Ще се върна след няколко дни. Не се тревожи, мамо! — помъчи се да каже Деточкин, но вече беше късно, майка му беше затворила.

Подраска на вратата на Люба, но тя беше сложила райбера. Обстоятелствата налагаха да се бърза. И Деточкин тръгна, раздвоен между чувството и дълга.

От прозореца Люба изумена съзря как нейният Юрий Иванович се качва в една баровска волга и изчезва в неизвестна посока.

 

 

На другата сутрин Семицветови станаха рано. Предната вечер Дима се беше уговорил с един майстор да направи на волгата профилактичен преглед. Двамата съпрузи закусиха набързо и слязоха при гаража.

Майсторът вече ги чакаше.

— Добър дееен! — подлизурски го поздрави Дима. Любителите, особено неопитните, винаги се подмазват на майсторите, които знаят как изглежда колата отвътре.

— При ляв завой ни заяжда воланът! — оплака се Ина.

— Ще видим — каза майсторът.

— А като превключвам скоростите, прави „чук-чук-чук“… — добави Дима.

— Ще чуем! — каза майсторът.

— Освен това дясното предно колело загрява — продължи Дима.

— Ще го прегледаме…

— И завчера цял ден миришеше на бензин! — сети се Ина.

— Ще я помиришем! — издевателски каза майсторът. Той презираше хората, които нищо не разбират от техника. — Само че отворете гаража!

Дима измъкна от джоба си ключа, който приличаше на йероглиф, отключи катинара, свали го от вратата, отмести резето и отвори едното крило.

В гаража нямаше кола!

Дима примря. Не вярваше на очите си. Отвори цялата врата. Слънчев лъч се плъзна в гаража и освети празното помещение.

— Къде е колата де? — нетактично попита майсторът.

Дима и Ина тъпо гледаха тухления под. Снощи преди лягане бяха вкарали волгата в гаража и собственоръчно бяха заключили японския катинар. Катинарът си беше цял, гаражът си стоеше на мястото, колата я нямаше!

— Какво мълчите? — ядоса се майсторът. — Аз да не съм дошъл игра да си играя!

Изгубили ума и дума от мистичното изчезване на колата, Семицветови немееха. Не можеха да издадат нито звук. Все така, без да мигат, гледаха пода. Тухлите си бяха наред. Значи колата не беше потънала вдън земя.

— Чук-чук-чук… — подигра се майсторът. Почука недвусмислено челото си с пръст и си тръгна.

 

 

… На път човек научава много неща! Шофьорите не бива безцелно да се любуват на околния пейзаж. Дори по време на движение те са длъжни да се развиват, да разширяват кръгозора си, да повишават интелектуалното си равнище. Та точно затова встрани от шосетата стърчат какви ли не табели:

„Крим — най-хубавото място за почивка!“

„Кавказ — най-хубавото място за почивка!“

„Крайбрежието на Рига — най-хубавото място за почивка!“

„Самолетът — най-добрият транспорт!“

„Таксито — най-добрият транспорт!“

„Кометата — най-добрият транспорт!“

„Бързо, удобно, приятно!“ — за Аерофлот.

„Бързо, удобно, сигурно!“ — за спестовната каса. „Бързо, удобно, вкусно!“ — за пържената риба. „Пийте съветско шампанско!“ — специално за шофьорите, да не пият, когато са на волана.

„Около всеки роден град градини нека да цъфтят!“. Направо да ти се прище да слезеш и да посадиш нещо.

„Първият скок — на най-добрия строител!“. Тук пък строят писта за скискокове. Горко на най-добрия строител!

Деточкин четеше прелитащите покрай колата плакати — искаше да се отърве от тъжните мисли. Въпреки смяната на номерата можеше да очаква неприятности на всеки километър.

