Бернар Моатесие
Дългият път (6) (Сам между морето и небето)

6. Играя, губя… Играя… Печеля!

На 19 октомври, петдесет и девет дни след тръгването, мястото ни сочи, че се намираме на около 40 мили югозападно от Иглен нос, крайната точка на Южна Африка.

Вчера цял ден небето беше облачно, със северозападен вятър със сила 5 бала, който през нощта премина в югозападен. Налягането, и без това високо, продължаваше да се повишава. Днес достигна необичайната цифра 770 мм, което означава, че постоянният антициклон над Южния Атлантик се е преместил доста близо до зоната, където плава „Джошуа“. От няколко дни се опитвам да уловя метеорологичната сводка на честотите, посочени в книжка №196: нищо. И дори да чуя сигналите „ти-ти-тит“, излъчвани от радиостанциите на Южна Африка, това не би ми помогнало, защото тези емисии по морза се предават по някакъв международен код и за мен звучат като староеврейски.

Староеврейски или не, почти сигурно е, че при толкова високо налягане вятърът ще обърне от изток днес-утре. Немного силен, надявам се…

Ако бях играл според правилата, „Джошуа“ щеше да тръгне възможно най-бързо на юг, за да се отдалечи от периферията на високото налягане, и нямаше да рискува да изпусне силните западни ветрове. Но играта започна вчера: намерението ми е да мина през Агуляшката плитчина, близо до сушата, за да предам по някой кораб съобщение на „Лойд“. С малко късмет (или с повече късмет) „Джошуа“ би трябвало да срещне там някое риболовно корабче, на което да хвърля една пратка за „Сънди Таймс“.

Снех бордовия си дневник, страница по страница, в два екземпляра. Това ще намали двойно рисковете, когато ги хвърлям на палубата на рибарския кораб. Филмчетата са затворени в две водонепропускаеми торбички от плътна пластмаса, които ми дадоха Стив и Боб, с адреса на „Сънди Таймс“ и указания за изпращането им на четири езика. Прибавих и няколко филма със снимки: Тринидад със зелените покриви, басановият пеликан, четящ флаговете MIK, дорадата, хванала се на въдицата в началото на пасатите, ято летящи риби, албатроси, орляк от малки сребристи птички с плавателна ципа на краката, които приличат малко на чучулиги и които ни съпровождат от няколко дни, делфини, които играят с „Джошуа“, животът в морето, съвсем прост, съвсем прозрачен, със затишията и разбиващите се вълни.

Мисля си за радостта на Робърт, Стив и Боб, ако получат някоя от тези пратки, съдържащи толкова чудеса. Виждам радостта на Франсоаз, като разбере, че на борда всичко е наред, че не съм измокрил всичките си дрехи, че не съм отслабнал (защото тя няма да разбере, че съм отслабнал, това не е нейна работа). Виждам възбудата на децата си, които викат из цялата къща: „Джошуа“ минава край нос Добра Надежда!

Въпреки всичко тежка е ролята да успокояваш семейството и приятелите си, да им пращаш вести, снимки, да им разказваш за живота, да им предаваш онова безкрайно ценно нещо, онова невидимо, крехко растение, наречено надежда. Разумът ми крещи да играя сам, сам, без да се обременявам с другите. Разумът би искал да бързам на югоизток, далече от сушата, далече от корабите, във владенията на силните западни ветрове, където всичко, ако не е лесно, поне е просто, и да оставя на север опасната зона, в която се срещат топлите и студените течения.

Но един друг глас настоява от няколко дни: „Ти си сам и все пак не си сам, другите имат нужда от тебе и ти имаш нужда от тях. Без тях ти не би стигнал доникъде и нищо не би било истинско.“

 

 

Слънцето отдавна е залязло, когато сърцето ми започва да бие: туп-туп-туп… фарът на Иглен нос!^[1]

Макар и да зная, че в нашата епоха на модерни таблици и на астрономическо точно време по радиото едно безупречно ориентиране спрямо брега е нещо обикновено, то ще остане за мене завинаги обкръжено с ореола на магията, като отговора на звездите, които запитах преди малко: „Къде съм?“ И звездите отговориха: „Не се притеснявай, ще видиш Иглен нос преди полунощ.“ Сърцето ми се стопля, като виждам слабото проблясване на фара, което се появява сред тъмните вълни, там, където го търсех с бинокъла два часа след едно определяне по звездите. Топлина в сърцето и малко тръпки по гърба… защото това е велик нос.

