Бернар Моатесие
Дългият път (18) (Сам между морето и небето)

18. Истински сънища… и лъжливи сънища

Къде ли е Найджъл? Къде ли е Лойк? Къде ли е Бил Кинг? Ами Нокс-Джонстън? Дали наистина тримата рибари от Хобарт са чули да се говори за него? Толкова отдавна нямам новини за никого. Повече от шест месеца, без да зная къде са другарите от дългия път…

Нос Хорн е вече на 1300 мили назад и след три дни „Джошуа“ ще бъде извън зоната, където би могла да срещне айсберг. Но къде ли са другите? Мисля най-вече за Найджъл, толкова уязвим с тримарана си. Тези неща могат да се катурнат и имаш много здраве да ги изправиш. Могат и да се счупят. Миналата година пет многокорпусни яхти потънаха в австралийски води, петнадесет души загинаха и нито един не се спаси.

 

 

Лойк и аз се опитахме да убедим Найджъл да вземе със себе си голям, здрав и добре наточен трион, с много едри зъби, за да не се заклещва в мокрото дърво. Това би му позволило да отреже свързващото рамо в случай на преобръщане и после да продължи спокойно към някой остров в Тихия океан, върху единия плавок, превърнат в пирога. Един плавок от тримаран може да се превърне в хубава пирога и сигурно плава много добре с ветрило.

Ален Брюн и Жан Пелисие бяха построили в открито море малък сал с части от големия полупотънал сал на Ерик дьо Бишоп.

И Пиер Обоару бе построил миниатюрен сал в кокпита на „Нео-Ван“, от туби и шаси, направено от стакселгикове, за да може да отърве кожата в Индийския океан, когато яхтата му за малко не потъна.

Но Найджъл не искаше и да чуе за нашия голям трион, мислеше, че се шегуваме. Не се шегувахме, Найджъл ни беше приятел и искахме да го видим отново. Все пак си купи неопренов костюм, за да може да работи в ледената вода, без да умре веднага. Освен това се съгласи да вземе втора спасителна надуваема лодка. По този начин, ако закрепената навън задна лодка се откъснеше от някоя сриваща се вълна, оставаше му вътрешната лодка, близо до входния люк. А ако „Виктрес“ се захлупеше по очи, без външната лодка да се откъсне, тя щеше да е подръка на Найджъл, без да му се налага да се гмурка в тъмното. Но къде е той сега? Как ли са другите?

 

 

Аз съм добре. Но прекарах неприятни мигове след неуспеха си край Фолкландските острови. Бях много изморен от огромното нервно напрежение, свързано с преминаването край нос Хорн, и едва се държах на краката си, когато на 9 февруари, четири дни след нос Хорн, „Джошуа“ стигна до мястото, откъдето се вижда фарът на Порт Стенли при входа на заливчето.

Исках да привлека вниманието, сигнализирайки с огледало и да предам известие на служителя, за да съобщи на „Лойд“ за минаването на „Джошуа“. Семейството и приятелите веднага щяха да бъдат успокоени. Но беше неделя, фарът изглеждаше пуст, никой не отговори на слабите проблясвания на огледалото ми. Вятърът бе силен още от сутринта, а накрая духаше точно насреща ми. Борих се дълго, на моменти с премрежени очи, за да опитам да достигна поне входа на заливчето.

Човек може или не може. Но границата понякога е неясна. Бих могъл… но след това трябваше да премина още 16 мили в нощта и сред приливо-отливните течения, докато стигна Порт Стенли в дъното на заливчето. С пориви на вятъра, които те повалят, и внезапни безветрия — особено опасни, когато понякога се налага да плаваш до самите скали. И всичко това, за да помоля с високоговорителя или като стрелям с прашката някой заспал и може би натряскал се здравата тази неделя човек да съобщи за мене на „Лойд“. После да изляза от заливчето и да повърна от умора. А вече нямаше да има луна, за да ми показва пътя.

