Бернар Моатесие
Дългият път (10) (Сам между морето и небето)

10. Дългият път

Вятърът духа добре от една седмица. Маламоците и албатросите са все още тук, безразлични и едновременно дружелюбни. Големият, пепелявосивият отдолу, никога, откакто се срещнахме във водите около нос Добра Надежда, не ме е напускал за повече от ден-два. И той много ме обича.

Но враните ги няма, с изключение на една — ще я виждам още няколко дни. После и тя ще изчезне на свой ред. Сигурно владенията на враните са по̀ на запад, няма какво да се прави.

Нос Лиуин сега е на 450 мили на север и „Джошуа“ току-що премина 42-рия паралел. Вече би трябвало да има вятър.

Извадих общата карта на Южна Австралия, от нос Лиуин до Тасмания. Тя бележи края на един дълъг период. Гледам Австралия, която се простира цяла пред очите ми, с бреговете си, със стотиците си островчета в големия залив на юг, Басовия проток — още далече пред вълнореза, малките солени езера навътре в сушата.

Извадих и подробните карти. Мъдрост, истинска мъдрост ще е да ги хвърля всичките в морето и да не смея повече да се приближавам до брега, за да пратя известие по някой кораб или по някое рибарско корабче в опасния Басов проток между Австралия и Тасмания. Там щях да съм сигурен, че ще срещна някого… но щях да съм изморен от плаване сред течения и скали, да не говорим за възможни мъгли, изтощителни за нервите. Все пак бих искал да съобщя на семейството и на приятелите си, че всичко е наред, да им разкажа за птиците и делфините, за ветровете и безветрието. Спомням си и за малкия черен товарен кораб. Винаги все същата борба между предпазливостта и силната вълна, която ни свързва с другите.

Както преди нос Добра Надежда, заснех бордовия си дневник страница по страница. Но ме е страх. Дори не зная имало ли е смисъл да се излагам на такъв риск при срещата с товарния кораб. Може би не са предали пластмасовите торбички на „Сънди Таймс“, опасявайки се от усложнения.

140 мили, само 110, 123 мили и малко слънце днес. Довършвам двата малки ветрохода, изработени по време на дългото безветрие с птиците. По-големият е катамаран около 1,20 м, изработен от две парчета бурао, много леко дърво, което „Джошуа“ влачи от Таити във форпика. Стъкмен е с четириъгълно черно ветрило, което се вижда отдалече, с бял кливер, на който е написано „послание“. Другият е кеч, около 60 см, изрязан от парче пластмаса, облицован от двете страни с шперплат. Корпусът му има хубав профил, с кливер на предната мачта и е снабден с кил. Върху палубата на всеки е закрепена пластмасова бутилка с откъси от бордовия дневник и писмо за онзи, който го намери. В писмото му честитя Новата година и го моля да препрати пощата… Животът ще е много тъжен, ако човек не вярва от време на време в Дядо Коледа^[1].

Щеще да е идеално, ако бях напуснал Плимът с товар от малки пластмасови лодчици. При преминаване край нос Добра Надежда, Нова Зеландия и Австралия Лойк и аз бихме могли да изпратим цяла флотилия със заснети страници от бордовия дневник. Ако ги пускахме на интервал от половин ден на ляв халс и застопорен румпел, щяхме да имаме няколко точни попадения, без да поемаме риска да флиртуваме със сушата.

169 мили и ореол около слънцето^[2], 180 мили и голяма дъга след дъжда, 154 мили и много перести облаци… но все още без силни ветрове.

Вече от седмица линията, отбелязана от барографа, е прорязана от потрепвания, сякаш боговете от Индийския океан сдържат гнева си. Някои казват: „Ще го пребием“. Други се опитвам да ги удържа: „Оставете на мира тази бяло-червена малка яхта, добре виждате, че не може да глътне вашите айсберги.“ И боговете там горе спорят здравата с помощта на перестите облаци, ореолите и дъгите.

Слушам шума на водата, която се плиска по корпуса, долавям основното югозападио вълнение, равномерно въпреки начупената линия на барографа, и всичките ми сетива се опитват да доловят едно вторично северозападно вълнение, което би обяснило защо небето е толкова нервно.

В детството ми в Индокитай, когато бях с рибарите от Сиамския залив, „тайконгът“ ми казваше: „Дръж вълната на два пръста зад траверса и винаги трябва да чувствуваш вятъра зад лявото си ухо, като гледаш към носа. И когато луната бъде на разстояние една голяма ръка плюс една малка ръка над хоризонта или в случай че облак е закрил луната, онази звезда бъде на един лакът разстояние от другата страна, тогава морето ще стане по-фосфоресциращо и по-спокойно, ще бъдем подветрено на острова, за да хвърлим първите въдици.“

На джонките в Сиамския залив нямаше компас, затова не исках да го използувам и по време на учебните ми плавания в Средиземно море. Вместо да вземат курс 110° от Поркерол към Калви, моите другари трябваше да управляват, държейки вълнението от мистрала леко вдясно. През нощта се ориентирахме по полярната звезда на разстояние една малка ръка зад левия траверс. И ако нямаше определено вълнение, нито звезди, трябваше да се оправяме с онова, с което разполагахме. Исках да бъде така, защото като се съсредоточиш само над магнитната игла, се откъсваш от реалния свят, зрим и незрим, в който се движи яхтата.