Малко след залез-слънце вятърът задуха от юг и отслабна. После обърна от юг-югоизток.

„Джошуа“ плава на бейдевинд, а фарът се вижда добре на една ръка отляво на стаксела.

В два часа сутринта всички ветрила са рифовани на последния ред при югоизточен вятър със сила 7 бала. При толкова високо налягане трябваше да го очаквам. И все пак съм щастлив, без да мога да кажа защо.

 

 

Фарът е на не повече от 8 или 10 мили, когато решавам да остана в дрейф на другия халс и да дочакам деня, за да взема решение.

Изведнъж се почувствувах много изморен. Трябва да спя, та дори и само час-два. Интересно до каква степен умората може да смаже човека без предупреждение: държиш се, държиш, се, държиш се… и внезапно рухваш.

Запалвам сигналния фенер и слизам да си легна. Всичко е ясно, там, където „Джошуа“ дрейфува, няма кораби. Те минават съвсем близо до сушата или много по-далече, в открито море, за да използуват теченията.

 

 

Скоро ще бъде 4 часът сутринта. Спах като заклан и цялата ми умора отлетя. Протягам се, прозявам се, запалвам примуса. Малка чаша кафе, а после голяма чаша с „Овомалтин“ и три сухара, намазани с масло и портокалов мармалад. Чувствувам се в отлична форма.

Тръгнах отново с лавиране, без да има нужда да пипам шкотите, нагласени за бейдевинд. Сега фарът е на един пръст отдясно на стаксела, тъй като вятърът е обърнал в източен-югоизточен, докато спях. Отслабнал е до 4–5 бала.

Не отпускам рифовете, защото всичко показва, че вероятно ще излезе бурен югоизточен вятър. Излишно е да се опитвам да го преодолея, като лавирам дни и нощи в Агуляшката планина, и на всичко отгоре с насрещно течение и опасност от кораби. Плаването е компромис между изминатото разстояние и изразходваната умора както за екипажа, така и за яхтата. Впрочем умората много бързо може да нарасне като лавина.

Решението да се отправя на юг може би не е най-доброто: „Джошуа“ рано или късно ще попадне в зоната близо до Агуляшката плитчина, където се срещат морските течения. Ще бъде опасно, в случай че задуха бурен вятър, независимо от посоката му.

Остава единственото правилно решение: дрейфувам в открито море в очакване вятърът да задуха отново от запад, въпрос на два-три дни. Но преди да остана на дрейф, бих могъл лесно да мина с попътен вятър край сушата между Иглен нос и нос Добра Надежда, за да направя една обиколка във вътрешността на залива Уокър. На картата е отбелязано, че там има малко пристанище, следователно може да има и яхти. Днес е неделя, сигурно ще срещна някоя из залива и ще й дам торбичките си с филми.

Ще бъде съвсем просто. Ще направя двоен удар… защото сигурно ще науча нещо за Лойк, Бил Кинг и Найджъл, благодарение на откъслечните съобщения, събирани оттук-оттам по вестниците. Нито веднъж не чух да произнесат имената им в емисиите на Би Би Си, предназначени за чужбина. Вести от приятелите! Къде ли са те?…

 

 

С настъпването на деня вятърът се усилва, сила 6 бала. Към 7 часа сутринта, почти 7 бала след един час. Небето е прекрасно, без нито едно облаче, брегът е на 5–6 мили, морето — малко бурно, но „Джошуа“ се носи с попътен вятър. Три определяния, направени през интервал от няколко минути, потвърждават положението ми: заливът Уокър е на 20-ина мили.

