Глава трета,
в която се запознаваме със застрахователния агент Юрий Деточкин
Мина една седмица. Човек, както знаем, свиква с всичко. Картузов свикна с мисълта, че са му откраднали колата. Нещо повече, това тъжно произшествие посвоему обогати живота му. Чувстваше се невинна жертва на чуждия произвол и това го възвеличаваше в собствените му очи. Започна да разказва на колегите си за събитията през злопаметната нощ. Постепенно в разказа му се появяваха все нови и нови подробности. Когато дойде ред на сцената, в която Картузов стреля с пушка по престъпника, но не го улучва, нервите на колегите не издържаха и те взеха да отбягват многострадалния нещастник. Тогава Картузов почна да споделя нещастието си с непознати. Нямаше кола и ходеше на работа с автобуса. Шестте спирки позволяваха ефектната история да бъде разказана с всички подробности. Освен това Картузов вече имаше уважителна причина всеки ден в работно време да ходи в прокуратурата. Забраната на следователя нема̀ успех и потърпевшите упорито стърчаха в коридора. Обаче Подберьозовиков не можеше да им съобщи нищо утешително.
Та мина цяла седмица…
Един огромен ТУ-104 наближаваше Москва.
— Самолетът Тбилиси-Москва каца на летище Внуково — професионално сияеща от щастие, обяви стюардесата. — Моля, затегнете коланите!
И всички почнаха послушно да се пристягат, сякаш това ще им помогне при евентуална катастрофа.
Слаб човек с унило простодушно лице старателно се върза за седалката. После извади от чантата командировъчно и внимателно вписа в графата за името „Ю. И. Деточкин“. В графата за срока изписа цифрата 7. Съседът му, възрастен южняк, обърна към него бръснатата си глава.
— От командировка, а?
— Да, прибирам се — срамежливо се усмихна Деточкин, разписа се в командировъчното и го приложи с едно кламерче към самолетния билет.
Самолетът се разтресе. Южнякът болезнено се смръщи — явно му ставаше лошо.
— Четохте ли във „Вечерен Тбилиси“ — Деточкин смяташе за свой дълг възпитано да продължи разговора — как един Боинг-707 катастрофирал при кацане?
— Стига, недей! Недей, човече! — Гласът, в който се долавяше лек кавказки акцент, потрепери. — Не ги обичам тия приказки!
— Аз пък — кротко разясни Деточкин — се стремя да гледам опасността право в очите! Още повече, че нищо не зависи от нас, всичко е в ръцете на летеца. Имате ли застраховка „Живот“?
— Слушай, защо ме плашиш? Защо ми късаш нервите? — простена спътникът му. Гадеше му се.
— Застраховката е прекрасно нещо — вдъхновено продължи Деточкин и извади от чантата си бланка. — Човек например загива при катастрофа, а семейството му получава парично обезщетение!
Пребледнелият южняк не му отговори.
— Или застраховка „Злополука“? — предложи Деточкин. — Ще я направим още сега, докато сме във въздуха!
— Чакай — сети се южнякът, — ти си застрахователен агент, така ли?
— Да. — Усмивка озари лицето на Деточкин и той направо се разхубави.
— Виж какво ще ти кажа — разсърди се съседът, — ти не си никакъв застрахователен агент, ти си обикновен хулиган! Кой ще ти я намери тая хартишка, ако паднем? Пък ако не паднем, за какъв дявол да ти плащам?!
— Че вие не се качвате на самолет за последен път. — Деточкин го гледаше окуражаващо с тъжните си наивни очи.
В този миг самолетът хлътна във въздушна яма. Южнякът се вкопчи в седалката.
— Къде съм тръгнал и аз? Къде?!
— Наистина, къде? — попита Деточкин. Любопитството не му беше чуждо.
Южнякът се усмихна мечтателно.
— Синът кандидатства!
— Каква специалност? — сърдечно попита Деточкин.
— Ще му избера най-добрата!
Деточкин се усмихна.
— Ще се явите на изпитите вместо него ли?
— Много си наивен! Изпитите се случайност. А във важните неща не можем да се осланяме на случайности!
На пътеката между седалките се появи стюардесата с табла. На таблата имаше кисели бонбони. Деточкин посегна да си вземе, но съседът му го хвана за ръката и отпрати стюардесата.
— Нямаме нужда, девойче, нали виждаш!
Смъкна куфара си и го отвори.
— Вземи си, инкасаторче, туй нещо е по-добро от бонбоните!
Куфарът беше пълен с череши.
— Ваши ли са? — попита Деточкин и лапна една.
— В нашата страна всичко си е наше… — уклончиво отвърна собственикът на черешите.
Самолетът се наклони и южнякът пак изохка:
— Мразя да летя, а пък по цяла година само това правя…
— Случва се… — Деточкин нагъваше череши.
