Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (7)

Глава седма,
в която бежовата волга още веднъж е обект на нападение

На другия ден след работа Деточкин пак висеше на спирката. Когато дългоочакваният тролей пристигна, Юрий Иванович се качи като всички от задната врата. Въпреки връзката си с водача Деточкин не си позволяваше да се вози без билет. Прецизно извърши всички безкондукторни процедури и се оказа в Любината кабина.

— Следваща спирка — площад „Пушкин“! — обяви Люба и погледна Деточкин изотдолу.

— Люба, трябва да поговорим!

Люба мълчеше.

— Люба, дойдох да ти искам прошка!

— Че ние не сме се карали! — студено отвърна Любов. Наблюдаваше дали всички са се качили.

— Карай! — позволи Деточкин. — Едни слязоха, други се качиха.

Тролеят потегли.

— Защо да се караме, Люба? Нали сме си близки.

Люба тъжно се усмихна.

— Близките знаят всичко един за друг! А ти все криеш нещо от мен. Беше шофьор, изведнъж стана застрахователен агент! После тия командировки… все неочаквани… Какви са те? Защо са?

Отвратително му беше да я лъже, но не смееше да й каже истината.

— Един ден ще разбереш всичко. И колкото по-късно, толкова по-добре…

— Да ме мъчиш ли си дошъл, Юрий Иванович? — Бяха й омръзнали тайните на Деточкин. — Стига си ме изтезавал, ще прегазя някого!

И насмалко да изпълни намерението си.

— Значи не искаш да се сдобрим… — резюмира Деточкин, когато при рязкото спиране удари с глава предното стъкло.

— Следваща спирка — площад „Маяковски“ — печално каза Люба. — Уважаеми пътници, не забравяйте да си вземете билети!…

Без да уреди отношенията си с Люба, Деточкин отиде в Двореца на културата. В художествената самодейност много го обичаха. Юрий Иванович беше роден актьор. Беше непосредствен и правдив във всички, дори най-невероятно драматичните ситуации.

Атмосферата в салона за репетиции беше нажежена. Вчера „Спартак“ паднал от „Динамо“ и затова режисьорът беше изпаднал в транс. Артистите знаеха футболната слабост на маестрото и мируваха.

— Всеки играч трябва да си знае ролята като бог! — ядосано се караше режисьорът на Подберьозовиков, който беше сбъркал текста си. — Не да търчи по сцената като умопобъркан, а да играе с глава! И не ми възразявайте! — скастри той виновника, който понечи да се оправдае. — Ще ви изгоня от игрището, тоест от сцената!

През почивката играчите, тоест артистите, излязоха да пушат.

Деточкин измъкна пакет цигари и почерпи Максим.

— Какви пушите? — поинтересува се Подберьозовиков.

— „Друг“ — безметежно съобщи Деточкин.

Подберьозовиков взе от ръцете му злощастния пакет.

— Да… „Друг“… С куче на картинката… Трийсет копейки…

— По принцип пуша „Беломор“ — обясни Деточкин с присъщата си откровеност. — Обаче нямаше.

— Съвсем точно наблюдение, нямало е „Беломор“. Точно затова си е купил „Друг“.

— Кой? — все още безгрижно попита Деточкин.

— Престъпникът!

Внезапно Деточкин усети, че е на ръба на пропастта. Понечи да отстъпи, но отзад имаше стена. Не можеше да минава през стени, не би могъл да мине дори само през мазилката. Безизходно погледна небето. По синия таван бодро крачеха съвсем реалистични колхознички със снопове пшеница. Деточкин съжали, че не е с тях. Нямаше никакъв изход.

— К-к-кой престъпник?

Следователят прие стресването на приятеля си за обикновен еснафски интерес към закононарушенията.

— Съвременен, културен. Дори мога да кажа — престъпник от нов тип! Преди какво забравяха крадците на местопрестъплението?

— Какво? — полюбопитства Деточкин.

— Фасове, каскети… А сега — вижте! — И Подберьозовиков показа томчето на Шекспир, което Непознатия беше оставил в колата.

Деточкин трепна и ужасен се отдръпна.

— Не се плашете! — усмихна се Максим. — Няма петно от кръв!

— Вие следовател ли сте?

Подберьозовиков прелистваше томчето.

— Няма отпечатъци — престъпникът винаги работи с ръкавици. Нито печат от библиотека, нито името на собственика — нали знаете, някои си надписват книгите…

— Знам… Само че аз не ги надписвам! — увери го Деточкин.

— Аз водя делата за откраднатите коли — продължи Подберьозовиков. — Но да не ви занимавам!

— Напротив, страшно ми е интересно! — Това си беше чистата истина.

— Ще ви кажа една тайна — почти му прошепна следователят. — В града действа шайка. Крадат се лични автомобили. Само тази година от един район са откраднати четири коли.

— Три — машинално го поправи Деточкин.

— И вие ли научихте вече? Да, четвъртата не успяха да я откраднат. Но скоро всичко ще свърши! — обнадежди той Деточкин.

— З-защо?

— Вчера задържах един от членовете на шайката!