Силата на вятъра е цели 7 бала. Скоро ще задуха бурният вятър. Водните пръски литват високо над корабите, които пътуват към Иглен нос. За другите, онези, които отиват на север, е чудесно. За „Джошуа“ също… но се чудя дали в залива Уокър ще намеря някоя яхта, излязла в това време. Смених старите си флагове MIK с нови.

Все повече ме обзема чувството, в залива Уокър ще се проваля, защото там нито една яхта няма да си покаже носа. Бурята вече се развихря. И може би от някои от корабите, с които се разминах преди един час, са съобщили за мене на „Лойд“. Неприятното е, че ще съобщят, че държа курс към Европа…

 

 

Сега заливът Уокър е вече на 15-ина мили и ми е празно, убеден съм, че в такова време няма да има яхти. Няма и рибарски кораби, щом е неделя. Но всички търговски кораби, с които се разминавам или които ме задминават, могат да видят флаговете ми MIK… държа курс на север.

Едно малко, черно, жалко корабче изпуска от комина си големи кълба дим, които се носят напред. Вероятно плава най-много с 8 възла, защото „Джошуа“ се движи със седем и то отдавна се мъчи да ни настигне. Скоро и това ще стане…

Слизам бързо да напиша послание в два екземпляра, в което моля капитана да забави ход, като държи съвсем прав курс, за да мога да го настигна и да му хвърля пратката си. В съобщението уточнявам също, че продължавам към Австралия въпреки привидния си сегашен курс. Плътно навивам изписаните листи и ги вкарвам в малките алуминиеви капсули от опаковките на филмите. Във всяка капсула съм сложил парченце олово, за да тежи повече. Ако първото послание падне във водата, ще ми остане вторият екземпляр. А пък ниската палуба на този товарен кораб ще бъде много удобна за изпращането и на пластмасовите торбички, завързал съм ги (отделно, разбира се), за да мога да ги хвърля достатъчно далече, въпреки вятъра.

После отново се връщам в кокпита с двата снаряда и прашката.

Черният товарен кораб е на 25 м от десния ми борд. Трима души ме гледат от мостика. Пляс… Посланието ми пада на носовата част на палубата. Един от офицерите е допрял пръст до слепоочието си, сякаш иска да ме попита дали съм с всичкия си, като стрелям по тях.

Мостикът се изравнява с мене. Крещя: „Послание, послание“. Гледат ме ококорени. От това разстояние и с оловни топчета бих могъл да уцеля с три удара трите им фуражки. Няма да могат да се кокорят повече! Когато бях малък, се упражнявах да улучвам с прашка консервна кутия, която един от братята ми хвърляше във въздуха. Прашката е като пинг-понга, никога не се забравя, дори след години. Но не смея да им изпратя на мостика втория екземпляр от посланието, тъй като с алуминиевата капсула няма да съм така точен, както с оловното топче: мога да счупя някое стъкло или да ударя някого от тях.

Мостикът почти се изравнява с носа ми. Бързо, трябва да опитам да не пропусна момента. Размахвам пакетчето, като показвам с жест, че искам да им го дам. Един офицер ми прави знак с ръка, че е разбрал, и тутакси завъртва руля, за да доближи кърмата. За няколко секунди централната част на палубата е на 10–12 метра. Хвърлям пакета… Безупречно!

Време е да бягам… но ето че правя голяма грешка, като хвърлям втория пакет, вместо да се втурна на румпела и да се отдръпна. Бях спечелил по всички точки с първия си удар. Ще загубя по всички с втория. Когато се спускам на румпела, вече е много късно. Кърмата на товарния кораб продължава да се приближава. Още повече че съм почти обезветрен от кораба, който мина от дясната ми страна, а аз се движа на десен халс.

