Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (15)

Глава петнайсета,
съдебна

Юрий Иванович Деточкин тъжно крачеше в килията на затвора. Наближаваше процесът, а Деточкин знаеше, че всеки процес свършва с присъда.

Максим Подберьозовиков използваше служебното си положение и често идваше на свиждане на обвиняемия си приятел. И двамата мълчаха като истински мъже. Максим гледаше Деточкин с безумните очи на Иван Грозни, когато убива любимия си син. А Юрий Иванович милваше с поглед следователя като всеопрощаващия младенец от картините на ранния Нестеров.

След Максим идваха Люба и майка му. Нещастието ги беше сплотило. Вече бяха неразделни. Люба се тревожеше за Антонина Яковлевна и се премести при нея. А майка му разбираше състоянието на бъдещата си снаха и не я оставяше сама дори в тролея. Излизаше от кабината колкото да си вземе билет за поредния курс.

Заедно правеха за Юра любимите му сиренки и с умиление гледаха как затворникът набива, та ушите му пукат.

Мама и Люба искаха да вземат адвокат, най-добрия, естествено. Но Деточкин протестираше. Беше решил сам да брани свободата си!

И ето че дойде денят на страшния съд. От обвиняем Деточкин стана подсъдим. Залата беше претъпкана също като на премиерата на „Хамлет“. Закононарушителят самотно седеше на подсъдимата скамейка. Прокурорът със сурово прокурорско лице заплашително прелистваше папките.

Чу се глас: „Съдът!“.

Влезе съдията с двамата народни заседатели.

С две думи, всичко както му е ред!

На традиционния въпрос на съдията признава ли се подсъдимият за виновен, Деточкин отговори, че не, не се признава!

Процесът продължи няколко дни.

 

 

Люба и майка му пак бяха на първия ред. Сърцата им се бяха свили. На Люба й се наложи да си вземе неплатен отпуск. Цялата районна инспекция на застрахователното управление също не работеше. Всички служители воглаве с Яков Михайлович Квочкин не излизаха от съдебната зала и се безпокояха за колегата си. Работниците от прокуратурата бяха дошли на процеса заедно с Максим и Таня, отлагайки разследваните случаи. А незаловените престъпници спокойно си живееха на свобода.

Освен заинтересованите лица в залата имаше още доста хора. Не беше ясно защо пък те не са на работа.

Соколов-Кружкин беше преустановил есенните полски работи и стърчеше в съда заедно с дъщеря си. Дима не беше с тях. Вярна на семейните традиции, Ина му беше дала пълномощно за свидетел. И Семицветов беше затворен заедно с другите потърпевши в стаята за свидетели. За тях времето течеше наистина много бавно. Пеночкин предложи да направят едни карти и измъкна две тестета. За да се поразсеят, залагаха на едро и използваха всички достижения на играта — играеха „на тъмно“, блъфираха, вдигаха пода. На Дима пак не му провървя. Профука шейсет и три рубли.

Прокурорът дълго разпитва и измъчва Деточкин:

— Кой ви е дал право да експроприирате колите и по този начин да изземате функциите на държавата?

— Не съм изземал функции, аз помагах на държавата!

— Имате отчет за всяка кола. Значи сте съзнавали, че ще ви се потърси отговорност?

— Да — простодушно се съгласи Деточкин.

И прокурорът веднага го хвана:

— Разбирате ли, че с това практически признавате вината си? Когато отрекохте, че сте виновен, вие излъгахте!

— Юра никога не лъже! — високо запротестира майка му и стана от мястото си.

Съдията я призова да спазва реда.

Прокурорът се беше впил в Деточкин като кърлеж. Измъчваше го с ехидни въпроси. Много беше любопитен. Навираше си носа навсякъде, всичко го интересуваше. Залагаше капани, мъчеше се да го обърка. Имаше ясна цел — да докаже на съда, че Деточкин е опасен тип.

Представителят на обвинението направо измъчи Юрий Иванович. Майката и Люба намразиха прокурора, а Максим страдаше, че не може да се притече на помощ на приятеля си.

— Тоя тип ще го вкара зад решетките! — оцени на глас прокурорската стръв Соколов-Кружкин.

Когато съдът извика за разпит потърпевшите, положението на Деточкин се влоши. Те го ненавиждаха, и то с пълно основание. Ковладеха подсъдимия и настройваха срещу него и публиката, и съда.

Първият, Филип Картузов, наблягаше на факта, че кражбата на колата му всъщност е кражба с взлом. Че трябва да се проучи биографията на престъпника — може би е ограбил и доста каси!

След Филип показания даде свещеникът.

— Отидоха ми парите — мазно говореше умният отец, — но те са похарчени за добро дело, дело богоугодно, понеже другарят подсъдим ги е дал на децата. Аз нямам никакви претенции към него.

Свидетелят Пеночкин обаче имаше претенции. Той подхвърли на съда мисълта, че все пак не е ясно колко пари е прибрал в джоба си подсъдимият след продажбата на колите. Да, пращал е пари в сиропиталището, но… за да заблуди следствието.