— Т-така ли? — Деточкин беше поразен. Дори не подозираше, че Непознатия с тъмните очила има съучастници.

— Представете, си, инженер в Стопанския съвет. Жена му е лекарка. Имат две деца. Наскоро е получил жилище в най-хубавия район, а с какво се занимава!

— И к-как иизглежда? — уплаши се Деточкин.

— Дребен, дебеличък…

— Арестувахте ли го? — Деточкин чак спря да заеква. — Защо такива строги мерки?

Подберьозовиков пак се усмихна.

— Щеше да бяга на курорт, но подписа, че няма да напуска града!

— Ами ако не е съучастник? — пламенно се застъпи Деточкин. — Инженер от Стопанския съвет, уважаван човек, пък вие го лишавате от заслужената му почивка.

— Опитът ми говори, че наистина не е виновен. Но окончателното изясняване е въпрос на няколко дни. Вече са ми известни особените белези на главатаря на шайката — висок, с обикновено, дори симпатично лице, ходи с чанта и шапка и най-важният белег — гърби се.

Незабелязано за Максим Деточкин поизправи рамене.

— И как ще го хванете?

Подберьозовиков не успя да му отговори. Във вестибюла се появи режисьорът, държеше съдийска свирка. Наду я и изкомандва:

— Моля всички да влизат за второто полувреме!…

 

 

Великият Репин е приемал в Куокала в сряда, „Литературная газета“ на Цветной булевард приема във вторник, а Семицветови приемаха в апартамент 397-и в понеделниците, два пъти месечно. Дима не желаеше да харчи пари за гости всяка седмица.

Канеха се само нужни хора и затова Соколов-Кружкин с присъщия си хумор кръсти тези сборища „нужници“. Него никога не го канеха. Веднъж той въпреки всичко отиде, бъркаше се във всички разговори, накърка се с коняк и взе да вика, че Дима е мошеник и че Наказателният кодекс плаче за него. Следващия понеделник най-предвидливите гости не рискуваха да дойдат.

Днес подборът беше изискан. Бяха дошли хора, които можеха да намерят керемиди за вилата, палто от камилска вълна, дамски велурени ботуши, билети за Дома на киното и много други, все така необходими неща. Дойде и един поет, обсипан с почести и пърхот. Реална полза от него нямаше, но без присъствието му вечеринката щеше да бъде като шишче без шиш. Този главен гост беше завършил Литературния институт и беше станал поет. Със същия успех можеше да завърши медицина и да стане лекар. Но по-добре, че беше завършил Литературния институт… Дойде и нужният Филип Картузов. При него в кръчмата човек можеше да се скрие в някое сепаренце, да си похапне добре и да поговори по работа.

Вечерта минаваше интелектуално. Разказваха се средно мръсни вицове, съобщаваха се последни новини от серията „кой с кого спи“ и „къде какво са пуснали“. Когато дойде ред на Картузов, той сподели как са му откраднали колата. Излезе, че Филип се хвърлил под колелата, за да накара крадеца да спре. Но колата му била толкова предана, че не пожелала да премачка стопанина си. Прескочила го и изчезнала! Лъжите на Картузов имаха голям успех сред пийналите гости.

— На това му се вика хипербола! — поясни поетът. После дълго рецитира стиховете си. И то без никой да го моли.

Вечерта беше сполучлива. Ина сновеше от стаята до кухнята и демонстрираше прекрасните си бедра. Дима свиреше на китара и истерично пееше апашки песни.

Остригаха ми буйната главица,

към дрехите раирани поглеждам.

Квадратец светлина и мъничка звездица

ми светят като слабичка надежда… —

жално виеше Семицветов и тръпнеше, че сюжетът може да стане автобиографичен.

Тази вечер Дима не надничаше през прозореца. Не се страхуваше за волгата. Имаше уважителни причини за това.

А долу в тъмнината на настъпващата нощ един попрегърбен мъж, предварително навлякъл любимите ръкавици, спокойно отключваше бежовата волга. Вчерашният урок не беше забравен. Непознатия вдигна капака и преспокойно прекъсна сигналната система. После се настани зад волана, сложи на седалката чантата с инструментите и пъхна ключа да запали колата. Завъртя го — колата мълчеше! Тогава, за да включи на скорост, напипа с крак амбреажа и… изкрещя от непоносима болка!

Похитителят не можеше да знае, че вчера, след първото покушение, Дима беше купил в ловния магазин един вълчи капан и същият познат електротехник го беше заложил на амбреажа.

Капанът щракна — Деточкин беше заловен!

Да, скъпи читателю! Ти, естествено, не си се сетил, че колите ги краде Деточкин! А пък ако си се сетил, скъпи читателю, то, както би казал С. И. Стулов — браво на тебе!

Много го болеше. Човек, който не се е хващал в капан, не може да си представи подобна болка, а вълците не казват нищо. Но Деточкин не извика за помощ. Превъзмогвайки болката, той се опита да отвори железните челюсти. Но капанът беше правен за диви зверове и силите не му стигнаха. Тогава Деточкин отвори спасителната чанта, извади ножовката и почна да реже желязото, докато е горещо…

Понеделнишката вечер свършваше. Радушните Семицветови изпращаха гостите си. За всеки случай — да не остане някой у тях — излязоха заедно с всички. Най-отпред крачеше поетът. Не можеше да си спомни как се казва стопанинът… Като видяха бежовата волга, всички страшно се развеселиха.

