Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (10)

Глава десета,
в която следователят разбира кой краде колите

Щом стигна осиротелия гараж на Семицветови, Максим Подберьозовиков веднага предложи работна хипотеза: няма начин да е минало без кран! Всяка догадка има нужда от потвърждение и затова беше проведен така нареченият следствен експеримент.

Докараха кран. Вярно, не същия, който беше действал през нощта, но това не беше от значение за експеримента. Максим помоли Дима да заключи гаража. После една по една повтори всички нощни манипулации на крадеца и за радост на многобройните зяпачи, изпълнили двора, кранът съвсем спокойно вдигна гаража във въздуха.

Максим тържествуваше. Таня се гордееше с любимия си следовател. А на Дима му беше малко чоглаво, понеже беше станал център на вниманието.

От момента, в който престъпникът се беше изхитрил да отмъкне волгата на Семицветови, Подберьозовиков стана особено популярен в отдела. Колегите му събраха пари и купиха скъп подарък.

Когато следователят се върна от местопроизшествието и заедно с помощничката си се зае да подлага на щателен анализ всички съдбоносни събития, вратата ненадейно се отвори и в кабинета съвсем самичка пропълзя една детска играчка — бежова волга. Бяха й лепнали картонено номерче 49–04 МОТ.

Максим видя, че от коридора очаквателно го следят двайсет чифта очи, но запази самообладание. Хвърли се към колата, хвана я с две ръце и я притисна към гърдите си.

— Таня! — ликуващо изкрещя той. — Хванах я! Защото целият колектив ми се притече на помощ! Можем да пишем рапорта за началника!

— Какво ще пишеш? — подвикнаха от коридора, за да не му останат длъжни. — Ще му доложиш устно. Вика те!

— Това вече не е остроумно! — обади се Максим.

— Затова пък е вярно! — незабавно последва отговорът.

Звънна телефонът. Таня вдигна слушалката и се разбра, че началникът наистина го вика.

Подберьозовиков подаде играчката на Таня.

— Заключете я в огнеупорната каса! — високо, така че да го чуят в коридора, нареди Максим. — И поставете охрана, че дръзкият бандит ще вземе да я открадне и оттук!

И тръгна при началника, изпратен от одобрителните погледи на другарите си — те бяха оценили самообладанието му.

Максим справедливо очакваше конско и нервно прекрачи прага на кабинета на Георгий Сергеевич Калужки. Началникът стана от бюрото си — беше два метра висок.

— Подберьозовиков, може би ще се учудите, но аз ви завиждам! — Никога не можеше да се предвиди ходът на мисълта му и Максим напрегнато очакваше какво ще последва. — Вълчи капан — весело продължи Калужки, — японски катинар, кран — каква романтика! Всички ви завиждат! Вярно, не можете да заловите престъпника, но това е просто подробност. Затова пък сигурно ви е много интересно да наблюдавате развоя на събитията. Признайте си, този необикновен крадец ви харесва, нали? Непрекъснато ви сервира по нещо ново. Може би е талантлив? Може би е по-талантлив от вас?

— Да, може би — потиснат се съгласи Максим.

— Идеално се получава — все така насмешливо продължи Калужки. — Той ще си краде коли, а вие ще си взимате заплатата!…

— Но, Георгий Сергеевич… — Подберьозовиков се почувства пълен идиот.

— Шегата настрана — прекъсна го Калужки, — обаче тази история вече става скандална. Назначихме ви вместо несправилия се Чуланов, защото будехте надежди. Стига вече сте ги будили, събудете се вие и заловете престъпника!

Максим съзнаваше вината си и мълчеше.

И за да го довърши, Калужки попита:

— Кажете ми, какъв цвят количка ще трябва да ви се подари следващия път?

 

 

Смазан от мъка, Подберьозовиков се върна в кабинета си. Таня не издържа. Беше решила да спаси любимия си човек.

— Обичам ви, Максим Петрович! — твърдо заяви тя.

Но обяснението удари на камък. Както можеше да се очаква, Подберьозовиков я разбра неправилно.