„Джошуа“ се отдалечава… но не достатъчно бързо. Работата е на косъм, ала задната част на палубата закача гротмачтата. Вдига се ужасен шум, остъргана черна боя се посипва по палубата. Форщагът на гротмачтата е изтръгнат, а после и щагът. Коремът ме свива. Напорът върху мачтата разклаща „Джошуа“, тя се поднася към кораба… и праас!… бушпритът е огънат 20, 25°. Стоя смаян.

Свърши се, черното чудовище отмина. Заставам на дрейф, за да спася мачтата и да тръгна на ляв халс. Дрейфът ще ме отдалечи от брега, това в момента е най-важното, за да мога да поправя щаговете без бързане.

Товарният кораб, разтревожен по всяка вероятност, измени курса си. Правя му знак, че всичко е наред, защото, ако дойде да ми помага, би ме довършил!

 

 

Често една дреболия ме раздразва и може да ме съсипе. Но при истинско трудно изпитание сякаш ставам хладнокръвен и прозорлив наблюдател, дошъл от друг свят. Дори не прочетох името на товарния кораб, тъй като се заех с най-същественото: да спася мачтата.

Нищо друго няма значение. Не изпитвам нито гняв, нито умора. Не прошепнах: „Хубавото пътуване свърши, с такава авария няма да можеш да продължиш «без спиране», ще трябва да отидеш на ремонт в Кейптаун или на Света Елена.“ Да спася мачтата, без да мисля за нищо друго. После ще видя какво трябва да правя още. Ала най-вече, най-вече не бива да мисля за изкривения бушприт, който не може да се поправи с подръчни материали.

Играх, загубих, това е всичко, но то не е трагедия. Просто е като временна упойка. После може би ще боли. Но това „после“ е далече и сега ме му е времето да се мисли за него.

 

 

Реагирах по същия начин, макар и стократно по-бурно, когато пред Дърбан пристъп на югозападен вятър ме помете от борда на „Мари-Терез II“ в морето.

Бях във водата, вода, станала много лека от неизброимите мехурчета пяна на огромната разбиваща се вълна, която обърна яхтата. Бях успял да зърна за миг как бе изтръгнат капакът на люка към каютата. С такава дупка и кил над водата на „Мари-Терез“ не оставаше нищо друго, освен да отиде на дъното. А аз не изпитвах никакво отчаяние, никаква мъка. Само прошепнах: „Този път, приятелче, работата ти е спукана.“ Припомних си редовете от „Земя на хората“, където се говори за съдбата, за необходимостта да се следва съдбата, какъвто и да е краят. И аз щях да свърша като газелата на Сент-Екзюпери, чиято съдба беше да скача на воля под слънцето и да свърши някой ден в ноктите на лъва. Но в тази хладка и толкова лека вода не съжалявах за нищо, готвех се спокойно да тръгна на последното си пътуване.

„Мари-Терез II“ се беше изправила, преди да погълне смъртоносната доза вода през големия отвор на люка. Лесно се качих на борда, влачейки със себе си капака. И после изпомпвах пет часа поред.

 

 

Двата щага са поправени за по-малко от два часа след сблъскването. Не се наложи да се катеря по мачтата, защото само долните стяги на проволката се бяха приплъзнали надолу.

Краспиците не са помръднали благодарение на гъвкавото им свързване. А от мачтата съм изпълнен с възхищение: в момента на удара приличаше на въдичарски прът, огънат от огромна риба тон! Това засили доверието, което инстинктивно изпитвах към този добър стар телеграфен стълб. Всъщност имах голямо щастие в нещастието си.

Остава проблемът с бушприта. Тук е по-сложно. Този бушприт е дълъг 2,08 метра. Направен е от стоманена тръба с диаметър 80 мм и дебелина 5–6 мм, подсилена отвътре с втора стоманена тръба. Бушпритът се бе извил много леко по време на топлата галванизация и за да го изправя, ми се наложи да работя на кея близо час заедно с един приятел.

Значи ще трябва да захвана форщага за вълнореза и да се лиша от удобствата на бушприта… за повече от 20 000 мили, които трябва да измина до Плимът, на една осакатена „Джошуа“. Това ме отчайва. Ще видим утре, много съм изморен.

