Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (5)

Глава пета,
в която за пръв път се срещат Деточкин и Подберьозовиков

Юрий Иванович Деточкин привършваше работа. В последния апартамент дълго не му отваряха. После на вратата се показа лично стопанинът, С. И. Стулов, с недоволното лице на човек, откъснат от невероятно важна работа.

— Аз съм от Застрахователното управление — представи се измореният Деточкин, свикнал на какви ли не грубости от страна на стопаните.

— Браво! — чу се в отговор.

Деточкин трепна и впи поглед в събеседника си.

С. И. Стулов нямаше представителна външност, но видът му беше съвсем приличен.

— Обикаляш от апартамент на апартамент значи? — попита той.

— Обикалям, защо? — недоумяващо отвърна Деточкин.

— Браво! — тихо одобри Стулов.

И Деточкин разбра, че има работа с отговорен другар. Не беше сбъркал. Стулов винаги говореше тихо. Знаеше, че подчинените ще го чуят. Редовно оглавяваше по някое ведомство и чрез активен труд го довеждаше до крах и ликвидация. Беше незаменим при реорганизации, реконструкции и преустройства. Точно сега се намираше в безтегловно състояние. Едно ведомство беше разформировано, следващото още не беше създадено. Стулов си седеше вкъщи и спокойно чакаше да го назначат. Още не знаеше какво ще ръководи, но знаеше, че ще ръководи!

— Вкарваш в оборот народните средства значи? — попита Стулов и демократично покани Деточкин да влезе.

— Старая се.

— Браво! Отдавна ли работиш?

— Втора година.

— Браво! И мене ли ще ме застраховаш?

— Ще опитам.

— Браво!

След като се застрахова, докато изпращаше Деточкин до вратата, Стулов оцени проявената съзнателност.

— Оправдах доверието значи!

— Браво! — не се сдържа Деточкин и бързо излезе.

Стулов се слиса. Никой досега не му беше казвал „браво“.

Деточкин се прибираше с метрото. Слушаше тракането на влака и мислеше за майка си. Обичаше я. В тяхното семейство нямаше конфликт между поколенията.

Майка му го чакаше. Щом вратата се отвори, тя излезе в антрето, повдигна се на пръсти и целуна сина си по бузата.

— Не мога все пак да разбера какви командировки в Тбилиси може да има един застрахователен агент? Масата е сложена. Какво чакаш, върви си измий ръцете!

Докато се хранеха, майка му не спря да говори. Деточкин дори не се опитваше да вземе думата. Знаеше, че майка му изобщо не слуша събеседниците си, стигаше й собственото й мнение. Странно, че с този си характер не беше направила кариера. Цял живот беше работила като плановик в Министерството на нелеката промишленост и съвсем наскоро се беше пенсионирала. Сега харчеше почти цялата си пенсия за печатни издания. Страх я беше да не изостане от забързания живот.

— Яж — не спираше майка му, — какво си се изгърбил! Твоите командировки ми се струват подозрителни… Керес спечели международния турнир. Аз бях за Тал, не му стигна половин точка… И други хора се чудят на тия твои командировки…

— Кои? — уплаши се Деточкин.

Но майка му вече говореше за друго:

— Последната книга на Дюма беше кулинарна. Ядеш лучена супа по рецепта на великия писател Дюма-баща.

— Много е вкусна — похвали я Деточкин-син.

— И Люба се чуди за командировките. Права е, че не иска да се омъжи за такъв мухльо.

— Тя ли ти го каза? — печално попита Юрий Иванович.

На вратата се звънна. Деточкин подскочи и спря да яде историческата супа.

Беше съседката от горния апартамент.

— Антонина Яковлевна, ще ми услужите ли с една щипка сол?

По цял ден обикаляше апартаментите и просеше ту глава лук, ту аспиринче, малко чай, едно-две морковчета, чаша захар или няколко филии хляб. Страдаше от хронична липса на най-необходими продукти. Всичко останало си имаше в изобилие. За нея преселването от комуналната й квартира в самостоятелен апартамент беше трагедия.

— Ах, благодаря, ще ви я върна — каза съседката, която, неизвестно защо, винаги забравяше да връща.

Вратата се хлопна. Деточкин пак подскочи.

— Винаги си такъв след тия командировки! — Майка му гневно разтърси момчешки подстриганата си прошарена коса. — Говорих с Люба, тя не иска да се омъжи за теб — ти не си човек на място!

— Но защо?! — извика Деточкин.

— Яж си второто! И стига си се гърбил! Преградили Енисей, пък аз да не знам… Ще взема да отида при твоя началник и ще му кажа да не те праща къде ли не, после ставаш нервен!

Деточкин се задави. Знаеше, че майка му наистина може да отиде при началника.

— Ще ме поставиш в неудобно положение… — Той я погледна умолително.

— Яж, купила съм череши от пазара! Страшни мошеници са тия частници!

Черешите му се сториха познати.

— Нещо ми говори, че вече съм ял от тия череши. Благодаря. — Той стана.