— Не ме утешавайте — каза Максим. — И аз ви обичам. По-добре да помислим върху странното влечение на нашия човек именно към колата на Семицветови.

Таня покорно понесе и това. Знаеше, че й е писано да страда!

 

 

За да намери ключ към мъчителната загадка, Подберьозовиков реши да се занимае по-отблизо с личността на потърпевшия.

Първо отиде при домоуправителя. Ходи три пъти в приемното време, посочено на табелката, но вратата всеки път беше заключена. Най-сетне успя да пипне водопроводчика. Той утеши Максим в смисъл, че собствениците с месеци преследват домоуправителя и се оправят накрая без него… Защото, така или иначе, полза от него никаква…

Максим не седна да го разубеждава. Качи се с асансьора на последния етаж да навести съседите на Семицветови.

— И какво, мен ли ме подозирате? — попита го в очите Ерохин от апартамент 398-и.

— Моля ви се! — учуди се Максим. — Искам само да ви питам дали вие не подозирате някого.

— Да не съм ви детектив! — Ерохин явно нямаше желание да продължи разговора.

— Но колата им е открадната! — не се примири Максим. — Трябва да я намерим!

Тук вече Ерохин не можа да скрие неприязънта си към съседа. Имаше си причина — не можеше да понася паразитите.

— Мене за Семицветов не ме е грижа! Той ще си купи нова! — И атакува следователя: — Каква противна професия — подпитвате, заничате…

— Според вас — отвърна Максим в същия дух — да ги оставим да крадат и да присвояват, така ли?

— Че те пак си крадат и присвояват. И вили вдигат! Пък вие им търсите колите, уважаеми другарю следовател!

— Искате да кажете, че Семицветов е мошеник?

— Не — възрази Ерохин, — аз с доноси не се занимавам!

— Ясно — каза Максим. — Довиждане.

— Сбогом — поправи го още по-ясно Ерохин.

 

 

В оказиона цареше обичайната търговска блъсканица. Дима не се мяркаше сред продавачите. Мустакатата клиентка с тежкотоварния бюст го беше сгащила в един ъгъл.

— Димочка — шепнеше му тя басово право в лицето, — обадихте ми се и ей ме тук!

— Има „Грундиг“ — съобщи Дима, който напразно се опитваше да се освободи. — Стерео. В идеално състояние. Модерен дизайн. Точно каквото търсите!

— Дайте ми бележка! — без дори да погледне магнетофона, се съгласи жената-сом. И кокетно намекна: — Всичко помня…

Дима реши да внесе малки поправки. Разпери пръстите на едната ръка и показа допълнително още три на другата.

— Нали се разбрахме за пет! — изпъшка купувачката.

— Обстоятелствата се промениха — невъзмутимо отговори Дима. Наистина се бяха променили — почваше да спестява за нова кола.

Но сделката не можа да се състои. Семицветов внезапно видя следователя, който идваше към щанда.

Изстина. Отблъсна грубо дамата и се хвърли към работното си място.

Продавачът не знаеше, че Подберьозовиков първо беше посетил директора на магазина. А той му беше дал отлична характеристика:

— Семицветов е гордост за нашата търговия! Семицветов е образец на внимание и отзивчивост! Семицветов — това е познаване на стоката и проникване в сърцето на потребителя! Семицветов ще рече снимка на почетното табло!

— Виждам, че Семицветов е вашата слабост — усмихна се Максим.

— Семицветов е моята сила! — гордо заяви директорът. Беше убеден в безгрешността на продавача си.

— Добър ден, другарю Семицветов! — поздрави следователят и се учуди как в такова никакво тяло са се събрали толкова добродетели. — Като се освободите, искам да говоря с вас.

— Аз съм свободен! — заекна Дима. И си добави наум: „Засега!“. Беше сигурен, че Подберьозовиков е чул разговора му с мустакатата хищница.

И сякаш за да потвърди догадката му, следователят каза:

— Първо си свършете работата с гражданката.

