Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (12)

Глава дванайсета,
в която следователят и престъпникът изясняват отношенията си

— Кога идва следователят? — попита Деточкин, щом прекрачи прага на родния дом.

— Завчера — отговори майка му и си подложи бузата за целувка. — Страхотен мач изпусна по телевизията! Яшин пазеше като бог!

Деточкин целуна майка си.

— И какво пита за мен?

— Библиотека „Огоньок“ публикува Мелников-Печерски. Преоткривам го. Нищо не е питал!

— Ами ти какво му каза? — Деточкин познаваше общителния характер на Антонина Яковлевна.

— Аз си мълчах както винаги. Какво ще му казвам! — отвърна майка му, убедена, че е било точно така.

— Защо идва? — настойчиво я разпитваше синът. — Защото не съм бил на репетиция ли? Или по други причини?

— Какви причини може да има един следовател, та да дойде да те търси?

— Мамо, нали съм ти син!

— Всеки ден нова сензация! — усмихна се Антонина Яковлевна.

Като всички майки тя не се съмняваше, че синът й е еталон на невинност, почти светец! Цял живот беше възпитавала у своя Юра чувство за справедливост. И сега, откакто се бе пенсионирала, се беше посветила изцяло на тази безупречна идея. Антонина Яковлевна не подминаваше забелязаните неправди и успешно се бореше с тях чрез писма във вестниците. Докато Деточкин се разправяше с волгата на Семицветови, майка му проведе една не по-малко трудна операция. Издейства да закрият близката пивница, гнездилище на пороци и разврат, и сега в опразненото помещение се стреляше с пушки. Бяха го дали за районно стрелбище.

— Винаги се връщаш много нервен от тия твои командировки — отбеляза майка му. — Успокой се малко. Слез в стрелбището да постреляш!

— Днес надали ще улуча! — отговори Деточкин.

Чувстваше се не стрелец, а по-скоро мишена. Целия неделен ден го измъчваше мисълта — да отиде ли довечера на репетиция, или да избегне срещата с Максим.

„Дали следователят ме подозира, или е наминал като колега от репетициите?“. Деточкин не можа да понесе тази проклета неизвестност и храбро се запъти към Двореца на културата, за да докара нещата докрай.

Щом влезе в залата, режисьорът му вдигна скандал. Крещеше, че Деточкин излага целия отбор, че им предстои решаваща среща, тоест премиера, и че ще го сложи резерва! Накрая му пъхна в ръцете една дълга шпага и го натири на сцената да се бие с първия срещнат.

Когато дойде Максим, режисьорът също го подгони. Максим също получи оръжие и го пратиха на сцената да се дуелира с Деточкин — точно според сюжета.

И те се срещнаха с шпаги в ръце.

— Защитавайте се, господине! — заплашително каза Максим. За пръв път в живота си провеждаше разпит на осветена сцена и с барета с перо.

— На вашите услуги! — достойно му отвърна Деточкин. Мъчеше се да прочете съдбата си по лицето на Максим.

Следователят беше непроницаем. Зае позиция и почувства как заповедта за задържане изшумоля във вътрешния му джоб.

Деточкин също зае позиция.

Шпагите се кръстосаха!

— Имам честта да се сразя с вас! — сурово каза Максим. — Къде се губите?

— По дяволите! — викна Деточкин със зле прикрито вълнение. Не знаеше, че следователят е ходил в управлението, и сбърка: — Бях в командировка!

В разгара на сражението участниците не забелязаха, че играят по-скоро Дюма, отколкото Шекспир. Режисьорът загуби и ума, и дума.

— Как е със здравето любимият ви племенник? — безмилостно попита следователят и атакува.

— Какъв племенник? — тъпо заувърта Юрий Иванович.

— Ами вълчият капан? Ами болният крак? Ами цигарите „Друг“? — нанасяше удар след удар Максим.

Нещата бяха докарани до край, и то до какъв!

Юрий Иванович разбра, че с него е свършено. Причерня му. Подберьозовиков усети, че е време да мине към следващата сцена на пиесата, където главното действащо лице щеше да бъде гореспоменатата заповед.

— Стига измишльотини! — кресна вбесен режисьорът от залата. — По Шекспирово време не е имало цигари „Друг“. И защо говорите в проза?

Деточкин продължаваше да размахва оръжието си по инерция и от притеснение перна противника си по главата. Клетият Максим тутакси рухна като подкосен.