— Къде отиваш? — строго попита майка му.

— Мамо, вече съм на трийсет и шест години!

— Мерси, че ми го каза — благодари майка му и го погледна дяволито.

— Винаги с удоволствие ти съобщавам нови неща — незабавно се включи Деточкин. — Нали се уча от тебе!

— Много хляб има още да ядеш! — каза майка му. И двамата се разделиха, доволни един от друг…

Мръкваше. Деточкин излезе на улицата и се огледа. Взе и предпазни мерки — вдигна яката на шлифера. Нямаше шапка — иначе щеше да си я нахлупи до веждите. Юрий Деточкин се сля с тълпата и закрачи в неизвестна посока.

Откъм другия край на града в още по-неизвестна посока тръгна Максим Подберьозовиков. И двамата вървяха срещу собствената си съдба. Приближаваха се един към друг.

В будката пред входа на метрото продаваха „Вечерная Москва“. Деточкин се нареди. Подберьозовиков застана зад него. Дадоха им два неразделени вестника. Деточкин ги разгърна и подаде единия на Подберьозовиков. Стъпиха заедно на ескалатора. Четяха. Влязоха в един вагон. Седнаха един срещу друг. На следващата спирка се качи жена с дете. Деточкин и Подберьозовиков едновременно скочиха да й отстъпят място. Юрий Иванович стана жертва на доброто си възпитание. Подберьозовиков го стрелна с очи. След няколко секунди го погледна втори път, сега вече по-внимателно. Деточкин почувства погледа му. И уж просто така се попремести към вратата. Подберьозовиков вече не го изпускаше от очи. Деточкин го усещаше с гърба си и не смееше да се обърне. Слезе на перона, не издържа и се огледа. Подберьозовиков вървеше след него. Привидно без да бърза, Деточкин излезе от метрото. Навън беше почти тъмно. Нямаше навалица, нямаше къде да се скрие. Сви наляво. Подберьозовиков повтори тактическата му маневра. Деточкин забърза. Подберьозовиков не изоставаше. Деточкин свърна на ъгъла и се понесе в примитивен бяг. Видя пред себе си спасителната сграда на районния Дворец на културата. Бяха я строили през епохата на архитектурните ексцеси.

Ексцесите понякога помагат. Деточкин се скри зад една колона, боеше се да надникне, дори не дишаше. Изчака няколко минути, после крадешком влезе в Двореца. И веднага видя Подберьозовиков.

Всеки следовател задължително си има хоби, на което посвещава свободното си време между разследванията. Шерлок Холмс например е свирил на цигулка. Максим Подберьозовиков беше самодеец.

Деточкин трябваше да запази равновесие и се подпря на почетната дъска на акордеонистите активисти. Подберьозовиков го гледаше мълчешком. Мъчително продължаваше да си спомня къде е виждал този човек. С него ставаше това, което често става с всички ни. Натрапчивото желание да си спомним мелодията на някоя глупава песен, заглавието на тъпа книга или името на човек, с когото не ни свързва нищо, често вгорчава иначе щастливия ни живот. Докато не си спомним това, което не ни трябва, не можем да правим това, което трябва. Подберьозовиков се съсредоточи. И усилията му бяха възнаградени.

— Познах ви! — тържествуващо извика той. Лицето на Деточкин посивя като снимките на почетната дъска.

— Не съм аз!

— Не ме лъжете… Нали вие казахте: „Кой има право да ме съди?“

Премалелият Деточкин неудържимо се свличаше.

— Не съм казвал такова нещо!

— Казахте, казахте. — Подберьозовиков го прихвана да не падне. — Нали вие играхте Чацки?!

— Ах, Чацки! — Деточкин най-сетне вникна в думите на Подберьозовиков. — Как не се сетих!

И се разкиска. Подберьозовиков го погледна и също се разсмя. Кикотеха се заедно, изпълнени с взаимна симпатия.

— Значи отивате на репетиция… — не можеше да се спре Деточкин.

— Аха! — тресеше се от смях Подберьозовиков.

— И ще играем заедно… — гърчеше се Деточкин.

— В един и същи спектакъл — умираше си от смях Подберьозовиков.

Полъхът на времето беше стигнал и до самодейните колективи. Окрупняваха ги. Създаваха се цели самодейни театри.

Самодейната група на милицията, в която играеше Подберьозовиков, се обедини с групата на таксиметровия гараж, към която се водеше Деточкин. Всичко това вече се наричаше Народен самодеен театър. Та днес милиционерите за пръв път се срещаха с таксиджиите.

Главният режисьор събра театралните ентусиасти в празния салон.

— Другари! — заяви режисьорът. — Напоследък се говори, че самодейните театри най-сетне ще изместят професионалните! Точно така трябва да бъде!… Съвсем естествено е артистът, който не получава заплата, да играе с по-голямо вдъхновение. Освен това артистите трябва и да работят някъде. Не е хубаво, не е правилно по цял ден да се мотаят из театъра като Ермолова и Станиславски. Ако цял ден беше стояла пред струга, вечер Ермолова щеше да играе сто пъти по-добре…

Деточкин и Подберьозовиков, които бяха седнали един до друг, се разсмяха.

