Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (6)

Глава шеста,
в която става ясно, че човек може да живее не само с паспорт, но и с пълномощно

Още в училище Дима беше усвоил, че колективът е велика сила! Една птичка вила не вдига! Щом намисли да вложи спестяванията си в недвижима собственост, Дима оглави вилностроителната кооперация, в която влизаха той и тъст му.

Благодарната родина беше отпуснала на о.з. подполковника Соколов-Кружкин три декара в Подмосковието. Щом си получи парцела, Семьон Василиевич пое по стъпките на Мичурин. За разлика от великия селекционер, той не само не беше новатор, но се пристрасти изключително към една култура — ранните ягоди. И достигаше високи добиви на собствения си парцел. Признателните московчани му се отплащаха с добри пари по новите пазари. Фактът, че парцелът се водеше на тъста, като цяло се нравеше на зетя. Естествено, по-добре е да си имаш вила на свое име, обаче, току-виж, дойдат ония със сините униформи и любезно попитат: „Откъде толкова пари?“

Само че няма да дойдат при подполковник от запаса.

Бежовата волга също не беше собственост на Дима, а на жена му. Той я караше с пълномощно. Пълномощното беше основа на съществуването му. Всичко правеше с пълномощни. Всеки път, когато трябваше да купи поредния пирон за вилата, Соколов-Кружкин му потвърждаваше доверието си пред нотариуса. А трябваха много пирони! Дима вече беше свой човек в нотариата.

Пълномощните го преследваха. Нощем ги сънуваше, привиждаха му се в треска, когато боледуваше. Щом легнеше при жена си, едва потискаше желанието си да й представи пълномощно.

Подобен живот не можеше да удовлетвори заможния комбинатор Семицветов, обаче нямаше изход, особено сега, в този период на развихряне на обществеността и контрола. Та затуй Семицветов не обичаше съветската власт. Съветската власт му отвръщаше със същото!

Беше чудесна, първокласна сутрин. Възхитителното подмосковско слънце изумително осветяваше прекрасната природа, оградена отвсякъде с яки стобори.

Зад стобора на собствения си парцел ритмично размахваха лопати Дима и Соколов-Кружкин. И двамата бяха с противогази. Соколов-Кружкин ги беше взел с връзки от местния музей, защото сутринта Дима беше уредил на черно един камион оборски тор. И сега го разхвърляха.

Ина не участваше в семейния съботник. Разхождаше се сред великолепната смесена гора, където имаше повече хора, отколкото дървета. В многохилядното състезание на природолюбителите тя успя да спечели едно от челните места — откъсна си два стръка момина сълза. Трябваха й да си приготви регенериращия пролетен крем „Поздрав от нежния май“, който придаваше еластичност на всякаква кожа. Ина беше козметик в Дома на красотата. Това й гарантираше устойчивата независимост, така необходима в съвременното семейно съществуване.

Върна се, когато вече бяха свършили с тора. Мъжете бяха смъкнали противогазите и си почиваха на купчината строителни отпадъци.

— На Топтунов му взимат вилата! — викна Ина, споделяйки сензационната новина, с която познатите й я бяха изненадали в гората.

— И правилно! — избоботи Соколов-Кружкин. — Отдавна трябваше да му я вземат! С мошениците трябва да се води борба!

— Защо да е мошеник? — възмути се Дима. — Просто си подрежда живота човекът.

— Я ми кажи ти — запени се Семьон Василиевич, — колко взима заместник-директор на едноетажна трикотажна фабрика, та да може да вдигне вила на два етажа?

— Негова си работа — примирително рече Семицветов.

— Не е негова, наша е! — Тъстът беше обзет от праведен гняв. — Трябва да преследваме най-безпощадно лицата, които живеят от нетрудови доходи, така да се каже!

— Стига глупости, татенце! — нежно изсъска дъщерята.

Семьон Василиевич гръмко се разсмя.

— Изплашихте се, а? Кой си ти бе? — обърна се той към Дима. — Само да те, значи, такова… и изхвърчаш от моя парцел!

Любимото развлечение на тъста беше да плаши Дима. Грубият му армейски хумор постепенно изправяше зетя пред инфаркт.

— Виждам, че се шегувате, С-семьон Соколович — заекна Дима. И обречено обгърна с поглед купчините дъски и тухли, неразпечатаните фабрични каси „счупени стъкла“, бебешки розовите плочки за банята и всичко, всичко друго, купено, макар и с пълномощно, но с личните му парички.

