Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (4)

Глава четвърта,
в която трябва да обърнем внимание на бежова волга 49–04 МОТ

Огромните мащаби на жилищното строителство много удължаваха ежедневния работен пробег на застрахователните агенти. Деточкин се трудеше неуморно.

Най-трудно се застраховат новодомци. Като получат ново жилище, тези щастливци изобщо не искат да мислят за пожари, земетресения или наводнения. Още по-противно им е да мислят за собствената си смърт.

Юрий Иванович влезе в блок 17 на улица Тополова и се качи с асансьора на последния етаж. Като всички раздавачи и инкасатори Деточкин винаги обхождаше сградите от горе на долу.

Почна от 398-и апартамент.

— Добър ден, другарю Ерохин! — Способността му да запомня имената на хората, които възнамеряваше да направи свои клиенти, беше уникална.

— Добър ден — отговори Ерохин, който също имаше добра памет, — обаче аз няма да се застраховам.

Ерохин беше човек работник, откровен, и не обичаше недомлъвките.

— Един пожар ще унищожи всичко! — вече съвсем без надежда каза Деточкин.

— Ново ще си купя! — оптимистично отвърна Ерохин.

— Човек също така е смъртен — напомни Деточкин.

— Рано ми е още — не се предаваше вироглавецът, — засега съм на петдесет и две…

— Прекрасна мисъл — подкрепи го Юрий Иванович, — изглеждате отлично. Не бих ви дал толкова. Можете да си направите пенсионна застраховка!

— Каква, каква? — за пръв път се заинтригува Ерохин.

— Ами например ставате на шейсет и си получавате застраховката, ако щете, до сто години. Пък ако не изкарате до пенсия… — И Деточкин разпери ръце.

— Нещо като бас, така ли?

— Ами горе-долу…

— Значи ако умра по-рано — разсъждаваше Ерохин на глас, — печелите вие! Ако изкарам до пенсия, печеля аз, така ли?

— Точно така — съгласи се Деточкин и потри ръце, — сключваме ли я? Ще се разберем за вноската, ще ви пратим на медицинска комисия…

— Довиждане — сърдечно каза Ерохин и му обърна гръб.

След апартамент 398-и идваше апартамент 397-и. Там живееха застраховани хора. Навремето Деточкин ги беше победил от раз. Съпрузите Семицветови, Ина и Дима, имаха доста имущество и не им се щеше то да пропадне безвъзмездно.

Съпрузите бяха млади и хубави, също като новото си едностайно жилище. Ина имаше модерни сини издължени очи. И точно затова ходеше със сини клепки, сини обици, сини блузки и сини чорапи. За да не се губи до ефектната си жена, Дима носеше яркочервени вратовръзки и очила с квадратни златни рамки.

Докато попълваше квитанцията за поредната вноска на Семицветови, Деточкин мислеше за Люба. Всичко харесваше у нея, дори тролейбуса. „Трябва да скъсам с миналото, време ми е да се оженя!“ — подобно решение Деточкин взимаше след всяка командировка. Зает с мислите за личното си щастие, той не забелязваше странното поведение на клиентите си. Двамата съпрузи час по час се провесваха през прозореца.

Най-сетне Дима не издържа. Ако човек има възможност да се похвали, той ще я използва независимо от последствията.

— Другарю застраховател!… — Дима махаше с ръка на Деточкин.

Деточкин стана и покорно погледна през прозореца. Долу пред входа беше паркирана чисто нова волга.

Примижали от удоволствие, Ина и Дима наблюдаваха впечатлението, което волгата щеше да направи на Деточкин. И тя наистина му направи впечатление. Той я гледаше тъпо. Не беше очаквал такъв номер от Семицветов, още повече в деня на пристигането си.

— Виждам, че благосъстоянието ви расте! — мрачно отрони Юрий Иванович, без да откъсва очи от проклетата кола.

— Както и на целия народ! — радостно се отзова Дима. — Вървя напред с гигантски крачки!

Въпреки желанието на Деточкин мозъкът му трескаво заработи в нежелателна насока.

— Бежова… — замислено произнесе Деточкин. — Хубав цвят, не бие на очи… Все под прозореца ли я държите?

— Скоро ще имам и гараж — обеща Дима.

— Да застраховаме колата срещу кражба? — загрижено запита жена му.

— Застраховката на лични автомобили — автоматично задърдори Деточкин, понеже мислеше за друго — се извършва само за смъртен случай или увреждане от катастрофа, или от стихийни бедствия.

Дима се подсмихна.

— Не съм толкова богат, че да изплащам и стихийните бедствия!

И гордо демонстрира на инкасатора един невъобразимо сложен катинар.

— Намерих го за гаража. Японски! С друг ключ не става!

— Да, не става! — тъжно се съгласи Деточкин, докато оглеждаше катинара с вид на познавач. — И с шперц няма да стане. Трябва оксижен! А да го режеш с оксижен е беля работа… — Деточкин безнадеждно махна с ръка, сбогува се и си тръгна потиснат.

— Ама колата го довърши! — удовлетворено констатира Ина.

— Какво се чудиш? — Дима трябваше да тръгва за работа и почна да се преоблича. — Той е най-обикновен труженик. За него волгата е несбъдната мечта. Откъде ще вземе пет бона и половина?

Дима си облече бяла риза и докато си връзваше връзката, нареди:

— Имам една бойна задача за тебе, Иночка. Минаваш в книжарницата при Ангелина Петровна и взимаш Екзюпери за принца. Запиши си името, че ще го забравиш!