— Приберете шпагите, господа, приберете шпагите! — неочаквано и за самия себе си заповяда режисьорът, който пък разиграваше сцената на дуела не според Дюма и не по Шекспир, а по модерната в днешния футбол бразилска схема „4-2-4“.

После се хвърли към Подберьозовиков и се убеди, че последният е жив. Заедно с Деточкин, който шепнеше някакви оправдания, вдигна тялото от терена и го отнесе на дивана от реквизита. Максим скоро се свести. Успокоеният режисьор остави противниците насаме. Юрий Иванович сложи мокра кърпа на челото на следователя.

— Как сте? — попита Деточкин, съчувствено взрян в очите на жертвата си.

— Вие нали сте добре! — иронично отвърна Максим.

Деточкин лепна на челото му нов студен компрес.

— Точно вас никога не съм искал да ударя, дори случайно!

— Да, ясно! — саркастично вметна Максим.

— Нищо не ви е ясно! — горчиво възкликна Деточкин.

Подберьозовиков по принцип беше съгласен. Наистина още не всичко му беше ясно. Съвестта не му позволяваше да извади заповедта за задържане, докато не разбере нещата докрай — какво именно е тласнало Деточкин по наклонената плоскост. Следователят упорито потискаше топлите чувства, които въпреки всичко предизвикваше у него непохватният, малко смешен Деточкин. Подберьозовиков махна компреса от челото си и стана.

— Трябва да поговорим!

Деточкин печално кимна.

— Трябва!

Излязоха на улицата, тръгнаха един до друг, свързани сякаш от някакъв магнит.

И двамата не се осмеляваха да започнат решаващия разговор.

Минаха покрай една бирария.

— Да влезем! — наруши мълчанието престъпникът.

— Да влезем! — печално се съгласи следователят.

Бирарията приличаше на баня — адска жега, стени от бял фаянс и маси с мраморна мозайка. Кълбетата тютюнев пушек идеално заменяха парата, бирената пяна — сапунената, бирата се лееше като вода и наистина си беше вода, но приликата се довършваше най-вече от приглушения тътен на гласовете.

На входа на бирарията посетителите инстинктивно се озъртаха дали няма някоя банда. Банда действително имаше, главатар й беше Филип Картузов.

Подберьозовиков и Деточкин намериха свободна маса и си поръчаха бира и раци. След секунди им беше сервирано. Картузов изискваше от сервитьорките светкавично обслужване, та клиентите да нямат време да се опомнят. Поръчките се изпълняваха моментално. Многострадалните посетители се отпускаха. Лочеха разредената бира и се радваха.

От време на време, важен и недостъпен, в салона се появяваше Филип. Оглеждаше банята като собственик. Щом се убедеше, че предприятието работи с пълна пара и методично пълни джобовете му, величествено се оттегляше.

Деточкин и Подберьозовиков не забелязваха обстановката. Не откъсваха очи един от друг. Всичко останало плуваше като в мъгла.

— Какъв си ти такъв? — говореше Максим. — Майка ти е добра жена, пее за влака. — Изгледа го с недоумение и продължи пак на „вие“: — Извинявайте, ама да не сте слабоумен?

— Не, имам медицинско…

— Артист! Чудесен артист! Винаги съм казвал, че истинският крадец по правило е истински артист!… Пък сте и предвидлив — продължи Подберьозовиков, — крали сте само от тия, дето ги броите за мошеници. Отдавна го разбрах.

Деточкин не му възрази.

— Надявали сте се, че в съда това ще се отчете като смекчаващо обстоятелство. Може и да ви понамалят присъдата…

Деточкин срамежливо мълчеше.

— Как може такова падение? — разпитваше го Подберьозовиков. — Обяснете ми!