 

 

21 октомври

Силен югоизточен вятър. Най-накрая улових метеорологичната сводка на Кейптаун в часовете на новините. „Джошуа“ спокойно дрейфува под великолепното слънце, което сипе искри по пяната на разбиващите се вълни.

През последната нощ спах малко. През цялото време мислех за моя бушприт. Струваше ми се, че Хенри Уейклъм е тук, до мене. От време на време прошепвах: „Господи, ако беше тук, щеше вече да си намерил начин да го изправиш.“

Вчера, когато поправях щатовете, проблемът с бушприта остана на заден план и аз чувствувах до себе си присъствието и дъха на приятеля си. От време на време му говорех. Молех го да не изпуска френския ключ, с който закрепвахме стягите на проволките. И той ми помагаше спокойно, без да ме нагрубява, без да споменава и думичка за истинския проблем. Щаговете бяха дреболия, проста работа с ключа, със стягите, с 6-милиметровите гайки. Нямаше нужда да си гениален, достатъчно бе да не изпуснеш ключовете зад борда по време на някое разлюляване при дрейфа. Истински сериозната работа беше бушпритът, но не трябваше да мисля предварително за това.

Когато Хенри и аз трябваше да разрешим някакъв труден проблем, нито единият, нито другият имаше право да говори за тока. Забранено беше да извикаш: „Ей, хрумна ми нещо, ти как мислиш?…“ Беше забранено, защото решението не бе достатъчно назряло и да се подхвърля идея, недоизпипана докрай, означаваше да губиш времето на другия, да му попречиш да я „остави да узрее“. И чак вечерта или на другия ден разменяхме възможните решения. Всичко беше обмислено до най-малката подробност и трябваше само да се заловим за работа, без налучкване, по най-късия път.

 

 

21 октомври

Сутринта морето е още бурно, но силният вятър е стихнал.

Два часът следобед: морето се е поуспокоило. Вятърът отслабна много. Все пак не е толкова слаб, че да намали бордовото клатене. Приготвих една четворна талия и резервния гик на бизана, с който ще се увеличи ъгълът на тяга на талията. После закрепвам гика към предния битенг с помощта на един шегел. Не, не става, трябва втори шегел, за да се образува кардан и да се даде възможност на лоста да играе в двете посоки — хоризонтално и вертикално.

Да, сега е добре. Вторият фал на стаксела служи за топенант. Държи здраво и леко се поклаща. Поставям верига от 10 звена между края на бушприта и външния край на гика (веригата няма да се разтяга като въже), закрепям талията в противоположния край и натягам с голямата лебедка „Гойо“. Невъобразима е обединената мощ на един двоен скрипец и една лебедка… чувствувам, че ще се разплача, толкова е красиво… бушпритът започва да се изправя лекичко, лекичко, лекичко, полудявам от радост!

Хенри… стари приятелю… би бил горд с ученика си!

 

 

На залез-слънце всичко влезе в релсите. Бушпритът е прав както преди, веригите под него и отстрани са опънати. Това са галванизирани 10-милиметрови вериги. Една от тях се беше разтегнала с няколко сантиметра при сблъскването и трябваше само да отрежа две халки. Ако те бяха от метални въжета, аварията щеше да се поправи доста по-трудно. Леерът, който понесе страхотен удар, е също на мястото си, изправен, добре завинтен, като нов.

Мъртъв от умора и вълнение, си лягам, пребит, след като изгълтах всичко на всичко една консервна кутия супа за вечеря.

Завчера играх и загубих. Тогава виждах Хенри и цялата му мощ. Виждах и Цезар, майстора при строежа на „Джошуа“. Когато някоя ламарина не искаше да заеме мястото си, Цезар повтаряше: „Човекът винаги е най-силният.“ И накрая ламарината придобиваше формата си.

Умората ми е много силна, обаче се чувствувам като зареден с динамит, готов да погълна целия свят и да му простя всичко.

Днес играх и спечелих. Отново намерих хубавата си яхта.