Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (13)

Глава тринайсета,
в която Деточкин не се задоволява с постигнатото

Деточкин хвана такси и полетя по добре познатия маршрут на тролеите. Беше късна вечер. Таксито като на шега задминаваше осветените полупразни тролеи.

Най-сетне видяха колата на Люба. Деточкин се зарадва и помоли шофьора да спре. Но докато плащаше, тролеят тръгна.

Деточкин хукна да го гони. Настигна го, вкопчи се в задната стълбичка.

Желанието му да види Люба беше толкова голямо, че просто не можеше да чака следващата спирка. Покатери се на покрива и с риск за живота си бързо запълзя напред. Щом стигна целта си, безстрашно се наведе и зачука с юмрук по стъклото на водача.

Люба ахна и удари спирачки. Изхвръкна от кабината и ужасена откри любимия си на покрива на тролея.

— Люба, аз съм! — съобщи Деточкин отгоре. — Върнах се.

— Я да слизаш! — слисана изкомандва Люба.

— Нали няма да ми се караш? — тъжно попита натаралянканият Юрий Иванович. — Толкова бързах да те видя!

— Ти луд ли си бе? — кипна Люба. — Слизай веднага!

— А, не, тук съм си добре! — заинати се Деточкин.

— Ей сегичка ще те смъкна оттам! — Люба недвусмислено тръгна да се качва.

Деточкин капитулира. Скочи долу и се засили да целуне Люба. Но тя не си позволяваше такива неща по време на работа и се скри в кабината от пламенните му обятия. Деточкин се закатери след нея, като пееше гръмогласно:

— В тролея на Люба се качвам сега, последен, случаен…

Люба рязко подкара. Деточкин се пльосна на кожената седалка, без да откъсва от нея преданите си кучешки очи. Обяснението беше бурно.

Люба го хокаше на поразия, направи го на мат и маскара. Каза му, че ще свърши зле, че се е свързал с някаква банда и е станал хулиган, вози се на разни подозрителни волги, ходи в подозрителни командировки, че скоро съвсем ще се пропие и че точно така му се пада!

Деточкин не изтърпя незаслужените обиди и й разказа всичко.

То я потресе.

Люба млъкна.

Тролеят хвърчеше през нощна Москва, бързаше за депото. Беше последна кола.

В тъмното депо бяха строени празни тролеи, прътите им бяха спуснати като флагове…

Люба и Деточкин мълчаливо крачеха по тесния проход между тролеите. Проходът свърши, те свиха в друг и все така вървяха между тролеите, които сякаш нямаха чет…

— Ама ти си… — тихо каза Люба — като дете, честна дума… Нали ще те затворят, не го ли разбираш?

— Разбирам…

— Ще те чакам… Независимо… Година, две, десет!

— Чак пък десет! — тъжно вметна Деточкин.

— А ако може да дойда с теб, ще дойда… И на Колима живеят хора, и където ще да е…

Двамата пак крачеха по тесния проход между тролеите. Нощем тук се събираха стотици коли, за да си починат преди трудния ден…

 

 

Деточкин се връщаше от Любини покрай Москва река. Голямата река бавно носеше чистите си води към Ока. Отблясъците на първите слънчеви лъчи играеха по вълните и осветяваха замисленото лице на Юрий Иванович. Този път беше решил да скъса с миналото завинаги, и то твърдо. Извади от чантата шапката и памучните ръкавици и ги хвърли в реката без никакво съжаление. После изхвърли гаечните ключове, шперцовете, шишето олио и картотеката с имената на мошениците. Инструментите потънаха, а шапката и картотеката отплуваха към Ока.

Стана му хубаво. Усети се лек и радостен, и най-важното, съвсем свободен.

И в същия миг за проклетия видя една двуцветна волга номер 49–49 МОТ и веднага се сети, че собственикът й Стелкин взима подкупи.

Деточкин се начумери и се замисли. Не искаше да се излага пред Подберьозовиков. Изведнъж разбра какво трябва да направи.

Затича покрай брега и настигна картотеката, която за щастие още не беше доплувала до Ока. С риск за живота си се провеси през парапета…

След няколко минути отвлечената двуцветна волга се сля с потока на уличното движение.

Деточкин наближи едно кръстовище, но не успя да мине. Светна червено, волгата потръпна и със сърдито ръмжене спря пред бялата линия. Деточкин гледаше светофара и мислеше каква изненада ще бъде това за Максим Петрович.

Не обърна внимание, че до него е спрял пълен с граждани тролей.