Изведнъж далеко напред, вдясно, се появи яркото петно на несполучливо боядисан уж като крайпътна зеленина милиционерски мотор. Щом видя инспектора, Деточкин намали — импулс, характерен за всички шофьори. Разговорът с инспектора някак си не отговаряше на плановете на Юрий Иванович. Той гледаше право напред, не искаше да предизвиква опасността с поглед. Но инспекторът повелително вдигна ръка и му заповяда да спре. В главата на Деточкин, също като крайпътните плакати, се замяркаха лаконични, но изразителни мисли:

„Защо ме спира?“

„Какво съм нарушил?“

„Дали знае за мен?“

„Бягството е най-доброто спасение!“

„Обаче моторът е най-добрият транспорт!“

И Деточкин натисна спирачките. С една мечта — да се отърве с глоба за каквото и да е, той стисна в ръка някаква смачкана рубла и тръгна срещу гибелта си, краката не го слушаха.

— Ама, другарю старшина… — захленчи Деточкин със стандартния угоднически глас на нарушителите.

— Здрасти! — ведро го поздрави милиционерът. Беше човек на години, измъчен от разправиите с отровнозеления мотор. — Виждам, че пътувате сам. Ако не бързате много, помогнете ми да запаля тая бракма. Сам не мога да се справя с нея!…

— Да запалим мотора ли?! — ахна Деточкин и едва потисна желанието си да разцелува старшината. — Умирам да паля! — Пъхна рублата в джоба си, отмести милиционера и зарадван перна педала с крак.

Моторът не реагира.

— Акумулаторът е изтощен! — оплака се инспекторът. — Откога моля да ми дадат друг мотор.

— Със стар акумулатор не си е работа — съжали го Деточкин. — Ще го бутаме, хайде!

Изтикаха мотора на асфалта.

— Качвайте се! — предложи Деточкин.

Инспекторът се настани на седалката.

— Напред! — изкомандва Юрий Иванович. Затича по шосето като щастлива млада майка, която бута количка с първата си рожба.

Обаче моторът не даваше никакви признаци на живот.

Деточкин се изпоти целият, но продължи да тича.

— Стоп! — каза старшината и другарски мина на „ти“. — Виждам, че се поумори. Дай аз ще те бутам!

— Няма смисъл.

— Тогава знаеш ли какво? — реши инспекторът. — Ще го дръпнем с волгата. Имаш ли въже?

— Знам ли какво имам! — изпусна се Деточкин, но веднага се поправи: — Не помня. Сега ще видим.

Изтича до волгата, отвори багажника, извади едно стоманено въже и победно го размаха:

— Имало!

С общи усилия закачиха мотора за волгата, Деточкин седна зад волана, милиционерът пак яхна мотора и потеглиха по шосето, съдбовно свързани и в пряк, и в преносен смисъл. Най-сетне непокорният мустанг изцвили и запали. Караха така още малко, после спряха. Деточкин откачи въжето.

— Благодаря, приятелю! — развълнувано каза старшината. — Голяма услуга ми направи.

— Няма нищо! — великодушно разпери ръце Юрий Иванович. — Хора сме, трябва да си помагаме…

— Правилно — потвърди инспекторът. — Щом аз съм в беда — ще ми помогнеш, като стане нещо с теб — аз на тебе…

— И заедно вършим едно общо дело — оживи се Деточкин. — Ти посвоему, аз посвоему…

И се усмихнаха.

— Кажи, приятелю, тук наблизо има ли поща? — попита Юрий Иванович.

— Карай след мен! — предложи инспекторът и оглави колоната.

Сега старшината караше отпред милиционерския мотор, а Деточкин го следваше неотстъпно с крадената волга. И в този ред пристигнаха в един мотел.

Мотел ще рече хотел, където се грижат най-вече за автомобилите, а чак след това за хората. И колкото и да е странно, хората са много доволни.