— Обичам да се возя нощем! — изпищя жената на онзи, дето намираше керемиди.

Компанията наобиколи колата. Деточкин се сви на кълбо, спря да реже и се свлече от седалката на пода.

— Семицветов, значи колата ти била блондинка, а? — пошегуваха се билетите за кино.

— Димочка, повозете ни малко! — помоли палтото от камилска вълна.

При тези думи на прикования Деточкин му се дощя да завие като истински вълк.

Гостите се ентусиазираха.

— Хайде, Дима!

— Кажете му, Иночка!

Дима геройски се противопоставяше:

— Не, приятели, не! Когато съм пил, не пипвам волана!

— Не се бойте, Дима! — извика палтото от камилска вълна, много му се возеше.

— Не, не! — подкрепи Ина мъжа си. — Знам я аз тази тръбичка, милиционерът ти я дава да духнеш и веднага се вижда пил ли си, или не си. Ако си пил, направо ти взимат книжката!

Гостите разочаровани си тръгнаха.

Дима обиколи колата и за всеки случай изпробва вратите. Едната, предната лява, неочаквано леко поддаде и тутакси се изтръгна от ръката му.

Дима се слиса. Дръпна пак, но вратата не се отваряше, защото сега Деточкин я държеше с мъртва хватка.

— Че толкова ли съм пил! — зачуди се Дима. — Иночка! — обърна се той към жена си. — Ще се наложи да заема хоризонтално положение!

Щом Семицветови се прибраха, Деточкин допреряза капана и се изтърколи на улицата заедно с вечната си чанта. С мъка стана и закуцука, отказвайки се от неуспешния опит да задигне тази коварна кола…

 

 

Люба изплашена скочи от леглото. Стресна я тревожно нощно звънене. Наметна си пеньоара и предчувствайки нещастието, изтича в антрето.

— Кой е?

— Аз съм, Люба! — Гласът беше толкова жалък и нещастен, че Люба веднага отвори.

Раненият Деточкин стоеше на прага и гледаше Люба като своя последна надежда.

Податливото женско сърце се предаде.

— Какво ти е, Юра?

— Ами турили навсякъде капани…

Люба реши, че Деточкин бълнува. Прегърна го през отпуснатите рамене и го въведе в стаята.

— Капан за жив човек! — ядосано се караше Максим Подберьозовиков на Семицветови, които на другата сутрин дохвърчаха при него. — Чудя ви се как сте могли да го измислите! За тая работа може и да отговаряте!

— Да-да! — възмути се Дима. — Бандитът иска да ми открадне колата! Реже с ножовка собствения ми капан! Я си купете в Москва вълчи капан! Колкото щете пари да давате, никой няма да ви продаде!

— По-спокойно! — посъветва го следователят.

Дима си спомни къде се намира и тутакси се укроти.

— А пък вие ми казвате, че аз съм щял да отговарям! — вече подлизурски довърши той. — Чудесни закони, няма що!

Подберьозовиков го погледна още веднъж и Семицветов млъкна.

— Престъпникът на два пъти се опитва да открадне една и съща кола… — мислеше Максим на глас. — Това не е случайно съвпадение. Според мен е искал да открадне именно вашата кола!

— Има резон. Аз също вече го забелязах! — плахо го подигра Дима.

— Защо го интересува именно вашата кола? — продължаваше следователят.

— Мен ли ме питате?

— Ами кого? — простодушно отвърна Максим. — Не подозирате ли някого от познатите си?

— Нашите познати до един са възпитани хора — обиди се Ина.

А Дима си каза: „Ами ако наистина е някой познат?“

— Няма ли някой, който да ви завижда? — продължаваше да ги разпитва следователят.

— Защо ще ни завиждат? Ние сме скромни хора. С малки заплати. Живеем тихо, кротко…

Подберьозовиков натисна звънеца. В кабинета веднага влезе Таня, както винаги преливаща от чувства.

— Таня, пратете запитване до поликлиниките дали е оказана помощ на човек със специфична травма на крака — нареди Максим.

— Добре — съгласи се Таня. Гледаше с нескрита нежност право в сивите Максимови очи.

Зазвъня телефонът. Подберьозовиков вдигна слушалката и чу милия глас на Деточкин.

— Здравейте, Юрий Иванович! — широко се усмихна Максим. — Как така няма да дойдете? Внимавайте режисьорът да не отсъди дузпа!

И в двете слушалки се разсмяха.

— Боли ме кракът — съобщи Деточкин.

— Тогава по-добре да лежите… Оставете крака си да почине… Всичко хубаво… — пожела Подберьозовиков и затвори телефона.

— Чий крак? — развълнува се Дима.

— Чийто трябва, негов си е. Крак! — нервира се Максим и неволно се замисли. После прогони недостойната мисъл и приключи с Дима:

— Значи обадете се.

— Кога?

— Като ви откраднат колата!