— Защото всяко нещо си иска времето. Мимозите са по едно време, доматите по друго, мандарините пък са направо съвсем различна работа!
— Ами пътувайте с влак — посъветва го Деточкин.
Съседът оцени апетита му и затвори куфара.
— Аз с влак мога, ама черешите не могат!
Пистата вече се виждаше.
— Е — попита Деточкин, — ще се застраховате ли все пак? Последният момент е най-опасен!
— Много късно, човече! — подсмихна се южнякът. Самолетът вече свистеше по бетона. — Ще си помисля. Ти ми се обади!
— На Централния пазар ли? — лукаво попита Деточкин.
— Че що на Централния? Аз съм все на Тишинския!
След петдесет минути Деточкин стигна центъра. Хиляди московчани търчаха по улиците в бодро московско темпо, хлътваха в тунелите на подлезите, изскачаха изпод земята и пак изчезваха в кратера на метрото. Тролеите един след друг спираха на спирката, после тръгваха. Пътниците се виждаха през стъклените стени като стоки във витрина.
Деточкин търпеливо стоеше на спирката и чакаше нещо. Мина близо час. За споменатото време заминаха двайсет и три тролея. Деточкин не се качи на нито един от тях. Когато спря двайсет и четвъртият, той се защура, слезе от тротоара, заобиколи отпред и надникна през прозореца на водача.
— Люба! — възкликна Деточкин с неестествен глас. — Здравей, Люба! Аз се върнах!
Водачът, възпят от един съвременен поет — „а униформата й тъй зацапана, баретка килнала едно така“, — изобщо не обърна внимание на Деточкин. Наведе се към микрофона и каза:
— По-бързо качването, моля! Не стойте на вратите! — После забрави да се отдръпне от микрофона и продължи със същата интонация: — Юрий Иванович, качването в колата става отдясно!
Лицето на Деточкин просветна, той радостен се хвърли към вратата. Целият тролей следеше спринта му. Когато Юрий Иванович финишира пред вратата, тя плавно се затвори. Пътниците почнаха да се кискат.
Тролеят бавно се отдалечи от спирката. С едно око в огледалото Люба наблюдаваше как отпусналата рамене фигура на Деточкин се смалява.
Юрий Иванович, изпълнен с неправилни, песимистични мисли за личния си живот, гледаше след тролея. Знаеше, че Люба ще бъде тук след не по-малко от час и половина и че ще трябва да отложи помиряването до вечерта, така че се помъкна към службата си. Знае се, че работата е най-добрият лек срещу душевни терзания. Ако ти е тежко на сърцето, най те оправя една среща с началника.
Когато Юрий Иванович влезе в стаята, където седяха колегите му от районната инспекция на Държавното застрахователно управление, сметачните машинки млъкнаха, всички сътрудници прекратиха страничните си разговори и като по команда загледаха Деточкин със съболезнование. Настъпилата тишина не му се понрави. За да избегне въпросите, той бързо мина през стаята и бутна вратата в кабинета на началника.
Ръководителят на инспекцията, Яков Михайлович Квочкин, го посрещна със саркастична реплика:
— Е, как е чичо ви в Тбилиси?
— На зле отива! — съкрушено отвърна Деточкин.
— Миналия път леля ли беше?
— Братовчедка. Тя почина…
— Всички сме смъртни — въздъхна началникът. — Ако хората не умираха, щяхме ли да ги застраховаме? Не можете да не се съгласите, Деточкин, че съм много внимателен с вас. Всеки път, когато роднините ви се разболяват или умират, аз ви разрешавам неплатен отпуск.
— Да — съгласи се Деточкин, — вие сте изключително внимателен ръководител!
— Обаче вие имате много роднини, а аз малко щатни бройки. Вашите пътувания ни провалят плана.
— Яков Михайлович — обеща Деточкин, — ще наваксам!
— Вървете наваксвайте! — Началникът освободи подчинения си, като се ограничи с едно поучение от най-общ характер: — И помнете, че няма да позволя роднинските интереси да се поставят над обществените!
Деточкин излезе на улицата и с облекчение си помисли, че в този живот всичко се компенсира. Срещата с Люба например мина по-зле, отколкото очакваше. Затова пък срещата с началника не му донесе очакваните неприятности. Значи равен — един на един. Сега оставаше главното — да се обади вкъщи. Влезе в една телефонна кабина, навъртя номера, овладя чувствата си и безгрижно каза:
— Мамо, аз съм! Свърших командировката! Не са ли идвали да ме… искам да кажа, да ме търсят?
— Че на кого си притрябвал? — последва енергичен отговор.
И никому непотребният Деточкин веднага се успокои и тръгна да гони производствения си план.