Просто няма да е честно спрямо читателя, ако се окаже, че това е някакъв друг тролей, който няма отношение към сюжета ни. За късмет всичко се подреди чудесно! Точно Люба държеше огромния волан на тролейбуса. Още не бе дошла на себе си от снощните обяснения на Деточкин. И внезапно… видя виновника за тревогите си. Той седеше на волана на съседната волга в непринудената поза на собственик!

Светна зелено и волгата скочи напред.

Люба действаше, без много да му мисли, подчинявайки се единствено на повика на сърцето си. Тролеят подрипна като ухапан от конска муха! Правостоящите се натъркаляха един връз друг.

Тролеят набираше скорост — водачът явно си беше наумил нещо страшно. Мина покрай спирката като експрес покрай селска гара. Пътниците се развикаха за помощ.

— Спокойствие, другари! — опита се да въдвори ред един храбрец. — Просто са отказали спирачките.

Тролеят лавираше между колите, без да намалява темпото. Пешеходците се спасяваха с бягство, щураха се пред околните автомобили.

А Юрий Иванович Деточкин, предизвикал цялата тази суматоха, бързо се носеше напред, без да се озърта и без да подозира какво става зад гърба му.

И спокойно сви от булеварда в нужната му пряка.

Тролеят се отказа от жиците и го последва. Прътовете се откачиха, разлюляха се като луди над улицата, взеха да трошат лампите и партерните стъкла. Останал без ток, тролеят безпомощно спря. Люба заплака. А двуцветната волга се изгуби в далечината. Деточкин бързаше към Максим. Мина под ехтящата арка на входа, спря колата в двора, пред прозорците на прокуратурата, и… си тръгна!

 

 

Същата сутрин Максим Подберьозовиков влезе радостно възбуден в кабинета си.

— Таня — заяви следователят. — Той е чудесен човек!

— Кой? — не разбра Таня.

— Дето краде колите!

— Един крадец не може да бъде чудесен човек! — безапелационно отбеляза Таня. — В института не сме учили такива неща!

Подберьозовиков погледна помощничката си, както редактор гледа печатна грешка.

— Може! — антипедагогично каза той. — Освен това ние сме приятели!

— Ясно! — зарадвана възкликна Таня. — За да го заловите, вие първо сте се сприятелили с него! Вие сте велик следовател!

Подберьозовиков се смути и пак нищо не разбра.

И така ще бъде през целия му живот — няма да разбере, че до него, в служебния му кабинет, дълго и упорито бие в унисон едно предано сърце.

На вратата се почука.

— Влезте!

В кабинета се намъкна чорлав субект с чанта като на Деточкин и начаса зарадва следователя:

— Откраднаха ми колата! Посред бял ден! В центъра! Безобразие!

— Заповядайте, седнете! — покани го Подберьозовиков. — Как се казвате?

— Владимир Степанович Легостаев. Ето документите на колата. — И докато сядаше, подаде на Подберьозовиков техническия паспорт.

Максим изобщо не го погледна.

— Какво работите? — попита той явно под влияние на идеите на Деточкин.

— Какво значение има?

— Изключително важно! — съвсем сериозно отвърна следователят и с опасение си помисли дали не е сбъркал, като пусна Юрий Иванович.

Чорлавият посетител сви рамене.

— Аз съм доктор на физическите науки. Ръководител на лаборатория.

— А в действителност? — машинално попита Максим.

Ученият го изгледа.

— В действителност съм уругвайски шпионин. Личи си, нали? Всъщност вие с какво се занимавате тук, другарю следовател?

— Значи не е той! — каза следователят и престана да мисли за Деточкин.

Докторът на науките се въртеше на стола — разбра, че повече няма да види колата си.

 

 

Петнайсет минути по-късно Подберьозовиков заедно с потърпевшия Легостаев пристигна на местопроизшествието и, естествено, не намери там откраднатия автомобил.

Когато се прибра в управлението, Таня му докладва, че се е обаждал някакъв Деточкин.

Максим настръхна.

Според него Юрий Иванович нямаше какво да се тревожи поне до премиерата. Но дали все пак нямаше пръст в аферата с новата кола?

И когато телефонът иззвъня, Максим скочи.

— Добро утро — Деточкин веднага мина в настъпление, — чухте ли вече, че днес пак има открадната кола?

Максим изпусна слушалката. Деточкин търпеливо чакаше в телефонната кабина приятелят му да дойде на себе си.