Тук колата се мие, почива си, лекува се, а собственикът й блажено отморява в кръг от себеподобни. Несвикнали на ласка, сърцата на подобни туристи се разтапят от възторг и собствениците почват да си мислят, че да имаш кола е чудесно. Вечер във фоайето човек може да участва във викторината „Правилник за движението по пътищата“, да се включи в популярната спортна игра „Спазвай дистанция“ на площадката, а който не обича игрите и предпочита спокойния живот, може да изгледа в лекционната зала научнопопулярния филм „Дългите светлини водят дотук!“.

Предложиха му място на паркинга и стая с балкон. Юрий Иванович отказа. Бързаше за пощата, откъдето изпрати на другаря Квочкин следното скръбно послание:

„Коленопреклонно моля неплатен пет тире шест дни любимият племенник тежко състояние благодаря предварително Деточкин“.

А до него в телефонната кабина старшината слушаше съобщението да задържи бежова волга 49–04 МОТ при евентуална поява в неговия участък.

Деточкин и инспекторът излязоха заедно. Тръгнаха покрай паркинга, където бяха събрани коли най-различни цветове и марки. Инспекторът забеляза, че в една също такава бежова волга като тази на Деточкин се качва солиден прошарен мъж, заряза Юрий Иванович на произвола на съдбата и хукна.

— Документите на колата, ако обичате! — чу Деточкин.

— Заповядайте! — И прошареният мъж с лауреатска значка на ревера подаде документите.

Деточкин загря, че работата става дебела, и забърза към бившата волга на Семицветови. Запали и видя в огледалцето, че инспекторът вече идва към него.

Когато нямаш документи за колата, а пък искат да ти ги проверяват, бягството наистина е най-добрият път към спасението. Деточкин без много мъдруване потегли рязко.

Стремителният старт на бежовата волга се стори подозрителен на инспектора. Той изтича до мотора и удари педала с крак. Двигателят включи веднага. Инспекторът благодари наум на Деточкин и се спусна подир него.

Преследване! Нито един детективски сюжет не минава без него! При преследването е възможно всичко! Можеш на най-обикновен кон да настигнеш експреса и от движение да рипнеш на покрива на първа класа! Можеш като едното нищо да прескочиш от един небостъргач на друг! Можеш да се шмугнеш с колата буквално под носа на влака, макар в действителност бариерата да е спусната много преди влакът да се е задал! Можеш да се вкопчиш в опашката на реактивен самолет, да скочиш в океана точно когато трябва и да стиснеш мокрия престъпник за гушата!

Един бяга — друг го преследва. Това е неизменният закон на жанра. Криминален сюжет без преследване — това е като живот без любов.

Деточкин надуваше стандартната си волга до границата на възможностите й. Инспекторът също надуваше стандартния си мотор. Надуваха приблизително поравно и разстоянието помежду им не намаляваше. Деляха ги двестате метра, загубени от старшината на старта.

Преследваха се скучно, без никакви произшествия. Пътят беше чист, двигателите им изправни, бензин имаха в изобилие, с нервите бяха наред.

Неизвестно докога щеше да продължи всичко, ако Деточкин не бе съзрял пътния знак „Внимание, деца!“.

До него втори знак заповядваше: „Скорост 20 км!“. И най-накрая огромен плакат призоваваше: „Водачи! Внимание! Пионерски лагер!“.

Деточкин обичаше децата. Намали рязко. Стрелката на скоростомера се люшна надолу и замря на 20. На лицето на Юрий Иванович се изписа мъченически израз. Той виждаше, че инспекторът го догонва със заплашителна бързина.

Деточкин стискаше зъби и продължаваше да кара с двайсет километра в час. Инспекторът вече беше съвсем близо. Деточкин разбра, че това е краят! Искаше да затвори очи, но се страхуваше да не прегази някое пионерче.

Инспекторът долетя до съдбоносната черта и видя знаците.