Отначало не разбираха защо така упорито пренебрегвам компаса, този бог на Запада. Ала в замяна започнаха да чуват разговора на небето и морето с яхтата. И когато синеещата се земя се появяваше на хоризонта, такава, каквато са я виждали древните мореплаватели, цялата обкръжена с тайни, някои от спътниците ми чувствуваха, че нашата точна техника трябва да остави една отворена врата за боговете, които съвременният свят с всички сили се опитва да прогони.

Вятърът, морето, ореолът, дъгата, перестите облаци — досущ котешки мустаци, плисъкът, шепотът на водата, пълни с тревога и надежда. И се опитвам да доловя вторичното северозападно вълнение, докато браздата се удължава все по-далече на изток.

В едно малко индонезийско пристанище бях проследил подготовката на една китайска джонка, която трябваше да откара товар за Джакарта, прекосявайки архипелага на Хилядата острова, осеян с рифове и скали. „Тайконгът“ бе останал още три дни след натоварването, приклекнал, без да продума, без да помръдне, наблюдавайки небето и морето, общувайки с нематериални сили. После джонката бе вдигнала котва при хубав страничен вятър, без карта и компас. Чувствувах, че бе закриляна от боговете на Азия и от голямото око, издълбано от двете страни на вълнореза й.

Скоро ще станат четири месеца, откакто напуснахме Плимът. Знаех, че пътешествието ми ще бъде дълго, но не предполагах, че може би ще стигне по-далече, сред невидимите ориентири на морето и времето. Вече четири месеца небе и звезди, със силни ветрове, безветрия, бурни ветрове, последвани от безветрия, последвани от леки ветрове, после други безветрия и силни ветрове. И сега долавям, че перестите облаци и шумът на морето заплашват с бурен вятър.

По времето, когато имах джонка в Сиамския залив, бях твърде млад, за да бъда нейният „тайконг“. Екипажът никога не му говореше, защото един „тайконг“ има нужда от пълно спокойствие, за да общува с боговете и да гадае по лицето им. В часа за хранене екипажът се събираше около казана с димящ ориз, на носа, ако времето беше хубаво, и в средата на палубата, ако морето беше бурно. Но винаги далече от „тайконга“, без да говори високо, за да не смути общуването му с боговете. Малкият юнга му поднасяше на кърмата паницата с ориз, хванал я с две ръце, почтително, без да продума. После се връщаше при другите, плъзгайки се като сянка с босите си крака.

Средният денонощен преход се увеличи значително, браздата се удължи доста, нос Лиуин сега е далече назад, а Тасмания немного далече напред. С темпото от последните дни ще я достигнем след по-малко от седмица. Може би няма да има бурен вятър, защото високите перести облаци започват да се спускат и звездите блещукат слабо тази вечер, за да ми кажат, че там горе вятърът не е вече разгневен.

Когато във високите слоеве на атмосферата ветровете са силни, те предизвикват сериозни разлики в плътността на въздушните слоеве, които са с различна температура. Тогава звездите блещукат по-силно от обикновено поради увеличената рефракция, която отклонява светлината. И когато високите ветрове са много силни, това почти винаги предизвестява приближаването на атмосферно смущение или най-малкото на промяна на времето.

Една хубава нощ един рибар „тайконг“ ми разказа защо звездите предсказват вятър, когато блещукат силно.

Защото там горе има вятър и той духа пламъчетата на звездите също като свещи. Тогава звездите стават неспокойни. Но вятърът напразно духа с всички сили, той не успява да ги угаси и разгневен слиза към морето, за да си отмъсти, че не е могъл да изгаси нито една звезда, дори в най-ниското. Там те не биха могли да устоят на вятъра, който може да духа много силно, когато наистина е разсърден. Но на хоризонта има бог, който закриля ниските звезди.

Ако на хоризонта нямаше бог, вятърът би ги изгасил една след друга. После щеше да изчака високите звезди да се приближат към земята, за да изгаси и тях. И хората нямаше да могат да живеят повече, защото не би имало звезди.

Дълго след това узнах, че ниските звезди блещукат винаги по-силно от високите, защото светлината на звездите, които са близко до хоризонта, преминава през много по-плътни въздушни слоеве, откъдето се получава и увеличената рефракция.

Вярвам, че науката може би ще даде възможност на хората да достигнат звездите с космическите кораби. Вярвам най-вече на стария Изток, който ми дава възможност да отида там, когато пожелая, с една свещ и с вятъра. И ще нарисувам с черно и бяло голямо око на вълнореза на „Джошуа“, когато тя завърши пътешествието си, намерила отново пътя сред боговете на родната ми Азия.