— Другари! — продължи режисьорът. — Званието „Народен самодеен театър“ ни задължава. Вие сте играли какви ли не роли в своите колективи, няма да ги изброявам сега! Не е ли време вече, другари, да посегнем и към Шекспир?

— Ще посегнем! — дружно го подкрепи салонът.

Учредяването на Народния самодеен театър мина безболезнено. Когато самодейците на тълпи заизлизаха от Двореца, изобщо не можеше да се разбере кой е милиционер и кой шофьор на такси.

— Обичам сцената! — възбудено разправяше Деточкин на новия си приятел Максим Подберьозовиков. — Излизаш в светлината на прожектора с друг костюм, с грим, с перука — и никой не може да те познае!

Максим веднага се съгласи с него.

— Много се радвам, че се запознахме! — искрено каза Юрий Иванович.

— Пак ще се срещаме! — обеща му Подберьозовиков.

Махнаха си и се разделиха.

След петнайсет минути с ключ от собствения си джоб Деточкин успешно отваряше вратата на един чужд апартамент. Влезе в антрето, безшумно затвори и замря. Не чу нищо освен аритмията на собственото си сърце. После погледна закачалката. Там самотно висеше дамско палто. Деточкин не го взе. Дори напротив. Свали си шлифера и го окачи до палтото. После си събу обувките и обу някакви чехли. Промъкна се покрай стената до стаята и… плахо почука. Никой не му отговори. Осмели се да почука пак. И отново никакъв отговор. Тогава Деточкин събра кураж. Открехна леко вратата и с чупка в кръста успя да промуши кльощавото си тяло в стаята.

Вътре миришеше на нещо сладко, домашно, с ябълки. Деточкин подуши въздуха и реши да остане тук завинаги…

Люба, опакована в удобен домашен халат, седеше на масата и с апетит унищожаваше собственоръчно изпечен ябълков сладкиш. Деточкин много обичаше да я гледа, като яде.

Всеки от нас си има вътрешен враг. Люба броеше за свой враг коварната си пълнота, макар Деточкин категорично да не споделяше гледната й точка. Люба се самоизтезаваше със спорт и въртеше до капване един метален обръч. Сутрин точно в единайсет спираше тролея и за ужас на пътниците бодро правеше производствена гимнастика. Ценната й инициатива на водач челник бе подкрепена от управлението и се внедряваше на всички линии.

Но нищо не помагаше. Люба се ограничаваше във всичко освен в храната.

— Дойде, а? — измърмори Люба, увлечена в сладкиша. — Къде се губиш?

— Добър вечер, Люба. Бях в командировка.

— Като си дошъл, сядай — разреши тя.

— Благодаря. — Деточкин седна на ръба на стола.

— Налей си чай!

— Благодаря.

— Яж сладкиш!

— Благодаря. Много ти благодаря! — все благодареше Деточкин. Люба бутна към него купичката със сладкото.

— Благодаря! — още веднъж повтори мижитурката Деточкин. И за да почне някак разговор, неуверено каза: — Топло е в Москва. Дори горещо. А в Тбилиси направо е жега!

— Знаех си аз, че си бил в Тбилиси.

— Ами къде другаде?

— Твоя си работа. Може вече да си станал и тбилиски жител.

Изумен от подобен обрат на нещата, Деточкин си бръкна в сакото и представи на Люба ергенския си паспорт.

— Това няма значение — въздъхна тя, — може и без печат.

— Моля ти се, Люба! Нищо не може без печат!

— Криеш нещо от мен, Юрий Иванович…

— Виждаш ли, Люба… — взе да се запъва Юрий Иванович, — като заминах първия път… в командировка… бях сигурен, че вече никога няма да ида… А после отидох още веднъж, и аз не знам как стана… Сигурно характерът ми е такъв… непостоянен… И правя глупости. Разбирам, че са глупости, и пак ходя… в командировка…

— Ти чуваш ли се какво говориш! — викна Люба.

Стана съвсем тихо. И двамата мислеха за изпуснатото щастие.

— Юрий Иванович! — официално заяви Люба. — Върни си ми ключа!

— Завинаги ли? — треперливо прошепна Деточкин.

— Да, завинаги — потвърди Люба.

Втренчен в непреклонните й очи, Юрий Иванович стана и сложи ключа в чинийката до сладкиша. После се повъртя малко, чакаше амнистия. После тръгна заднишком към вратата, без да губи надежда, че ще бъде спрян. Надеждата му не се оправда и той излезе в антрето. Свали чехлите и дълго-дълго си обува обущата. Никой не му попречи. Той си взе шлифера и излезе на стълбите. Вратата хлопна траурно. Вече сама, Люба се разплака. Беше банално, но естествено.

Някой звънна. Люба стана да отвори.

Пред нея самотен стоеше Деточкин.

— Защо ми звъниш? — горчиво попита Люба.

— Ами нали вече нямам ключ…