Прекалено много рискове, пред очите ми започват да танцуват светулки. Това ми е познато. Продължаваш по посока на светулките, не вече с волята си, а защото мозъкът ти е скован, като мъртъв. Следваш ги непрекъснато… хубавото пътешествие завършва в някоя подводна скала. Ще е много глупаво след три носа, преминати успешно на един път.

Можах да видя всичко това отчетливо при един проблясък на разума, вкопчих се в него и бързо минах в дрейф на 1 миля от фара, далече от опасността. Да си почина малко, да се оставя да ме полюшва леко яхтата, успокоена отново под лудия вятър, който духа с цели 7 бала по тежките вълни на приливното течение. Дрейфът, това наистина е най-доброто, когато вече не знаеш какво да правиш: завиваш, без да докосваш шкотите, оставяш кливера да забере обратно, застопоряваш руля подветрено, изтягаш се в кокпита, затваряш очи и тогава виждаш нещата такива, каквито са… огромната умора, натрупана пред последните дни покрай нос Хорн, малката, не много опасна буря в плитчината Бърдуд на следващия ден — не бе опасна, но ражда натрапчивата мисъл да няма айсберг, заседнал на малка дълбочина, — бдението и денем, и нощем, приближаването до Фолкландските острови с едно трудно измерване, мъглата, умората, която става огромна, изчезва внезапно и те поваля отново със звездички пред очите.

Дрейфът позволява да видиш отново всичко в цялост и в подробности, докато тялото, нервите, умът се отпускат и се връщат към простия ритъм на морето. След четвърт час спокойствие и мечти всичко се изясни, всичко възвърна истинската си стойност. Бях отпуснал шкотите, за да оставя Порт Стенли в браздата, бях се свил на койката, забравил всичко — барометъра, вятъра, морето, яхтата, пътуването, всичко. Нищо друго — само великата почивка, единствената отворена врата. Нито веднъж не станах през нощта; дебелият подплатен плик с писмата от приятелите ми „носхорновци“ щеше да съумее да води „Джошуа“ далече от айсбергите, ако някой се изпречеше на пътя. Нищо друго — само шумът на водата и яхтата, който чувах дълбоко в себе си.

 

 

На другия ден наистина разбрах какво е изтощение. Голяма празнота, която поставя всичко под въпрос. За щастие трябваше при всички случаи да продължа на североизток още десетина дни, докато излезем от зоната на ледовете. Тогава междувременно направих „дрейф на духа“. Бях научил за тоя дрейф на духа още в детството си, като четях Монфред: да не мислиш повече, да не предприемаш нищо, да не решаваш нищо, да оставиш на времето да уталожи нещата. Определянето, манджите, вкусните, изискани манджи, докато бъбря с примуса и тенджерите, искайки им купища съвети, дългият следобеден сън, хубавите книги, след няколко страници да заспивам отново, да се катеря три-четири пъти на ден по мачтата, за да търся несъществуващите айсберги и да се любувам на простора, йогийските упражнения сутрин и вечер — забравях ги от време на време… Да не мисля за Плимът, нито за Тихия океан, за нищо. И тогава токсините на умората лека-полека напуснаха мозъка ми и въпросът, кой път да следвам, не се поставя повече.

Още няколко дни на североизток, докато приключа със зоната на ледовете, и ще мога да се насоча на изток, към нос Добра Надежда, нос Лиуин и Тихия океан.

 

 

Ето ни вече далеч от нос Хорн, въпреки че сме още в зоната, където една среща с ледовете не е толкова невъзможна. Обаче морето доста се постопли, вятърът не хапе, както във високите ширини, дори понякога е слаб, а днес има безветрие. Преди дванадесет дни около нос Хорн температурата беше 8°. Сега е 25° в каютата.

Възползувам се от безветрието и слизам с неопренов костюм да проверя корпуса. Водата наистина не е студена, но не е и топла.

