Бернар Моатесие
Дългият път (17) (Сам между морето и небето)

17. Един ден… една нощ…

Вятърът отслабва, скоростта също. Имам чувството, че се събуждам от някакъв сън. Малко съжалявам, че свалих грота. Човек забравя бързо…

Възможно е след малко вълните да започнат да се разбиват опасно, както често се случва, когато силният вятър, вдигнал голяма вълна, утихне. Край нос Добра Надежда вълните се заобляха, щом вятърът отслабнеше с един бал. Тук все още не зная. Може би ще бъде същото. А може би — точно обратното. Тук преди три години морето се успокояваше с утихването на вятъра. Но би трябвало човек да мине десет пъти край нос Хорн, за да знае точно… и въпреки това…

Слизам да чукна барометъра и се изненадвам, че определено е паднал по време на бурния вятър, който не бе наистина бурен, защото посоката му не се промени след проясняването: все между северозапад и север-северозапад. Любопитно, да спадне с 10 мм.

Отново се качвам да подуша нощта, след като запалих примуса, за да си сваря кафе. Вятърът отслабва до 6 бала. На небето се очертават вече не назъбени гребени, а красиви сребристи дюни. Гротът ме гледа, добре стегнат. Да го вдигна ли?… Да не го ли вдигам?… Накрая отпускам един ред рифове на бизана. Просто и разумно решение.

Хвърлям поглед към лага. Държа електрическото фенерче в уста, за да са ми свободни ръцете. Скоростта се увеличи от 6 на 6,6 възла благодарение на отпуснатите рифове на бизана. Добре е. Нито много бавно, нито пък много бързо. В случай на големи сриващи се вълни, предизвикани неизвестно от какво, гротът ще бъде на завет и няма да причини аварии в стъкмяването. Ще го вдигна след два часа, ако междувременно няма бурни пристъпи.

Вече няма делфини, няма чайки, няма видения. Отново напълно овладях положението. И дума да не става да се движа без осигурителен колан, един коварен удар ще бъде достатъчен и пляс!… като куршум в главата, няма да има никого на палубата.

Слизам да си направя кафе. Пия го бавно, стиснал с две ръце топлото канче. Боже мой, колко е хубаво. Не знаех, че ръцете ми са толкова измръзнали. И целите са подпухнали, защото са се квасили толкова дълго във влажните ръкавици.

Няма начин да остана тук. Отново се качвам да видя. Все така човек може да се движи без осигурителен колан, нощта е толкова светла, че би трябвало да си последният тъпак, за да се оставиш да бъдеш изненадан… „Не ставай глупак, не сваляй осигурителния колан…“ Добре, съгласен съм, не го свалям. Но съм само с един карабинер, и то единствено когато стоя неподвижно в кокпита, а не когато се разхождам между бушприта и бизана.

Още един поглед към лага, преди да нанеса предполагаемото положение на картата и да поспя малко. От вчера на обяд сме се движили страшно добре, почти 8 възла средно, като не говоря за благоприятното течение, което би трябвало да прави кротко-кротко възелчето си. Исла кабо де Хорнос е само на 130 мили, почти два часът сутринта е. Скоро ще се опитам да вдигна грота, за да не спадне тази хубава средна скорост. И ако всичко върви добре, нос Хорн ще бъде пред вълнореза на залез-слънце. Слизам да дремна малко.

Сиянието на нощта и на звездите премина. Денят се ражда. Не видях зората. Бързам да вдигна грота и да отпусна рифовете, с изключение на рифа на стаксела, защото се взима трудно, когато времето е лошо. Небето е пълно с радост и слънце. Не видях зората, но зная, че денят ще бъде хубав.

Цялото море е синьо. Според лоцията би трябвало да е зелено заради някакъв вид планктон, който правел водите край нос Хорн тъмнозелени. Но то е синьо, така си е.

Слънцето се издига. Вятърът се усилва и гротът е изцяло рифован. Вятърът се усилва още, като постепенно се обръща от северозападен в запад-югозападен. Трябва да се свали гротът и изцяло да се рифова бизанът.

След бурния вятър от миналата нощ налягането не е паднало повече и не е много ниско за този район. Има необикновено слънце. Но обедното определяне ми носи разочарование, едва 171 мили, отбелязани през последното денонощие. Очаквах 20 мили повече.

Диего Рамирес е на още 47 мили. Значи нос Хорн няма да бъде заобиколен, преди да се спусне нощта, към десет часа вечерта.

