Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (8)

Глава осма,
за свиренето с уста като изкуство

Наближаваше краят на тримесечието. В районната инспекция на застрахователното управление започна страхотна суматоха. Трябваше да изпълнят и преизпълнят тримесечния план. Ръководителят на инспекцията Яков Михайлович Квочкин свика подчинените си на кратък митинг. Искаше да ги вдъхнови за поредния финален спринт.

— Аз също ще тръгна по апартаментите! — даде личен пример началникът. — Но това не стига. Да проверим дали през последния месец не е създадено някое ново учреждение.

Провериха — беше създадено Управлението по свирене с уста.

Постановиха — да се изпрати най-добрият агент.

Опитът сочеше, че в процеса на организационна бъркотия още неукрепналите служители не могат да окажат достойна съпротива на асовете от застрахователния бранш.

Деточкин с леко накуцване тръгна към УСУ.

Дълги години свиренето с уста като изкуство беше в състояние на пълна анархия. Никой не се грижеше за него и никой не му помагаше. Артистите си свиркаха кой както си ще. Но това безобразие вече беше прекратено.

Управлението успя да докопа едновремешния аристократичен дворец на Свирчова улица. Самото име на улицата беше в известен смисъл символично.

Докато Деточкин влизаше, насмалко да го полеят с цинквайс. Управлението — съвсем естествено — отпочваше творческата си дейност с подновяване на фасадата.

Юрий Иванович вървеше по безкрайния коридор, накуцваше с левия крак и се вглеждаше в табелките. „Висш художествен съвет“ — пишеше на една висока двойна врата, дебело тапицирана с черна изкуствена кожа. На друга, тапицирана с прост дерматин и без звукова изолация, се кипреше табелка: „Главен художествен съвет“. Следващата беше с матирано клозетно стъкло. За да няма недоразумения, табелката гласеше: „Художествен съвет“. Освен тия надписани врати имаше и множество безименни.

Покрай Деточкин сновяха работници и чистачки. Внасяха нови мебели в кабинетите. Не ще и дума, че със стари мебели не може да се работи поновому. Деточкин се обърка. Не знаеше откъде да почне и се напъха в първия срещнат кабинет. Там работеше обаятелният Согрешилин. Щом зърна Юрий Иванович, той се усмихна широко, прегърна го, побутна го към едно кожено кресло и го сложи да седне. Самият той се настани в друго такова кресло срещу него.

— Не съм ви чул още, драги, но трябва да ви предупредя.

Деточкин не разбра нищо.

— Разбира се, в репертоара ви има хляб… — дружелюбно му се усмихваше Согрешилин.

— Аз не съм свирач. — Деточкин почна да осъзнава ситуацията, в която беше попаднал.

— Ами какво правите? — попита Согрешилин. — Токувате като тетрев, бухате като бухал, стенете като авлига или чукате като кълвач?

— Аз съм по застраховките — почна Юрий Иванович, но Согрешилин го прекъсна:

— А… разбирам. Пишете текстове! И ни предлагате темата за застраховките. Но моля ви се, драги, нашите кадри не се страхуват от нищо!

— Но това е държавна застраховка — поправи Деточкин събеседника си.

— Държавна ли? — Согрешилин се замисли. Притесни се, че може да е допуснал грешка. — По принцип, разбира се, това е тема, която…

— Мога да ви застраховам срещу смъртен случай… — предложи Деточкин.

— Никакви смъртни случаи — бързо отвърна Согрешилин. — Свиренето с уста трябва да е оптимистично!

— Нека се разберем — напираше Деточкин. — Аз не подражавам на птичките и не подсвирквам.

— Ще свиркате! — заяви стопанинът на кабинета. — При нас всички свирят.

— Ако не искате смъртен случай, ще ви застраховам за злополука. — Юрий Иванович извади бланка от чантата си.

— А, вие сте застрахователен агент, така ли? — най-сетне загря Согрешилин.

— Сега попълваме формуляра и се подписвате — предложи му Деточкин.

— Уважаеми! — Согрешилин го гледаше, както се гледа пръв приятел. — Вашата напористост ми харесва. И по принцип нямам нищо против. Обаче вие искате просто ей така да ви се подпиша? Боже, боже! Каква безотговорност!

На Деточкин не му помогна дори професионалният опит. Вися при Согрешилин цял час, обаче така и не успя да го склони да се подпише.

Тръгна от кабинет на кабинет. Обикаля дълго. Всички бяха съгласни да се застраховат. Но никой не искаше да се подписва!

Деточкин се умори. Кракът го болеше. Поседна на един нестабилен модерен стол във фоайето. Наоколо цареше тишина. Единствено тракането на пишещите машини откъм коридора нарушаваше тържествения покой. Машинописките натракваха отрицателни рецензии за всички развлекателни мелодии. Тракането се извисяваше в антимаршов мотив, изпълняван, според както го изискваше епохата, бодро и жизнерадостно.

Внезапно машините млъкнаха. Вместо тях ситно загракаха токчета. Служителите наизскачаха от кабинетите и забързаха в една посока. Согрешилин летеше сред първите.

От кабинета с табелка „Началник-управление“ важно излезе С. И. Стулов. Позна Деточкин и спокойно го попита:

— Тук ли си на работа сега? — Беше свикнал с безкрайното раздуване на щатовете. От опит знаеше, че това предполага по-сетнешни съкращения.

— Днес съм тук — отвърна Юрий Иванович.

— Браво — одобри С. И. Стулов и тръгна след масите към залата за прослушване. Щом се настани удобно на мекия диван, техниците включиха стереомагнетофона.

Всеки работен ден сътрудниците на управлението дружно слушаха непристойните програми на долнопробни западни вариетета, за да не допуснат в родното свирене и най-малката безнравственост. Самите те се водеха толкова непорочни, че не се страхуваха от разлагащото влияние на буржоазното свирене.

Деточкин самотен скучаеше във фоайето.

„Ако ги застраховах срещу загуба на заеманата длъжност, щяха да се наредят на опашка“ — яростно мислеше Юрий Иванович. Прослушването свърши едновременно с работното време, точно в пет.

Деточкин тръгна към изхода, повлечен от потока сътрудници. За пръв път през цялата си практика не беше застраховал нито един човек.