Много морски жълъди. Поникнали са нагъсто, не по-големи от върха на пръста ми, по цялата задна част и положително са забавяли „Джошуа“ при слаб вятър. Има и една разновидност, която не познавам — без черупка, дълги до петнадесет сантиметра. Приисква ми се да ги изям на салата, за да разнообразя менюто, но ме е страх да не се отровя от токсичната подводна боя, с която, струва ми се, се угощават. Мисля, че и най-добрите противообрастващи бои нямат почти никакво въздействие върху морските жълъди: намирал съм ги по корпусите на всички яхти в Мартиника, след преминаване на Атлантическия океан.

Моите гигантски морски жълъди се размножават само в близост с цинковите протектори в задната част и по местата под кила, които не са боядисани с противообрастващи бои. Леко остъргвам със специален нож всички тези малки и големи натрапници, като много внимавам да не повредя боята.

Днес е като полувреме на голям мач, специална почивка. Никога не съм стоял толкова месеци, без да плувам. Хубаво е да намериш отново тази необятност, в която тялото си почива, освободено от всякаква тежест. Страхът от акули не ме преследва вече. Случвало ми се е да ги видя, но рядко и никога, когато плувах много в топлите морета. Плувал съм с километри в периоди на безветрие или на слаби ветрове, откакто тръгнах за първи път от Индокитай на борда на „Мари-Терез“. Когато плувам при слаб вятър, се държа много близо до вълнореза и малко подветрено, готов да се покатеря по синджира на бушприта, ако ветрецът се усили обезпокояващо или ако се появи акула. С първата ми „Мари-Терез“ (без бушприт) плувах близо до подветрения борд при най-ниската част на палубата, поради същите причини. Много рядко оставях някое въже да се влачи отзад, защото по онова време можех да правя спринтове по 50 м за по-малко от двадесет и осем секунди.

Акула с лоши намерения се открива, общо взето, от пръв поглед по отривистото й, неспокойно плуване, твърде различно от обикновеното й поведение, когато е гъвкава и безразлична. Но повечето акули са плахи и се страхуват от резките движения на човека. С изключение може би на много големите. Толкова често съм ги срещал при подводен риболов на остров Мавриций, че да плувам с 5000 м под кила не ме впечатлява вече никак, при условие че съм нащрек, готов бързо да се покатеря.

Когато ми се налага да работя по корпуса, както днес, обикновено свалям предните ветрила и натягам силно грота и бизана към диаметралната плоскост, за да огранича клатенето. За малко повече от половин час всичко бе направено съвсем спокойно.

Не беше както миналата нощ, когато поради безветрието лаглинът се заплете във флетнера. Вече бях загубил шест въртушки на лага от тръгването (от триенето в оловото лаглинът се скъсва), имах само две резервни в трюма плюс този, който щеше да си замине преди зората, ако не успеех да го освободя. Бе невъзможно с куката, опитвах се в продължение на десет минути. Две резервни въртушки няма да са достатъчни, за да се върти лагът през цялото плаване, както обещах на Вион. Тогава се съблякох и след дълги колебания се гмурнах. Ужасно чувство: усещах всички акули на света да тракат със зъби около мене, докато бързо-бързо откачвах лаглина, заплел се във флетнера. Върнах се на палубата след няколко секунди, изпълнил мисията си, ала си казах, че трябва съвсем да съм откачил, и се зарекох никога повече да не повтарям подобна лудост.

Полинезийците хубаво биха ми се присмели, защото те ловят лангустата в безлунните нощи, под водата, с водонепроницаемо електрическо фенерче. Все пак… сигурно и те знаят, че акулите се хранят предимно нощем.

 

 

Това безветрие е приятно. Безветрието е хубаво винаги, когато човек има време. Свалям грота и подсилвам няколко шева, които са прокъсани от триенето в някоя ванта. За първи път от тръгването подшивам шев. После проверявам връзките на плъзгачите, някои от които трябва да се подменят (връзките, не плъзгачите).