Морето става много бурно, с дълги и високи вълни под напора на вятъра, който духа със сила 9 бала от обедното определяне. Наблюдавано от първата краспица, зрелището е завладяващо — миниатюрният бизан пред вълните, които често като че ще погълнат всичко. Грамадите сигурно имат хипнотично действие. Гледаш, гледаш, гледаш… Смътно съм разтревожен, но същевременно чувствувам, че няма сериозна опасност, благодарение на доста силното течение (1,5 възла по принцип), което е в посоката на вятъра, и затова вълните са равномерни. Освен това брегът е твърде близо, отляво (на 40 мили), за да дойде оттам някое вторично вълнение. Обаче морето е бурно, наистина бурно. Настъпва с високи, дълги, почти хоризонтални гребени, като не броим и допълнителните хълмове и пропастите, но вече ги няма назъбените гребени, нито неравните дюни от миналата нощ.

От време на време най-високият гребен се превръща в течна стена; слънцето прониква косо през прозрачния й връх и му дава синьо-зелени отблясъци. Тогава морето сякаш иска да смени ризата си. Но всичко останало е тъмносиньо и всеки миг оттенъците преливат в други сини тонове, като голяма вълна от музика в непрекъснати трептения. И бялото, изпъстрено с безброй оттенъци на синьото, се стича по склона, а там в кратки отблясъци прозира и зеленото. От време на време част от стената се откъсва от върха и рухва със страшно бучене, което се усилва на интервали.

Вятърът духа все тъй силно, все още от запад-югозапад. Слънцето бавно минава откъм кърмата. Зелените отблясъци изчезват, сините стават почти виолетови. Далече на север тежки облаци с розово по края ми показват къде е сушата, но съм щастлив, че точно сега не я виждам, мястото й не е тук.

Морето става още по-бурно. Свалям бизана, за да огранича сърфирането. Никога не може точно да се предвиди какво ще се случи при сърфиране във високите ширини. Яхтата изглежда толкова щастлива, че човек се страхува да не измисли нещо ново. Чудя се как се осмелих да отида толкова далече миналата нощ. Опиянението от великите носове…

Прав при леера на бушприта, търся синкавото петънце на Диего Рамирес сред белите петна, които блестят на хоризонта. Въжето на щормовия кливер гали ръката ми с ръкавицата, която е хванала здраво щага. Приятно ми е. Толкова бях отегчил майстора на ветрила заради подсилването, че ми даде адреса на конкурента си, за да го оставя на мира. Тогава почувствувах, че това е като една религия, взех си обратно щормовия кливер и аз самият подсилих шкотовия ъгъл, така че халката никога да не се изтръгне, каквото и да се случи. И сега той е тук, събира всичкия вятър, който минава, и гали ръката ми, свита в юмрук в ръкавицата, тласкайки с всичка сила.

Нищо не съм ял тази сутрин, нищо не ядох и на обяд. Не е нито от мързел, нито от нерви. Просто не ми се яде. Пингвините и тюлените не ядат доста дълго през любовния период. И други животни го правят по време на големите миграции. И дълбоко у човека е заложен същият могъщ инстинкт, който го кара да пренебрегва храната, както правят животните по време на сериозните неща в живота си.

Гледам това великолепно море, вдишвам пръските му и чувствувам как тук, сред вятъра и простора, разцъфва нещо, което се нуждае от необятността на вселената, за да се сбъдне.

Диего Рамирес най-сетне се появява, малка тъмносиня искрица живот на замъгления хоризонт. И всеки път, когато „Джошуа“ е подета от гребена на някоя вълна, искрицата живот се появява по-ясно. И всеки път проблясва като фар дълбоко в сърцето ми.

Слънцето е близо до хоризонта и Диего Рамирес се очертава ясно, много малък, отново далече назад. Вятърът отслабна много, 6–7 бала. Морето поутихна, бученето му намаля лека-полека. Сега вече се чува само шумът от яхтата в морето.

Рисунка на автора.

Нос Хорн е съвсем близо, едва на около 30 мили, невидим под големите купести облаци, които скриват планините на Огнена земя. От време на време ми се струва, че смътно различавам нещо на един хвърлей отляво на вълнореза. И Диего Рамирес, който бе целият ми живот, когато го видях да се появява преди няколко часа, е вече един хубав спомен от Южния път.

Слънцето залезе. Цялото небе се готви за нощта. Появяват се първите планети. Луната ще изгрее след час. Наистина ще изгрее, защото хоризонтът светлее от нейната страна. Светлина отпред, светлина отзад, светлина отдясно и светлина отгоре. Има и звезди, почти невидими още. След малко ще бъдат големи. Тук това ясно небе е нещо изключително и повече от петнадесет часа е така. И барометърът е ясен като небето, почти без потрепвания.

Нощ е, нощ, пълна със звезди. Изтощеното ми тяло си почива на койката, но целият съм сред стъкмяването и ветрилата, за да слушам морето, да опипвам въздуха, който става по-хладен с появата на звездите, да опипвам вятъра, който все повече утихва и ми казва, че нощта наистина ще бъде красива.