Докато пътуваше към града с бежовата волга, Дима мислеше за кучешкия си живот. То и почивният му ден не беше като хората, ами в понеделник… И тази идиотска зависимост от семейството на жена му… Ами ако Ина се влюби в друг и го напусне? Тогава тъстът ще го изрита от вилата, а невярната му жена ще го изхвърли в движение от колата. Защо е принуден да гради благополучието си върху несигурната основа на женското постоянство?

Когато чуеше формулировката „нетрудови доходи“, му идеше да хапе! Бачка от тъмно до тъмно, на всекиго се слага, гони какви ли не отрепки — черноборсаджии и безделници, да им измъкне вносната стока… А изцица ли някоя жалка рубла от клиента, се подлага на неадекватна опасност! Хората с неговата професия, също като сапьорите, грешат само веднъж! И защо той, толкова млад, с висше образование, талантлив и красив, е принуден постоянно да се спотайва, да извърта и да се нагажда?

„Ще има ли край всичко това?“ — мислеше си Дима и разбираше, че не.

Пак паркира колата на следващата пряка и не забеляза, че в отсрещната градинка зад томче творби на Шекспир се укрива някакъв непознат с тъмни очила. Непознатият проследи как Дима заключва колата, как свива зад ъгъла и как влиза в оказионния магазин.

Днес Дима застана зад щанда в доста нервно състояние.

— Търся вносен магнетофон — немски или американски — интимно сподели мустаката клиентка. Наведе се над щанда и намести тежкотоварния си бюст върху един телевизор „Рекорд“.

— Нямаме! — отряза я Дима.

„Поне да се беше обръснала“ — мислеше си той и с омерзение наблюдаваше мустаците й. Забеляза, че „Рекордът“ е застрашен, и я скастри:

— Вдигнете това от телевизора!

Дамата послушно се отдръпна и с прегракнал глас прошепна:

— Бихте ли ми казали кой от продавачите е Дима?

— Аз съм! Какво от това? — продължаваше да се държи грубо той.

— Праща ме Фьодор Матвеевич.

— Кой е тоя Фьодор Матвеевич?

— Познат на Василий Григориевич…

— Добре, и какво от това?…

— Търся вносен магнетофон!

— Имаме много хубав съветски.

— Не, не! — отрицателно размърда мустаци клиентката.

— Къде ще ви търся вносен… — замислено проточи Семицветов и по този начин ловко стъпи на пътя на изнудвачеството.

— Разбирам! — Дамата беше доста опитна. — Колко?

Дима разпери пръсти.

— Петдесет рубли? — не повярва слисаната клиентка.

— Ами колко? Да го намеря, да го докарам, да ви го запазя… Оставете си телефона…

През това време човекът с тъмните очила прибра Шекспир в чантата си, излезе от градинката и без да бърза, стигна витрината на оказионния магазин. Правеше се, че разглежда едно норково манто. А всъщност разглеждаше Семицветов. „Зает е — удовлетворено си помисли Непознатия. — И няма да свърши скоро. Хайде на работа!“ Човекът с тъмните очила с небрежна походка тръгна към волгата на Дима. Подсвиркваше си безгрижно „Аз крача по Москва…“ и зорко оценяваше уличната обстановка. Улицата беше прочутата Двестилешникова, където автомобили, пешеходци и магазини се смесват в невъобразим хаос. Непознатия се промуши до волгата и се облегна на бежовия й калник. Никой не му обърна внимание. Изведнъж на мястото на бъдещото престъпление изникна милиционер. Непознатия отскочи от колата и застана пред близката будка за цигари.

— „Беломор“ и кибрит, ако обичате.

— Нямаме „Беломор“ — отвърна продавачът, плешив тъжен старец с черни канцеларски ръкавели.

— Тогава ми дайте „Друг“.

Непознатия си купи цигари и се огледа. Неделната навалица беше подбрала милиционера и го беше отнесла в неизвестна посока. Човекът, който щеше да краде кола, запали цигара.

„Удари часът!“ — високопарно помисли той и скришом нахлузи памучните си ръкавици. Извади от чантата шперц и за нула време отключи колата. В следващия миг седеше зад волана. Загаси цигарата, прибра, както му е ред, фаса в малкото си джобче, огледа се пак, но не можа да потегли! Едно такси спря точно пред волгата. Непознатия се обърна — отзад, точно зад него, беше паркирала една татра. Шофьорът на таксито безгрижно слезе от колата и се затътри да си купи цигари. Човекът с тъмните очила го прокле наум, измъкна от чантата си томчето на Шекспир и се престори на увлечен от безсмъртните стихове. Най-сетне таксито тръгна. Но в същия момент му почукаха на прозореца. Трябваше да свали стъклото. До бежовата волга нервно пристъпваше от крак на крак дебел мъж с куфар с цип.