— Добре — отвърна притиснатият до стената Деточкин. — Ще ви разкажа как почна всичко…

И Юрий Иванович изповяда пред Максим как веднага след болницата отишъл да работи в гаража на една търговска база. В това държавно учреждение процъфтявала частната инициатива, което не му харесало. Възпитан от майка си в любов към справедливостта, той се разбунтувал! Но съюзените търгаши незабавно го прогонили „поради несправяне с работата“. Деточкин се озлобил. Нямал пукната пара. Бързо трябвало да изкара нещо. Наел се да прекара една току-що купена кола в друг град. Да я прекара, не да я открадне! По пътя собствениците се отпуснали и Деточкин разбрал, че кара точно такива разхитители на народно имущество като ония от търговската база. Единият бил голям спец по строителните материали — крал с вагони. Приятелят му пък се занимавал с почивното дело и си живеел като цар. Юрий Иванович кипнал. Задавил колата уж случайно, казал на двамата да слязат на шосето и да бутат, докато волгата запали. Частниците слезли. Добре бутали. Волгата тръгнала и Юрий Иванович изчезнал, като оставил мошениците насред пътя.

— Чувал съм тази легенда, но не знаех, че е за вас — каза Максим.

— За мен е — потвърди легендарният Деточкин.

— Общо колко коли сте продали? — заразпитва го Подберьозовиков.

— Четири!

— Добре, четири! — Следователят бързо сметна наум: — Това са почти четвърт милион стари рубли.

Деточкин мълчеше.

— Доста пари! — не го оставяше Максим.

Деточкин мълчеше.

— Направо цяло състояние! — продължаваше Подберьозовиков.

Деточкин мълчеше.

— И къде криете капиталите си?

Този въпрос на следователя не можеше да остане без отговор и Деточкин посочи чантата си.

— Тук!

Чантата беше оставена небрежно на свободния стол. Максим не повярва на късмета си. Беше намерил не само престъпника, но и парите. Неволно посегна към вещественото доказателство. Деточкин съчувствено се усмихна. Максим веднага си дръпна ръката.

В този момент до масата им важно се приближи Филип Картузов. При едно от царските си явявания беше видял следователя и сега радушно го приветства:

— Добре дошли! Защо не ми се обадихте? Заповядайте заедно с приятеля си в сепарето!

— Благодаря, няма нужда… — отказа Максим и втренчен в чантата, отпи от бирата.

Щом видя, че следователят пие същата бира като другите посетители, Филип ловко му измъкна чашата и заповяда:

— Раечка и Лидочка!

Схватливите сервитьорки връхлетяха върху масата и с бързината на стари разбойнички лишиха гостите от бирата и раците им. Максим през цялото време дебнеше да не би чантата с богатството да изчезне в суматохата.

— Сега ще ви сервират прясна бира. Току-що получихме! — обясни дебелият Картузов. — И други раци.

— Току-що хванати, а? — ехидно попита Деточкин. Цял беше настръхнал при вида на благоденстващия си враг.

— Голям шегаджия е вашият приятел! — невъзмутимо каза Картузов. Мъчеше се да си спомни къде е виждал Деточкин. Обликът на застрахователния агент почти не бе оставил следи в паметта му Раечка и Лидочка донесоха луксозно пиво и отбрани членестоноги.

— Наздраве, да ви е сладко! — Филип надви желанието си да попита за откраднатата кола и изчезна в цигарения дим.

— Да се махаме! — предложи Максим, без да докосва първокачествените продукти.

— Да оставим такава гощавка? — развълнува се Деточкин. — За нищо на света! Кой ще ме гледа така в затвора?

А Филип Картузов се върна в кабинета си, седна на стола и подпря глава с тлъстата си ръка като жена.

„Защо ли е дошъл следователят? — бавно, според способностите, които му бе отпуснала природата, мислеше Филип. — Тоя Подберьозовиков не е от хората, дето ще тръгнат без работа по кръчмите“.

Максим и Юрий Иванович мълчаливо седяха един срещу друг. Паузата беше мъчителна. На Максим му се искаше да отвори чантата, но беше прав да предполага, че бирарията не е подходящо място за демонстрацията на такава сума.

Деточкин отлично го разбираше. И не искаше да го мъчи повече.

Сложи чантата на коленете си и взе да я разкопчава. Подберьозовиков напрегнато следеше всяко негово движение. Деточкин измъкна подредени прошнуровани бумаги и смутено ги сложи на масата.

— Какво е това? — не разбра Максим.

— Документи, квитанции… — отвърна Деточкин.

— Какви квитанции? — недоумяваше Максим: вместо пари му се предлагаха някакви хартийки. Взе ядосано документите и ги запрелиства. И изведнъж пламна. Това, което прочете, беше по-ужасно от удара с шпагата. Хвана го неописуем срам, че е подозирал Деточкин.