— Накъде гледат прозорците на кабинета ви? — зададе следващия си въпрос Юрий Иванович, когато пак чу дишането му в слушалката.

Максим отвори прозореца, наведе се над двора и изстена.

Двуцветната волга 49–49 МОТ чакаше долу, точно под прозореца.

— Защо го направихте? — изпъшка Максим в слушалката.

— Откога крадете колите на честните граждани? Къде ви останаха принципите?

— А, не — почна да протестира Деточкин, — това е колата на Стелкин, той взима подкупи!

— Какъв Стелкин бе? — изрева Максим. — Това е колата на известен учен, доктор на науките. Допреди малко беше тук! Документите на колата са в ръцете ми!

— Момент! — Истински маниак, Деточкин не се предаваше. — Сега ще проверя в картотеката.

Бръкна в чантата, провери и съобщи:

— Не, това е колата на Стелкин.

Подберьозовиков чак се запени.

И понеже не го чуваше, Деточкин изведнъж разбра, че е станала ужасна грешка.

— Не може да бъде… — зашепна той. — Как съм могъл да сбъркам?

— Веднага върнете волгата на собственика й! — нареди Подберьозовиков. — Запишете си адреса. За изпълнението ще ми докладвате!

Издиктува координатите на Легостаев и тегли чертата:

— Значи изпаднахте до най-банална кражба, Деточкин!

Потресеният Юрий Иванович затвори телефона.

— Как може да е станало? Така да сбъркам! — разстрои се той заради непростимата си грешка.

Да, скъпи читателю, Деточкин беше сбъркал номера, когато го вписваше в картотеката си. Най-елементарна грешка! Но с кого ли не се случва?

Човешко е да се греши, са казвали древните римляни.

Нали Жак-Елиасен-Франсоа-Мари Паганел, секретар на Парижкото географско дружество, сбърка и вместо испански научи португалски.

Да си спомним Колумб, който откри Америка по погрешка!

Нали и лекарите грешат!

И не е ли грешка С. И. Стулов непрекъснато да бъде назначаван на ръководна работа?

Една съвременна поговорка гласи, че на човек му е присъщо да признава грешките си.

Максим Подберьозовиков стоеше до прозореца и чакаше Деточкин да поправи грешката си.

Скоро в двора на прокуратурата се появи запъхтян Юрий Иванович. Не смееше да вдигне очи, качи се в колата и изчезна.

Изпълни нареждането на следователя безупречно. Паркира волгата пред научноизследователския институт, обади се от пропуска в лабораторията и помоли професор Легостаев веднага да слезе долу.

Докторът на физическите науки дълго му стиска ръката. Беше възхитен от оперативността на милицията.

— Предайте на вашия следовател, че ако, не дай си боже, някога пак ми откраднат нещо, ще търся само него!

— Той е много талантлив следовател! — подкрепи Деточкин репутацията на приятеля си.

— Отначало не ми изглеждаше такъв — доверително му съобщи професорът. — Но с удоволствие се разкайвам за грешката си!

Значи докторите на науките също грешат!

Деточкин и Легостаев се разделиха като първи приятели. Деточкин се извиняваше, Легостаев благодареше.

От най-близката телефонна кабина Юрий Иванович рапортува на следователя, че колата е върната, и понеже се чувстваше виновен, плахо попита какво да прави сега. Дълбоко в душата си се надяваше, че Максим ще му каже: „Гответе се за премиерата!“

— Бих ви посъветвал, и то много сериозно — наблегна Подберьозовиков, — да се явите при мен, както се казва, с багажа!

— Ами представлението? — плахо напомни Деточкин.

Следователят погледна портрета на Станиславски и безпощадно отсече:

— Представление няма да има!

След час Деточкин, с вечната чанта в ръка, без желание наближи сградата на прокуратурата. Пред арката към двора му намигна червен електрически надпис: „Пази се от автомобил!“

Деточкин внимателно прочете пророческия надпис и влезе под арката. Намери кабинета на Подберьозовиков и тихо почука.

— Влезте! — чу се гласът на Максим.

Деточкин странишком се вмъкна през открехнатата врата, не смееше да погледне приятеля си в очите. Максим също сведе поглед. И на двамата им беше неудобно. Само Таня без никакво неудобство оглеждаше крадеца, който, според нейния следовател, бил добър човек.

Деточкин разкопча чантата, извади една дебела папка и все така без да гледа Подберьозовиков, доложи:

— Ето отчета за извършената работа!

После връчи на следователя друг важен документ и сухо напомни:

— Ето и заповедта за задържането ми!