Тасмания е едва на 200 мили на изток-североизток, небето се покрива с ниски облаци и понякога ръми с немного силен вятър. Пускам двете малки яхти с бутилките… но те тръгват на юг, а там няма никой, обаче зная, че когато настъпи подходящ момент, ще се отправят на север, към сушата.

Морето е доста спокойно и аз дълго ги следя с поглед. Представям си изненадата на онзи, който забележи една от тях, отдалече, на някакъв плаж в Австралия. После учудването му, когато се приближи и види, че може би е като в приказка. И после вълнението, стиснало го за гърлото, когато усети, че малката яхта се връща може би от границите на отвъдното.

Вали лек дъжд със слаб шквал. Вятърът е топъл, идва от австралийските пустини. Ако видимостта не се подобри, ще трябва да се откажа да пращам новини в Хобарт. Южна Тасмания наистина е пълна с клопки, със скали, разпрострели се навътре в морето. Басовият проток от север е още по-опасен при лоша видимост, целият осеян със скали. Още повече че сме в период на новолуние, със силни приливо-отливни течения и непрогледни нощи.

Откога ли близките ми нямат вести от мене? Дали черното товарно корабче е предало пратката от нос Добра Надежда? Не зная нищо, не зная нищо и за приятелите си. И все пак съм радостен, сам-самичък на яхтата си от четири месеца.

Сам с облаците и вълните, слънцето и звездите, морските ориентири, които са навсякъде и никъде, като самотната чайка, на която дадох кутия пастет тази сутрин.

Дали наистина беше тази сутрин или вчера сутринта? Вече не си спомням добре и слушам плисъка на водата по корпуса. Беше сутрин, защото бе кацнала на задната част и под изгряващото слънце перата й придобиваха оттенъци на охра. Като трите чайки, които за малко не погалих една нощ. Кога беше? Преди две седмици? Два месеца? Не зная вече нищо. Зная само, че ме стоплят и че дълго ще ме топлят.

Четири месеца, откакто съм тръгнал; би могло да е една седмица или една година, струва ми се, че ще бъде едно и също, времето е сменило измеренията си. Навън ръми, а морето е много спокойно за този район, с лек постоянен ветрец от 3 бала, който тегли „Джошуа“ с 6 възла. Приятно ми е на топло в каютата, пълна с дима от цигарата ми.

Дъждът ромоли недоловимо по палубата, малко по-силно по тънкия купол на командния пункт, клатенето почти не се усеща, всичко наоколо е толкова спокойно, че можеш да си помислиш, че си на котва в някой атол. Всичко, което Индийският океан ми даде — умората в началото, немного яростните ветрове, безветрията, двете морски щурчета, които се бяха открили, птиците, които търсеха, черно-белите делфини и отново птиците, и многото радости, откакто умората ми е победена.

Тази вечер не ми се спи, вдишвам спокойствието, което ме обкръжава; водата слиза по ветрилата, които я свързват с небето, пълни кофите; оттук мога да я чуя, когато гикът се повдига леко, освобождавайки изведнъж всичката вода, събрала се в гънката на първия риф, който не съм отпуснал. Тубата е почти пълна, скоро ще я прелея в резервоара. При това имам достатъчно вода, за да стигна до Черния котел в Атлантика, но я изливам в резервоара и няма да спра, докато не го напълня.

Виждам отново необитаемото островче Барингтън от Галапагоските острови, което за малко не напуснахме, защото дъждът не идваше. Много неща ни свързваха вече с тюлените и птиците на Барингтън, но ни оставаше в резерва само половин туба вода и затова с Франсоаз трябваше да тръгнем на другия ден. Тогава небето се покри с огромни купести облаци и първата буря от дъждовния сезон се разрази през нощта. Гледахме като някакво чудо как водата се стича от брезентовия навес и пълни резервоара, за да запази връзката с острова.

Газената лампа свети нежно в каютата, като далечна и едновременно съвсем близка звезда. Тя дава на моята вода точното й тегло, връща на всяко нещо истинската му стойност. И това е нещо много повече от чудото на свободата ми, то е нещо друго, нещо, което усетих няколко пъти в корема си.

Слушам морето, слушам вятъра, слушам ветрилата, които говорят с дъжда и звездите сред шума на морето, и не ми се спи. Мисля за Уилямс Уилис, сам-самичък на сала си от балсово дърво, месеци наред в Тихия океан, с морето — единствено негово сред вселената.

И той понякога чувал „Песента на света“ с всички фибри на съществото си. И аз я чувам от известно време. Може би това е то, дългият път. Но не бих могъл да го изкажа, нито да го предам; при преминаването край Тасмания в сравнение с въпросите, които ми задават звездите, сушата е прекалено далече. Бих могъл да им дам само първия си бордови дневник, с птиците, вятъра, морето, средните денонощни преходи и дребните всекидневни проблеми. Истинският дневник е написан в морето и в небето, не може да се снима, за да се даде на другите. Той се ражда от всичко, що ни заобикаля от месеци, плисъка на водата по корпуса, свиренето на вятъра, който се плъзга по ветрилата, и онова изпълнено с тайни мълчание между яхтата и мене, тъй силно напомнящо шепота на гората в детството.