Всичко се разтегля, всичко изчезва. Голямата вълна ме люлее. Последен ясен поглед: часовникът е навит да звънне в един часа сутринта… ще мина на 20 мили от нос Хорн… ще бъда на палубата доста преди, в случай че… но вятърът няма да се усили и няма да обърне от юг-югозапад, нито дори от югозапад… „Спи, малко братче, спи, ти направи всичко, което трябва да направиш, и сега аз ще бдя над тебе…“ Голямата вълна ме обгръща леко и виждам онова островче, което бях открил с братята си в детството ни в Сиамския залив. Мъничкият му плаж с малките кръгли камъчета, обърнат към югозападния мусон, другият плаж, също мъничък, с бял пясък, от страната на североизточния мусон. Нито вода, нито плодове, единствено криви морски раци и молюски. Тогава донасяхме вода с пирогите си, ядяхме раците и молюските и нашето островче — чисто, зелено, с индокитайските си дървета, с черните си скали, с малките кръгли камъчета от едната страна, белия пясък от другата, огряло от слънцето на моретата и горите, слънцето на големите откривателски пътешествия, бе на края на света. Много мусони имаше по-късно, по време на едно плаване от Кампот до Рачза с голямата ми джонка, натоварена със захар в делви и малко контрабандни стоки. Бях посадил три покълнали кокосови ореха и една костилка от плод на мангово дърво, за да има и вода, и плодове на островчето от детството ни. По една кокосова палма за всеки от братята ми и едно мангово дърво за мене. Сега са на двадесет и пет години, ако нищо не ги е погубило… „Спи спокойно, малко братче, току-що отидох да видя… Една джонка от Кампот е хвърлила котва близо до плажа с камъчетата, с прибрано ветрило, а под кокосовите палми има трима рибари. Едно момче стреля с прашка по гнездата, които жълтите мравки изплетоха от листата на манговото ти дърво…“ Голямата вълна ме обгръща и ме гали, спя и не го осъзнавам.

Виждам един фар в нощта, той премигва сред вълните и аз бавно се събуждам. Луната влиза през левия илюминатор, докосва клепачите ми, слиза към брадичката, връща се в очите ми само за миг, отива да погледне какво има на примуса, отново докосва очите ми, лекичко настоява, тръгва си, връща се при мене.

Лежа изтегнат, без да помръдна. Слушам. Вятърът отслабва още. Преди малко той прелиташе с лек шепот по ръба на открехнатия люк, сякаш водеше полугласен разговор. Сега е същото, но по-тихо. И шумовете на водата са по-други. И се чувствува леко клатене отдясно, нямаше го, когато си легнах. Опитвам се да отгатна дали то се дължи на това, че вятърът издува по-слабо ветрилата, или на промяна в курса. Но не разбирам, защото луната е точно там, където трябва да бъде — в небето. Тя не би могла да влезе през илюминатора, както прави сега, ако курсът се е променил към брега. Клатенето казва, че се е променил към брега, а луната казва обратното. Искам да разбера кой е прав, като опипвам със сетивата си. Имам време, няма опасност. Ако имаше опасност, борбата на вълните с брега би изпълнила каютата с бученето си. А чувам само шепота на водата по корпуса, шепот, който излиза от недрата на „Джошуа“ и ми казва, че всичко е наред въпреки спора между луната и клатенето. Не искам да осветявам компаса, за да разбера, трябва да стане от само себе си.

Да, така е, луната има право, клатенето има право и „Джошуа“ има право. Няма нужда да гледам часовника си, за да разбера, че не съм чул звънеца в един часа. И няма нужда да осветявам компаса, за да разбера, че вятърът е обърнал от югозапад и че яхтата е променила курса си с около 15° към Хорн. Зная къде е нос Хорн: на 15 мили, точно под луната, на няколко пръста разлика, мога да го видя, без да ставам от койката. Не да го видя, наистина, защото петнадесет миля са си петнадесет мили дори в ясна нощ, а по крайбрежието почти винаги има облаци, дори и при хубаво време. Зная също, че „Джошуа“ е в Атлантика от около час, щом луната е пропътувала около 10-15° на запад от зенита си, и че нос Хорн е почти точно под нея, само с няколко пръста разлика, да не забравяме това.