— Не се прави на остроумен, скъпи. Научила съм му името наизуст!

Дима довърши тоалета си с един италиански шушляк със златни катарами на пагоните. Сега приличаше на уважаван млад кариерист от международния отдел на учреждение, което има такъв отдел. Целуна жена си и излезе.

На улицата видя Деточкин. Застрахователният агент стоеше до колата като омагьосан, не можеше да откъсне поглед от нея.

— Да ви откарам ли? — предложи Семицветов, като прикри снизходителната си усмивка.

— Аз съм в обратната посока! — набързо отклони предложението Деточкин.

Бежовата волга 49–04 МОТ с плюшен тигър, втренчен в задното стъкло, плавно се понесе към центъра…

Дима минаваше през познати места…

Ето го родилния дом „Грауерман“. На това място преди двайсет и седем години акушерката беше плеснала по дупенцето новородения Семицветов…

Ето го и паметния ъгъл. Тук мъничкият Дима за пръв път сам си купи сладолед и направи първия си практически извод — никой не ти го дава току-така. А Дима много обичаше сметанов сладолед…

Докато чакаше пред светофара, с умиление си спомни как беше задигнал стотинки от мамината чантичка, за да си купи ескимо, и пак го шляпнаха по дупето, само че доста по-силно…

Светна зелено и Семицветов потегли. Ето я антикварната книжарница. Дима носеше тук книгите, които му подаряваха на рождените дни, и книги от бащината си библиотека, онези от втория ред, дето никой не ги четеше. Никой не разбра, а Дима направи втория си практически извод: дават ли ти — яж!

Ето ги „Вторични суровини“. Често се навърташе и тук.

И пак тук направи третия си практически извод — парите не миришат!

След няколко минути бежовата волга наближи сградата на Института по съобщенията. Дима намали. Да, вече четири години, откакто бе завършил института. Отлично си спомняше слънчевия пролетен ден, когато председателят на комисията му връчи дипломата и приятелски му се усмихна.

— Щом сте Семицветов — отивате в Семипалатинск. Но това съвпадение е чиста случайност…

Тогава Дима направи четвъртия си практически извод: всяка коза за свой крак…

Погледна си часовника и се разбърза — беше единайсет без десет. Кола 49–04 МОТ сви в уличката и спря чак на следващата пряка.

Семицветов грижовно заключи волгата, върна се по уличката и влезе в оказионния магазин. Подмина щанд „Конфекция“, не погледна витрината с порцелана и стъклото, кожите изобщо не го заинтересуваха — и изчезна в служебното помещение.

Само след миг той претърпя чудна метаморфоза. Вече не приличаше на дипломат. Облече убитосива работна манта с емблемата на магазина. Самонадеяният израз изчезна от лицето му — сега то стана услужливо. Дима влезе зад щанда с магнетофоните, радиоапаратите и телевизорите и зае работното си място. Все пак имаше полза от Института по съобщенията. Вече четири години прилагаше зад този щанд високите си технически познания.

Започна напрегнат ден. Дима постоянно пребягваше до ъгъла да види как е колата. Мисълта, че пет бона и половина са оставени ей така на улицата, на всичко отгоре снабдени с колела, не му даваше спокойствие. Не обичаше да хвърля пари по улицата. Обаче пък като скромен човек Дима не искаше да паркира колата пред магазина.

Към четири и половина, когато показваше на един купувач някаква кинокамера, се появи тъст му — Семьон Василиевич Соколов-Кружкин.

— Клатиш си краката посред бял ден, а? — с висок и непререкаем тон заяви тъстът.

Дима не съобрази какво да му отговори. Иначе презираше този най-близък свой роднина, но когато се виждаха, се свиваше пред фелдфебелските му номера.

Семьон Василиевич решително дръпна камерата от ръцете на купувача и пак така високо отсъди:

— Боклук! Не струва!

Щом прогони кинолюбителя, Соколов-Кружкин приятелски изрева:

— Семицветов, веднага снасяй петдесет рубли!

— Моля ви, по-тихо! — Дима потръпна зиморничаво. — Пък и нали ви дадох вече пари, Семьон Василиевич!

Соколов-Кружкин така изгледа зет си, че разискванията мигом приключиха.

— Ама намерихте ли? — тихо попита Дима.

— Да речем, счупени стъкла! — Соколов-Кружкин се изпъчи. Беше горд, че е намерил дефицитен строителен материал за вилата.

— Защо са ни счупени? — Дима позеленя.

— Голям тъпанар си, Семицветов! — без ни най-малко притеснение, като високоговорител, тегли чертата тъстът. Продавачите и посетителите загледаха Дима с интерес. — Да ми беше паднал в батальона, можех да те направя човек!

— Пари за парчетии не давам! — злобно изсъска Дима.

— Аз съм ти пробрал по-големшки! — захили се Соколов-Кружкин.

— Обаче сега — ехидно му напомни Дима — за всяко стъкълце ти искат документ!

— Документите от мен! — Семьон Василиевич подложи огромната си шепа, която събираше доста повече от петдесет рубли.

— Искам да ви помоля — прошепна Дима, докато връчваше необходимата сума, — да идвате по работа вкъщи, а не в магазина!

— Кръгом към щанда, ходом марш! — ревна тъстът, пъхна парите в джоба си и излезе, като тропаше с подкованите си обуща.

За да се успокои, Дима прескочи до ъгъла, погледа колата и си купи сладолед. Взе си любимия сметанов и с известно закъснение направи петия си практически извод: човек трябва да се жени само за сирачета!