— Тази кола ваша ли е? — раболепно попита дебелият.

— Не! — отвърна Непознатия. Не искаше да лъже.

— Вие сте шофьорът, така ли?

— Не, не.

— Тогава какво правите тук?

— Искам да я открадна, а вие ме бавите! — отговори Непознатия.

— Моля ви, откраднете я заедно с мен — пошегува се дебелият. — Закъснявам за влака.

Непознатия трескаво размишляваше. Пътникът е все някаква маскировка. Кой нормален крадец ще задигне кола с все пътника?

— Наистина ли закъснявате?

— Да.

— Качвайте се. Обаче ставате съучастник! — честно предупреди Непознатия.

— Добре, добре… На Курската гара.

Дебелият с хиляди благодарности се вмъкна в колата заедно с куфара си. Злосторникът пъхна ключа да запали волгата, но… тя… засвири като луда! Включи се скритата система, монтирана от един познат на Дима електротехник.

— Видяхте ли, нали ви предупредих — каза Непознатия, изскочи от колата и с неподозирана скорост изчезна в навалицата. Клаксонът продължаваше да вие, струпаха се зяпачи. Пътникът разбра, че е загазил, и също направи опит да изчезне, но вече беше късно.

С писък: „Дръжте крадеца!“ — Семицветов летеше с огромни кенгурски скокове.

— Не съм крадец! — заоправдава се дебелият. — Закъснявам за влака! Ето ми билета!

— Пък и предвидлив! Добре се е подготвил! — ехидно подметна някой, а Дима дръпна билета и строго заповяда:

— Да не го изпуснете! — И се зае да изключи системата.

Скоро изскърца синята оперативна кола с червена лента, известна повече като „луноход“. От нея изскочиха Подберьозовиков с бележник, Таня с куфарче и един младеж с фотоапарат.

— Кой е собственикът? — страшно попита следователят.

— Аз… — стъписа се Дима и посочи дебелия. — Хванахме крадеца!

— Не съм крадец! — за стотен път повтори дебелият. — Изпускам си влака, а пък той ми взе и билета!

Младежът с апарата щракна в едър план първо Дима, после и дебелия. И двамата се смълчаха. Таня, без да губи време, взимаше отпечатъци от вратата на колата.

— Документите, ако обичате! — възпитано се обърна Подберьозовиков към задържания. — И документите на колата! — каза на Дима. — Ще говорим другаде. Кой е свидетел?

— Аз! — бодро се обади една жена с пазарска чанта. — Какво е станало?

— Не съм крадец! — отчаяно повтори дебелият. — Крадецът избяга! За съжаление не му запомних лицето — добави той и с това само влоши положението си. — Изпускам си влака!

Погледна си часовника.

— Впрочем вече го изпуснах!…

Таня откри в колата забравеното от злосторника томче на Шекспир.

— Ваша ли е? — Следователят показа книгата на Дима.

— Не, моля ви се! — отвърна той.

— Ваша ли е?

Дебелият поклати глава. За пръв път в живота си се забъркваше в такава каша.

— Аз съм свидетел! — Продавачът от будката за цигари се изправи до колата и веднага стана център на вниманието.

Фотографът с възторг почна да го върти пред обектива си.

— В профил излизам по-хубаво — намекна продавачът.

Снимаха го и в профил.

— Ще почна поред — малко тържествено заговори старецът. — Днеска не ми докараха „Беломор“. Дотук ми беше дошло да казвам: „Няма «Беломор»!“

— По същество! — замоли следователят.

— Младежо, във вашата професия не бива да се бърза. Цигарите „Беломор“ са подробност за следствието. Онзи също искаше „Беломор“. А после купи „Друг“. Трийсет копейки, с куче на пакета. Рекох си: „Защо е толкова нервен?“ Интересува ли ви?

— Много! — отвърна Подберьозовиков.

— Висок, поизгърбен. Обикновено лице. Дори симпатично. С чанта и шапка. Който пуши „Беломор“, не си купува цигари с куче на пакета. Те са по-скъпи и създават друго настроение. А пък този му е съучастник. — Той посочи сломения дебелак. — Пошепнаха си нещо и този влезе в чуждата кола! Искаха да изчезнат заедно!

— Не съм съучастник! — съкрушено се завайка жертвата. — Аз съм просто един нещастник, хич не ми върви. Отиде ми картата за Сочи!

Беше ужасен. Беше почнал да осъзнава, че вместо на курорт отива в затвора!