От квитанциите разбра, че Юрий Иванович Деточкин е изпращал парите от продажбата на крадените коли в сиропиталището в град Метелск за подаръци на децата!

— А колко пари си оставяхте? — смазан попита Максим.

— Нищо не съм си оставял. Само за път и командировъчни…

Да, уважаеми читателю! Деточкин не се блазнеше от пари! Може да беше крадец, но беше безкористен, кристално честен човек! И изпращаше парите в Метелск, защото през войната, когато майка му бе отишла в опълчението, Юра беше расъл точно в това сиропиталище.

 

 

В кабинета на Картузов влетя Раечка.

— Извадиха на масата цял куп документи!

Филип приключи със съмненията. Разбра, че е дошла ревизия!

И тогава реши да притъпи бдителността на следователя. В титаничната си борба с контрольорите той прилагаше една адска смес собствено изобретение. По вкус този бълвоч не се различаваше от бирата, но затова пък успешно докарваше ревизорите до онова състояние, което впоследствие се нарича в протоколите „употреба на алкохол във висока степен“.

— Смес №1 ли? — попита умната Раечка, правилно оценила мълчанието на началника си.

— А тъй! — похвали я Филип.

Окрилена от топлите думи, сервитьорката отнесе в галоп шифрованата напитка на посетителите.

Максим и Деточкин бяха тъжни. И двамата разбираха, че ги е сполетяло нещастие, и не знаеха какво да правят.

Максим изведнъж съвсем ясно осъзна, че не може да извади заповедта за задържане!

Деточкин мислеше: „Ще разбере ли мама и какво ще си каже Люба?“ В майка си беше сигурен — щеше да го разбере! Искаше да види Люба веднага и да й съобщи, че пак е в капан! Но че този капан не може да се среже с ножовка! А Максим се чудеше по кой ли спасителен параграф да обвини Деточкин и жално съзнаваше, че подобен параграф няма!

— Първата кола не я продадох — каза Деточкин, та да утеши приятеля си поне с това. — Оставих я в Курск пред милицията. Залепих й на предното стъкло едно подробно обяснение, отидох на гарата и се прибрах в Москва.

Сега мълчеше Подберьозовиков.

— А пък с втората — продължаваше чистосърдечните си признания Юрий Иванович — не щяха да ме разберат. Откарах я пред милицията и пак оставих бележка, че е кола на мошеник. Пък те му я върнаха. И тогава реших да ги продавам…

Седяха мълчаливо един срещу друг и пиеха смес №1. Средновековната хитрост на Филип Тлъсти беше чудо. Максим изведнъж разбра, че няма по-близък човек от Деточкин. А пък Юрий Иванович се освободи от всякакви задръжки.

— Много те обичам! — обясняваше му Максим. — Гледай сега какво ще направя за теб!

— Какво? — живо се заинтригува Деточкин.

Подберьозовиков извади от джоба си въпросната заповед и му я показа.

Деточкин я проучи внимателно — за пръв път държеше в ръце такъв ценен документ.

— Върни ми я сега — нареди Максим.

Юрий Иванович послушно му върна документа.

— Ей сега ще я скъсам! — тържествено заяви следователят. — Гледай!

— Да не си посмял! — Деточкин се хвърли към Максим. — Ще те накажат!

Разрази се кратка схватка. Престъпникът едва успя да надвие следователя, измъкна му заповедта за собственото си арестуване и я прибра в джоба си.

— Добре де! — Максим беше настроен благодушно. — Подарявам ти я за спомен!

— Благодаря! — каза Деточкин.

Платиха братски сметката и излязоха. Крачеха прегърнати и тихо пееха:

Ако аз легна болен, то доктори няма да викам,

ще повикам приятели, не мислете, че просто съм луд…

Постелете ми степ, после с бяла мъгла ме завийте,

окачете над мене звезда, онемяла от студ.

— Слушай, братче — помоли Деточкин, — не ме прибирай преди премиерата, моля ти се…

— Че аз изобщо няма да те прибирам, живей си на свобода…

— Нали разбираш, такава роля… Веднъж в живота…

— Играй и на премиерата, и на всички други спектакли — от сърце разреши Подберьозовиков.

— Отивам при Люба — сподели Юрий Иванович и тръгна по улицата, отнасяйки чантата с всичките документи.

— Гледай да не те блъсне някоя кола! — догони го грижовният вик на Максим.