Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (16)

Глава шестнайсета,
може би последна

По някаква прищявка на съдбата ръкописът на киноповестта „Пази се от автомобил“ попадна на обсъждане в Управлението по свирене с уста. Човек изобщо не може да знае къде ще му обсъждат ръкописа.

По това време УСУ беше стъпило на краката си, беше се разраснало, беше съкратило щата и 479-те оцелели служители явно не си получаваха заплатите за тоя, дето духа. Свиренето с уста беше в разцвет и дори проникваше в някои близки области на изкуството.

Обсъждането се проведе в Главния художествен съвет под личното председателство на С. И. Стулов. Присъстваха 43-ма сътрудници, 34-ма от които не бяха чели ръкописа. Това не им попречи да изкажат мнението си за него. По изключение бяха поканени и авторите.

Тонът на обсъждането беше невероятно доброжелателен. Всички изказващи се се държаха коректно и не пестяха похвалите.

Особено ласкав беше обаятелният Согрешилин:

Скъпи читателю! Молим те, осъди сам Юрий Деточкин. Съдът няма нищо против да ти прехвърли тази отговорност. Като огромното мнозинство от населението ти не си запознат с Наказателния кодекс и затова ти е по-лесно да определиш присъдата. Ако си добър, ще облекчиш участта на Юрий Иванович, ако пък си строг — хайде, прати го зад решетките!

Когато го правиш, помни, че по време на следствието имаше съдебнопсихиатрична експертиза, която призна Деточкин за вменяем.

— Мили колеги! Аз бих направил в това чудесно съчинение само една нищожна поправчица. Скъпи мои! Защо Деточкин трябва да краде коли? Не е нужно! Аз бих направил така: бдителният Деточкин носи съответното заявление в съответната организация. В заявлението пише, че Семицветов, Картузов и… кой беше?… Пеночкин са мошеници. Задържат ги, съдят ги и ги осъждат! Ще стане много полезна, и най-важното, смешна кинокомедия.

— Браво! — похвали го Стулов.

— Ненагледни мои! — продължи Согрешилин, докато се опитваше да прегърне двамата автори едновременно. — Мислили ли сте какъв пример дава вашият Деточкин? Ами нали като изгледат филма всички ще почнат да крадат коли!

— Ама нали Отело — скочи единият от авторите — души Дездемона по всички театри в света, че и в киното! Значи ли това, че ревнивите мъже са взели да убиват жените си?

— Браво! — емоционално подвикна Стулов, който обичаше жена си.

— Приятелю! — Согрешилин веднага постави автора на мястото му. — Недейте се мери с Шекспир! Това е най-малкото нескромно…

— Другари, моля да ни разберете! — подкрепи го една хубавка жена с висше хуманитарно образование. — Вие симпатизирате на героя си. А той е крадец! На практика вие поощрявате кражбите!

Този път подрипна другият автор.

— Но Деточкин е безкористен!

— Нито един нормален човек — прекъсна го Согрешилин — няма да даде така парите си. Това не е типично!

— И затова — съблазнително се усмихна хубавката жена — изобщо не става ясно защо трябва да се снима филмът.

— Как така да не е ясно! — в хор изпищяха авторите. — Филмът е насочен против такива като Семицветов! Против това, че могат да съществуват в нашата страна! А сюжетната линия на Деточкин е литературен похват, хумористичен код. Филмът все пак е хумористичен, дори сатиричен…

При думата „сатиричен“ настъпи неловко мълчание. Обсъждането се закучи. Никой не искаше да одобрява. Всички знаеха, че е по-безопасно да не одобрят. За „не“ засега никой никого не е наказал! Обаче нещо не им се щеше да не одобряват в писмена форма. Все пак — документ!

— Скъпи колеги! — изведнъж се оживи Согрешилин. — Все пак дали авторите ще тикнат Деточкин в затвора, или не? Нека решат участта му и тогава ще продължим обсъждането.

— Деточкин трябва да го затворят! — нареди заместник-началникът на управлението.

— Браво! — съгласи се Стулов.

— Не бива да го затварят! — категорично възрази другият заместник.

— Браво! — пак се съгласи Стулов.

Положението на авторите беше безизходно.

И в този момент вратата се отвори. В помещението на Главния художествен съвет влезе героят, съпровождан от охраната.

— Браво! — зарадва се като дете Стулов, щом видя Юрий Иванович. — Че аз тебе те познавам!

Деточкин, усмихнат, се запозна с авторите и заяви пред всички присъстващи:

— Омръзна ми да чакам! Не ме интересува какво ще стане с филма! Искам да знам какво ще стане с мен!

— Авторите да си решават! Не им налагаме нашата гледна точка! — тегли чертата С. И. Стулов.

— Ще се оправим някак! — обещаха авторите. Бяха свикнали.

Обсъждането им беше от полза и те написаха щастлив епилог.