Емил Брагински, Елдар Рязанов
Пази се от автомобил (11)

Глава единайсета,
в която крадецът на колата бърза да се отърве от нея

Морето равномерно бучеше. Курортистите, повярвали на плаката, че крайбрежието на Рига е най-доброто място за почивка, мръзнеха по пясъка и не смееха да нагазят в ледената вода. Всички бяха щастливи, че този ден не вали. Вековните борове се гънеха от пронизващия вятър и пръскаха целебен аромат.

Една бежова волга спря до плажа — знаем коя. За разлика от другите коли, от които изскачаха полуголи летовници, от тази не слезе никой.

На предната седалка до Деточкин добре охранен елегантен мъж с брилянтин по рядката коса броеше пари.

— Десет, единайсет, дванайсет, тринайсет… — с достойнство броеше дребните банкноти купувачът.

— Майко мила! — ядоса се Деточкин. — Всичките ли са по една рубла?

— В стари пари са десетачки, моля ви се, вие рублата не я ли броите за пара? Четиринайсет, петнайсет, шестнайсет…

— Не е честно! — Деточкин беше недоволен. — Как ще ги мъкна такъв куп?

— Не ме прекъсвайте, ако обичате, защото ще се наложи да почна отначало. Седемнайсет, осемнайсет… деветнайсет…

Деточкин се смири и млъкна. Нямаше друг купувач. Трети ден вече се щураше из Рига и живописните й околности, но никой не щеше да купи кола без документи. Тъкмо да се отчае съвсем и се появи този тип.

Броенето беше безкрайно. Наблизо премръзнали курортисти ожесточено играеха волейбол. Други се грееха по свой начин — сърбаха горещ чай от термосите или по-съществени работи от разни бутилки.

Купувачът още броеше. Вече май свършваше. Деточкин му благодари наум, че не е взел и копейки.

— … 5498, 5499, 5500 — свърши безстрастният глас. — Готово!

— Защо всичките ви пари са по една рубла? — напираше Деточкин. — Не ми харесва тази работа!

Новият собственик на волгата го погледна насмешливо.

— Вие да не сте прокурор? Аз нали не ви питам каква е тази кола и защо няма документи.

— Мога да ви отговоря — изобщо не се смути Деточкин. — Колата е крадена. Мога да ви уведомя от кого и защо…

— Хайде изповядайте се — подсмихна се купувачът. — Аз съм свещеник. Тези рубли са пожертвани от паството ми. За Него! Това е остатъкът…

— И вие вярвате в бога? — попита Деточкин.

— Всички вярват. Едни вярват, че има бог, други вярват, че няма. И двете положения са недоказуеми… Вие ще ги броите ли?

— Да! — И Юрий Иванович пое задълженията си на касиер.

Летният ден свършваше. Навлечени с дебели пуловери или демисезонни палта, летовниците преминаха към нов вид почивка. Разхождаха се на тумби по брега и затъваха в пясъка. Някои съвсем побъркани зъзнеха по бански и мъжествено се бореха с отрицателните температури.

Деточкин слезе от волгата с издутата чанта, тъпкана с рубли.

Свещеникът майсторски зави и изфуча към паството си.

А Деточкин стигна пеша до гарата и зачака влака.

В Рига се отби в пощата и изпрати парите в град Метелск от името на Пьотър Петрович Петров. Но предварително направи някои странни операции: извади от общата сума 16 рубли — колкото струваше билетът му за връщане до Москва със спален вагон, после отдели 13 рубли — командировъчни, по 2 рубли и 60 копейки дневни, и още 8 рубли и 60 копейки за бензин от Москва до Рига. Останаха 5462 рубли и 90 копейки. От тях извади таксата за пощенския запис — 109 рубли и 25 копейки. Остатъка, 5353 рубли и 65 копейки, кой знае защо, изпрати в Метелск.

В купето на бързия влак Рига-Москва Деточкин се закле да сложи край на тази си дейност. Никога вече нямаше да посегне към чужда кола!

След всяка автомобилна авантюра Деточкин съвсем сериозно решаваше, че точно този случай е последният.

На влизане в Москва подготви документацията. Извади от чантата командировъчното и най-отгоре грижливо изписа „Ю. И. Деточкин“. В графата за дните вписа цифрата 5, разписа се, че е получил парите, и приложи към командировъчното билета за влака и квитанцията от записа. Формалностите бяха изпълнени.

Влакът спря на крайната гара в неделя сутринта. Деточкин плахо слезе на перона и по навик се огледа. Никой не пристъпи към него и не му кресна: „Горе ръцете!“.

Юрий Иванович нервно влезе в една телефонна кабина и се обади вкъщи.

— Мамо, аз съм! — изкуствено бодро заяви той. — Току-що пристигам. Добре съм! — Изчака малко. — Нещо ново вкъщи? Търсил ли ме е някой?

— Свърши се с твоя театър — зарадва го майка му. — Идва следователят!