Семицветов, с потни от страх ръце, написа бележка за прословутия „Грундиг“. Подберьозовиков търпеливо чакаше. Дамата се понесе към касата. Максим с интерес разглеждаше скъпия магнетофон.

— Да ви трябва случайно такава машинка? — с надежда попита Семицветов.

— Благодаря, не — отвърна Подберьозовиков.

И в този миг се чу онова, от което сега Дима се страхуваше най-много:

— Димочка, за момент! — И мустакатата исполинка направи опит пак да отвлече Семицветов към ъгъла. Изобщо не обърна внимание на Подберьозовиков. Откъде да знае, че е следовател.

— Вземете си покупката, моля! — мъжки се бранеше Дима.

Щом усети съпротива, дамата се просна през щанда и се опита да уреди въпроса на място.

— Не оскърбявайте достойнството ми на съветски продавач! — високо се възмути Семицветов.

— Ама как така… не мога… — сконфузи се клиентката и с предателски шепот допълни: — Нали се разбрахме!

На Максим му стана интересно.

— С кого сте се разбирали и за какво? — пак прекалено високо попита Дима. Преиграваше и с това се издаде. А Максим ненапразно беше артист.

Жената съвсем се обърка. Мустаците й увиснаха. Тя сграбчи с две ръце тежкия магнетофон и позорно напусна магазина.

— Унижават ме, мачкат ме, тъпчат ме — жално каза Дима, търсейки подкрепа у следователя.

— Много добре ви разбирам! — саркастично отбеляза Максим. — И колата ви откраднаха! Не ви върви!

— Така е — съгласи се продавачът.

— Защо не питате за съдбата на волгата? — жестоко полюбопитства Максим.

— Тъкмо се канех — глупаво се оправда Дима. — Защо, има ли някакви новини?

— Не — сухо отговори Максим.

— Вие… Идвате нещо да питате ли?

— Благодаря, вече го разбрах.

И следователят излезе от магазина.

 

 

На Дима наистина не му вървеше. Когато в този нещастен ден се прибра, завари вкъщи Соколов-Кружкин.

— Загубен съм! — съобщи Дима от вратата. — Сгащиха ме! — И разказа на близките си за посещението на следователя.

— Ще те приберат! — бодро каза тъстът. — Защо крадеш?

— Не забравяйте, че сте в моя дом! — озъби се Дима.

— Твоят дом е затворът! — изсмя се Соколов-Кружкин.

— Татко! — решително се намеси Ина. — Днес казарменият ти хумор не е подходящ!

— Какво да правя? Какво да правя? — Дима не си намираше място.

— Приготви си сухари — от сърце го посъветва тъст му.

— Трябва да дадеш подкуп на следователя — предложи практичната Ина.

— Да не си се побъркала? — трепна съпругът.

— Ако му дадеш много, ще ги вземе — каза Ина.

— Млък! — запени се Семьон Василиевич. — Мирно! Забранявам! Позор!

Ина не го остави да продължи.

— Като идеш на пазара, там поучавай хората, татенце!

— Аз продавам собственоръчно отгледани ягоди! — Семьон Василиевич показа работните си ръце. — И за подкупи не зет си, ами собствената си дъщеря ще направя на нищо!

Дима се разциври. Плачеше, защото мината, която трябваше да обезвреди, беше гръмнала, защото за нищо беше изгубил осемдесет рубли, защото трябваше да бутне на следователя, а пък го беше страх, защото тъст му беше мерзавец и изобщо защото да си крадец в тази страна е ужасно!

Соколов-Кружкин погледна презрително ревящия си зет, настани се да обядва и отсече:

— Не бой се! В затвора ще те превъзпитат. След десетина години ще се върнеш нов човек!…

 

 

Три дни Дима носи в джоба си една доста голяма сума, опакована в плик с идилична картинка, но не посмя да отиде при следователя. На четвъртия ден Ина въпреки съпротивата на съпруга си го натика в едно такси и го свали пред прокуратурата.