— Но …олко …ъщност е …имал за …олите? — ръкомахаше Пеночкин. — …икой …ормален …овек …яма да ги …одава ей така!… Значи е …исвоявал!

Деточкин безучастно мълчеше. Чувстваше се като песъчинка в пустинята на закона.

— Защо мълчиш, Юра? — викна майка му.

Съдията обяви почивка. Максим се добра до подсъдимия и дълго го руга за песимизма му. Майката и Люба седяха от двете страни на Деточкин и го галеха по кльощавите ръбати колене. Майка му по лявото, Люба по дясното. И Деточкин събра душевни сили като един Антей!

След почивката център на вниманието стана Дима Семицветов, който, както знаем, мразеше рекламата.

— Този тип вдига ръка срещу най-святото ни достояние — патетично говореше Дима, — срещу Конституцията. Там пише: всеки човек има право на лична собственост. Това право се гарантира от закона. Всеки има право да притежава кола, вила, книги, пари… Още никой не е отменил парите, другари. От всекиго според способностите, на всекиго според труда в налични…

Прокурорът стана и направи важно съобщение:

— Следствието довежда до знанието на съда, че срещу свидетеля Семицветов е заведено съдебно дело!

Дима заприлича на мъртвец.

— Крайно време беше! — разнесе се гръмкият баритон на Соколов-Кружкин. — Няма да допуснем всякакви отрепки да си уреждат игрите под носа ни!

Ина заплака.

— Голяма работа! — утеши я баща й. — Ще си намериш друг, честен!

— Защо само мен? — в пристъп на отчаяние Семицветов разкри подлата си същност. — Да не би другите свидетели да са по̀ стока?

— Ще стигнат и до тях! — успокои го тъст му.

Семицветов направи няколко крачки и рухна на пейката до Деточкин.

Юрий Иванович скочи.

— Гражданино съдия, не искам да седя до него!

— Стига палячовщини! — прекъсна го председателят и Деточкин седна по-далечко от Семицветов, към крайчеца на пейката. — А вие не ускорявайте събитията, гражданино Семицветов!

Дима скочи от подсъдимата скамейка и избяга от залата. И ако бъдещето на Семицветов вече се очертаваше достатъчно ясно, то съдбата на Юрий Иванович Деточкин все още беше неясна.

Последен съдът призова най-важния свидетел — Максим Подберьозовиков. Поради тържествения момент Максим беше дошъл в съда с милиционерска униформа.

— Уважаеми другари съдии! — започна той. — Отначало водех това дело като следовател, но когато се изясни, че обвиняемият е мой приятел, аз се отказах от делото и сега съм тук само като свидетел. Разбирам сложната задача, която стои пред вас, другари съдии: Деточкин е нарушавал закона, но го е правил с благородни намерения. Продавал е колите, но е пращал парите на децата… Разбира се, той е виновен, но… — Подберьозовиков сдържа сълзите си — разбира се, е невинен. Смилете се над него, другари съдии, той е много добър човек…

— И отличен работник! — викна от мястото си Квочкин и се нахвърли срещу съседа си, който изобщо не се беше обаждал.

— Като не знаете, ще си мълчите!…

Съдът постанови да се изслушат страните.

Дадоха думата на прокурора.

— Днес се разглежда едно необикновено дело. Подсъдимият може да предизвика у по-недалновидните съжаление или дори съчувствие! Но в действителност той е опасен престъпник, стъпил на порочния път на идеализацията на престъплението! Ако приемем философията на подсъдимия за вярна, това значи да крадем коли, да палим вили и да ограбваме жилища! Постъпките на Деточкин могат да станат лош пример. Държавата сама води борба с разхитителите на общественото имущество и няма нужда от подобни услуги. Настоявам на подсъдимия да бъде наложено най-строго наказание като на социално опасен елемент!

— Изверг! — извика майката на Деточкин. Не можеше вече да мълчи.

— Изведете жената от първия ред извън залата! — разпореди се съдията.

Антонина Яковлевна стана и гордо тръгна към изхода. Но от самата врата пак викна като някой запалянко:

— Съдията е галош!

Люба също не издържа:

— Юра не е виновен, не го съдете!

В залата настъпи суматоха. Всички наскачаха. Съдията с последни усилия ги надвика:

— Тишина или веднага ще опразня залата!

Заплахата подейства. Настъпи тишина.

— Подсъдимият, имате право на последна дума! — обяви председателят.

Деточкин стана.

— Граждани съдии! Може и да не съм бил прав, но действах с чисто сърце! Не можех вече да търпя! Краде се! И то много! Всъщност аз исках да ви помогна, граждани съдии, и точно затова всичко излезе така… Пуснете ме, моля ви се! Аз… аз няма вече… честна дума, няма вече…

От очите на Максим Подберьозовиков се отрониха сдържани мъжки сълзи.

Люба стисна зъби.

— Свобода за Юрий Деточкин! — проехтя в цялата зала страстният призив на Соколов-Кружкин.

Съдът набързо се оттегли на съвещание.

Съдиите бяха изправени пред неразрешима дилема — от една страна, Деточкин беше крал, от друга, не беше присвоил нищо!

Не знаеха какво да правят. Хич не бяха за завиждане!