Протягам се, ставам. Все пак хвърлям един поглед напред през илюминатора. Добре зная, че не може да е пред вълнореза… но е част от нещата, които винаги са възможни в морето. Няма нищо, разбира се. Чувствувам присъствието на този исполин на 15 мили вляво от нас. Съжалявам, че не чух будилника, когато е звънял преди един час. Щях да променя курса, за да мина съвсем близо. Сега залогът приключи, нос Хорн е вече отзад, ние сме в Атлантическия океан и не трябва да се влачим из тези места. Сега времето е хубаво, след дванадесет часа може би ще бъде много лошо, по-добре да съм далече оттук, когато се развали. Чувствувам се весел, радостен, развълнуван, иска ми се едновременно и да се смея, и да се шегувам, и да се моля.

Пак поглеждам напред през люка за айсбергите. Досега не се бях тревожил истински. По принцип толкова близо до нос Хорн няма айсберги. Подавам главата си през люка, за да видя по-добре. Бих искал да има един, щеше да фосфоресцира на лунната светлина… но след това нямаше да спя цели две седмици.

Въздухът е студен, вятърът — със сила само 5 бала. Гледам наляво към нос Хорн. Нищо. Във всеки случай много сме далече, за да го видя. Едно облаче под луната и големи облаци от лявата й страна. Жалко… може би щях да го видя дори от такова разстояние — въздухът е толкова чист.

Ушите ми започват да горят. Затварям люка. Запалвам примуса, слагам чайника отгоре. Движенията ми са бавни, отмерени, като че ли нищо не се е случило. Като че ли „Джошуа“ не се бе озовала току-що отново в Атлантическия океан, с три велики носа в браздата си.

Не… не точно три, морето си е море, никога не трябва да го забравяме. Нос Добра Надежда действително бе преминат една седмица след географската му точка, на 500 мили по-далече. Нос Лиуин бе наистина зад нас в мига, когато двата делфина ни оставиха след последната опасност край Нова Зеландия, на 2500 мили от нос Лиуин. А нос Хорн ще бъде в браздата, когато там бъдат и Фолкландските острови, не преди това.

Защото географията на моряка невинаги съвпада с географията на картографа, за когото един нос си е един нос, с дължината и ширината си. За моряка един велик нос е единството, много просто и едновременно безкрайно сложно, от скали, течения, от бурни и спокойни морета, от попътни ветрове и бури, от радости и страхове, от умора, мечти, от ръце, които болят, празен стомах, от чудесни и понякога мъчителни мигове.

За нас един велик нос не може да се изрази само в дължина и ширина. Великият нос има душа — със сенки и багри, много нежни и много ярки. Душа, чиста като душата на дете и закоравяла като душата на престъпник. И затова отиваме нататък.

Нахлузвам ботушите си, за да обиколя палубата. Навикът. Навикът, но и най-вече религията на морските нощи, където яхтата ми е най-хубавото съзвездие.

Облачето, което бе под луната, тръгна надясно. Гледам… „Той“ е тук, съвсем близо, на по-малко от 10 мили, точно под луната. И няма вече нищо, освен небето и него, небето, което позволява на луната да играе с него.

Гледам. Не мога да повярвам. Толкова малък и толкова голям. Бледо и нежно хълмче под лунната светлина, исполинска скала, твърда като диамант. Дълъг е нос Хорн, цялата Огнена земя от 50° южна ширина в Тихия океан до 50° южна ширина в Атлантическия океан. И все пак това е тази самотна скала сред морето, сама под луната, която дава цялото величие на ледниците, на планините, на каналите, на айсбергите, на бурните ветрове и хубавите дни на Огнена земя, мириса на морски водорасли, багрите на всички южни сияния и недостижимото спокойствие на големите албатроси с огромни криле, които, без да трепнат дори с перце, се реят досами водата, в падините и над гребените, и за които всичко е безразлично.

Чайникът свири и ме вика. Усмихвам се. Може би и той носи една малка душа, откакто е с нас.

Слизам, избърсвам си добре ръцете, свивам си цигара и я пуша бавно с димящо кафе. Безброй малки топли неща преминават по цялото ми същество. Вдигам малко фитила на газената лампа и сенките оживяват. Вдигам го още малко и малкият ми свят блесва нежно сред полумрака. С вътрешните си очи виждам отново южното сияние, такова, каквото го видях миналата нощ в небето. Казват, че е напълно обяснено магнитно явление, йонизация на нещо неопределено в стратосферата. За мене то не е по-добре обяснено от огъня, червено-жълтото цвете, което танцува и което Маугли хранеше със съчки от гората, за да не умре никога.

Взимам глобуса от „Дамиен“ и дълго гледам огромната крива, очертана от тръгването. Плимът е толкова близо, едва 10 000 мили на север… но да тръгнеш от Плимът, за да се върнеш в Плимът, е станало с течение на времето нещо като да тръгнеш отникъде, за да отидеш никъде. Знаменит е този малък глобус, който държа в ръцете си!

Сами сме, яхтата ми и аз. Сами с огромното море, само за нас двамата.