Докато се качваше по стълбите, му се гадеше от страх. В коридора се разхълца и продължи пътя си на подскоци в такт с хълцането. Беше толкова развълнуван, че нахълта в кабинета на Подберьозовиков, без да почука. Щом видя очите на следователя, Дима интуитивно осъзна, че ако подмушне плика, няма да излезе от това учреждение без охрана.

И изведнъж дойде най-страшното — Дима онемя!

— Добре дошли — с недоумение каза Максим, понеже не очакваше посещението му.

Дима понечи да отговори, но не успя. Само кимна.

— Някоя нова неприятност ли? — попита следователят.

Дима отрицателно завъртя глава.

— Какво ви става? Лошо ли ви е?

Дима пак примитивно кимна.

Максим наля чаша вода и я подаде на онемелия.

Дима завъртя глава. Все така не можеше да си спомни нито дума.

Ситуацията ставаше забавна.

— Какво ви води насам?

За един начинаещ мим отговорът на подобен въпрос беше прекалено трудна задача. Дима нямаше желание да направи това, което го беше довело — да извади плика от джоба си и да го връчи на следователя. Примига глупаво и замръзна като истукан.

— Вижте какво, нямам време да се занимавам с вас! — ядоса се Максим.

Дима се зарадва. Най-сетне имаше предлог да си тръгне, и то без въоръжена охрана. Заотстъпва заднишком към вратата. На прага, вече в предчувствие на свободата, почти придоби дар слово.

— Е, аз си тръгвам…

Но щом излезе в коридора, не тръгна, а хукна. Изхвърча на улицата, профуча покрай жена си и изчезна зад ъгъла.

Ина настигна беглеца с едно такси.

— Какво стана? — изсъска тя, щом го залови. — Къде си хукнал? Гони ли те някой? Оня ги взе, нали?

— Идиотка! — за първи път я назова по име Дима Семицветов…

 

 

Максим Подберьозовиков преживяваше трудни дни. Като всеки надарен човек, той, естествено, имаше силно развито самокритично чувство. Наричаше се с какви ли не думи. Обаче това не спомагаше за разкриване на престъплението. Единственият му отдих бяха вечерите, когато ходеше в Двореца на културата и се приобщаваше към гения на Шекспир. Но последните две репетиции бяха отровени от отсъствието на партньора му Деточкин.

Подберьозовиков отиде у тях да разбере какво става.

— Аз съм от Народния театър — представи се на майката на Деточкин.

Антонина Яковлевна го посрещна радушно. Скучаеше и би се зарадвала на какъвто ще да е гостенин.

— Много съм доволна, че Юра играе в театъра. Мисля, че има заложби. Ненавиждам тия негови командировки! — продължи тя както винаги без връзка. — Все посред нощ — вдигне се и изчезне. Люба е права — тук има нещо…

— Коя е тази Люба? — едва успя да се включи Максим.

— Годеницата му. Той изобщо не е съвременен — толкова време да я ухажва… Тя кара тролей — чудесна жена! Запознали се, като й правел застраховка… Че какви командировки може да има един застрахователен агент? И защо се връща нервен? Пък този път казал на Люба, че нямало да иде в Тбилиси, ами някъде другаде. Можете ли да ми обясните какво означава всичко това? Между другото, какво работите?

— Следовател съм. — Максим слушаше монолога на словоохотливата майка с нарастваща вътрешна тревога.

— Разследвайте тогава! — реагира според професията му Антонина Яковлевна. — Аз като бях млада, също ме ухажваше един следовател, обаче се омъжих за червеноармеец.

— А Юрий Иванович кога замина? — попита с тайна надежда Подберьозовиков.

— Целият полк ни дойде на сватбата. Пяхме: „Лети, наш влак, сред дим и пара, комуна ще строим“ — редеше спомените си майката. — Знаете ли я тази песен?

— „Друг избор нямаме, другари, винтовки щом държим“ — довърши Максим. — Все пак той кога замина?