Той също обичаше децата и не отстъпваше по благородство на Деточкин. Макар сега да беше съвсем лесно да настигне бежовата волга, старшината рязко намали и също се задруса с двайсет километра в час! Лицето му се разкриви страдалчески, но той се овладя и упорито поддържаше погребалното темпо.

Затова пък Деточкин, умилен от постъпката на инспектора, се въодушеви.

Сега ги деляха някакви си двайсетина метра. А от двете страни на шосето се виждаха потънали в буйна зеленина светли сгради. Около тях припкаха пионерчета. Беше им категорично забранено да излизат на шосето.

Деточкин пръв стигна края на детската зона. Въздъхна облекчено и се понесе като пощурял! Инспекторът продължаваше да кара бавно. Волгата се отдалечаваше!…

Но ето че и инспекторът стигна свободната зона и бясното преследване продължи. До волгата пак имаше двеста метра. Всичко започваше отначало!

Шосето, по което летяха, пресичаше една автострада. Кръстовището беше съвременно съоръжение на две нива с високи бетонирани извивки. Отгоре, както е известно, то приличаше на детелина или на две огромни осморки.

Деточкин реши да се възползва от сложната плетеница и да се отърве от старшината. Зави надясно.

На свой ред инспекторът, с надежда да надхитри преследвания, зави наляво, за да го пресрещне…

Започна странна гонитба. Замаяни от дългото преследване и загубили ориентация, шофьорите ту се разминаваха, ту летяха един срещу друг, ту инспекторът хвърчеше пред Деточкин, който стремглаво го настигаше, ту пък си разменяха местата. С две думи, страхотна бъркотия.

Внезапно Деточкин видя пред себе си влекач с дълга празна платформа. Дойде му дръзка мисъл.

С едно завъртане на волана качи волгата на дрънчащата платформа и спря. Милиционерът профуча покрай влекача, учуден къде е беглецът.

Шофьорът на влекача спокойно дъвчеше хляб и телешки салам и не подозираше нищо, а Деточкин се повози на платформата, после му омръзна, даде заден ход, слезе пак на шосето и… тутакси до него изникна моторът на милиционера.

— Хванах те! — тържествуващо викна инспекторът.

— Че ме хвана, хвана ме… — съгласи се Деточкин.

— От милицията няма отърване… — И както си му е ред, точно в този момент моторът се задави и спря!

Деточкин се подаде през прозореца и учуден забеляза, че моторът първо поизостана, а после спря съвсем. Той също спря волгата, но на безопасно разстояние.

Инспекторът се смъкна от мотора.

— Чакай, недей тръгва! Пак тоя акумулатор, нали ме разбираш!

— Аз те предупредих — отвърна Деточкин. — Със стар акумулатор не си е работа!

Инспекторът тръгна към волгата.

Деточкин леко натисна газта. Колата потегли. Деточкин спазваше дистанцията. И си говореха, все едно инспекторът беше излязъл на шосето да изпрати Юрий Иванович и вървешком му даваше последните си приятелски съвети.

— Все ме беше страх от това — призна си инспекторът. — Че ще стане нещо сериозно, а той ще ме предаде! Като не ми дават нов мотор!…

— Съчувствам ти — въздъхна Деточкин. — Нямаш късмет.

— Ти нали имаш.

— Все някой от двама ни трябва да има — справедливо отбеляза Юрий Иванович.

— Ами защо бягаш? — ненадейно попита инспекторът.

— Навик — отвърна Деточкин. — Ти гониш, аз бягам.

— И аз имам тоя навик! — подхвана шегата старшината. — Ти бягаш, аз гоня! Я слез, братче, да запалим мотора. Ще го дръпнем с волгата като одеве… — Макар колата на Деточкин да беше с друг номер, не 49–04 МОТ, инспекторът отлично разбираше, че тая работа не е читава.

— Ще прощаваш, братче — засмя се Юрий Иванович. — Вече знам как отвръщаш на доброто… Много ти здраве и наслука!

И Деточкин изчезна яко дим!