— Преди три дни, посред нощ — каза Антонина Яковлевна. — И най-чудното, моля ви се, отишъл да се сбогува с Люба и карал някаква волга.

— Да не е било такси? — Следователи стават хората, които се съмняват във всичко.

— Не, той сам я карал.

— Юрий Иванович има ли книжка?

— Има си хас! — гордо отговори майката, без да подозира какви ги върши. — Десет години беше шофьор, после катастрофира. Имаше мозъчно сътресение. Лекуваха го в „Склифосовски“. Денонощно бях при него. Лекарите му казаха известно време да не кара и той стана застрахователен агент, временно, разбира се. Толкова искам да се оженят! Мечтая си за внук или внучка, все едно!

Максим усети, че моментът е подходящ, сбогува се набързо и си тръгна.

Беше потресен от откритието си.

Спомняше си и спомените изгаряха сърцето му.

Деточкин бе проявил нездрав интерес към търсенето на главатаря…

Болеше го кракът точно на другия ден след случая с вълчия капан…

Разпалено защитаваше дебелия… Обикновено пушеше „Беломор“, но тогава носеше „Друг“…

И за капак бе изчезнал през нощта, когато беше открадната колата на Семицветови…

Улики? Или може би съвпадения?

Не, това бяха улики! Само че косвени.

Внезапно Максим спря насред вечерния град.

Ясно видя пред себе си доверчивите, добри, тъжни очи на Юрий Иванович — те го гледаха укорно.

И Максим се разкая за прибързаната си подозрителност, за пристрастието си към тази първа, повърхностна версия, за това, че искаше да разруши дружбата им.

„Юрий Иванович е скромен човек, живее кротко, обича изкуството. Чудесен е на репетициите! И толкова правдив и естествен!

Разбира се, че Юрий Иванович не краде коли!

А може би всичко това е маскировка?“

Максим пак забърза по улицата.

„Сто на сто е мошеник тоя Деточкин! Артист не само в самодейността, но и в живота на трудовите хора! Аз сам му казах, че съм отменил наблюдението на колата на Семицветови, и той веднага най-нагло се е възползвал от доверието ми! Значи не аз разрушавам дружбата ни, а той я тъпче в калта!“

Максим дълго търча из нощна Москва. Задъха се. Спря, олюля се и прегърна един електрически стълб.

Беше образец на съмняващ се следовател и това беше прекрасно!

На пръв поглед всичко сочеше, че Деточкин е виновен, но Подберьозовиков упорито се бореше с логиката. Сърцето му подсказваше, че нещата не са толкова прости!

„Може би греша? — измъчваше се Максим. — Май се поддадох на брътвежа на старата! Трябва още веднъж внимателно да преценя всичко. Не ми издържат нервите. Готов съм да арестувам приятеля си. Юрий Иванович не може да е виновен!…“

Прибра се, но не можа да заспи. Страдаше. Мислите му бяха объркани. Мъчеше се да се сдържа и избягваше изводите. Съпоставяше фактите. Опровергаваше ги. Крачеше из стаята. Пиеше кафе.

„Всеки престъпник нарушава закона не за собствено удоволствие, а с конкретна цел. Защо му е на Деточкин да краде коли? За какво са му толкова пари? Да ги трупа? Не ми се вярва! Да живее нашироко? Пак не ми се вярва.

Не, Юрий Иванович не е престъпник!…“

А на сутринта хукна към районната инспекция на застрахователното управление с последната надежда, че Юрий Иванович е пратен в командировка със служебна кола.

Но Яков Михайлович Квочкин окончателно разобличи своя застрахователен агент:

— Деточкин има купища болнави роднини. Сега пък загазил любимият му племенник.

Всичко в душата на Максим изстена и рухна. Положението беше отчайващо — сега вината на Деточкин беше неоспорима!

Подберьозовиков се овладя, отхвърли емоциите и пристъпи към изпълнение на служебния си дълг. В края на работния ден в джоба на следователя кацна подписана от прокурора заповед за задържането На Ю. И. Деточкин, обвинен в кражба на леки коли!