В крайна сметка материалът издържа забележително през тези шест месеца, откакто „Джошуа“ напусна сушата. Всичко е почти ново, нито един фал не се е отпуснал, качвам се поне един път седмично да смазвам осите на макарите на топа на мачтата, благодарение на малките стъпалца, завинтени на мачтата, които много улесняват тази работа. Смених само шкота на стаксела, преди да започна спускането към нос Хорн. Корпусът, освободен от морските жълъди, които са на четири месеца и половина (почистих го в Атлантическия океан, след остров Тринидад), е съвсем гладък, като в деня на тръгването.

 

 

„Джошуа“ се измъкна най-сетне от червената пунктирана линия, която бележи в справочните карти крайната граница на ледовете. Вече няма никакъв риск, няма бдение, трябва само да се наслаждавам на живота, поел курс на изток, към Тихия океан. И все пак понякога усещам смътно безпокойство: нито капка вода не е паднала от небето от доста време.

Но дните текат спокойно и луната отново започва да расте. Ето ни вече по средата на пътя между нос Хорн и Добра Надежда.

 

 

По време на обедната почивка сънувах странен сън. Лойк и Никол Ван де Кирхоф бяха в Плимът. Наистина беше Плимът, а пък нищо не ми напомняше за това пристанище. Бъбрехме за пътуването. Лойк ми каза, че е завършил околосветското си плаване, но не виждах яхтата му, а „Джошуа“ беше затворена в някакъв басейн. Отчаяно се опитвах да стигна до борда, катерех се по един покрив, за да мога да продължа пътешествието. Бях много разтревожен, крещях на Лойк, че пътешествието ми не е завършило, а в това време Лойк тръгна с Никол към гарата.

Не можеш да сънуваш лицето на мъртвец. Значи Лойк е жив. Това не ме учудва, защото има хубава яхта и знае да плава. Но къде ли е той? Къде ли е Никол? Когато напускахме Плимът, тя завършваше строежа на тендера си „Ескюло“ и скоро трябваше да тръгне към Антилските острови. Къде ли е сега? Къде ли са Бил Кинг и Найджъл? Най-често мисля за Найджъл, въпреки че никога не съм го сънувал. Дано нищо лошо не му се е случило…

Запалвам примуса и си приготвям чая. Почти свещен ритуал след обедната почивка. Емайлът на канчето ми е съвсем пожълтял от утайката от листчетата на Изтока. Чудя се колко хиляди години са били необходими на човека, за да открие успокояващите свойства на това растение. А има още толкова много да откриваме и да преоткриваме — в области, за които сякаш не искаме и да знаем.

Един ден ще имаме мънички „токи-уоки“ с батерии, не по-големи от пакет цигари, предаващи на хиляди мили, за да могат приятелите да се свързват помежду си, без да ги чуват другите… „Слушай, приятелю, закотвили сме се с осем яхти в едно наистина тихо кътче, пет двойки имат по едно дете, другите са решили да нямат, но сякаш всеки има по пет деца. И нашите пет единствени деца имат четири братя и сестри, ела бързо при нас… — И какво правите в това тихо кътче?… — Нищо, просто живеем, посадихме разни неща в земята и те растат — картофи, моркови, марули, посадихме навсякъде семената на нашето растение, малките листа с пет пръста вече растат! И имаме книга в планетарен мащаб, написани от истински учени. Ела, вече няма нужда да произнасяме думата «мангизи», откакто сме тука заедно, добре сме, всички сме на топло, остави другите, не се грижи за тях, другите ще дойдат при нас някой ден, онези, които искат, ще видиш, ела!“

 

 

Слънцето застава на хоризонта, ясно, без петънце, червено в чистото небе. По-късно през нощта почти присъствувам на залеза на Венера, толкова ясно е небето. Преди определянето можах да направя йогийските си упражнения чисто гол. Ветрецът със сила 4 бала бе лек и топъл, чувствувах как прониква в мене заедно със слънцето.

Животът е чудесно нещо, когато можеш да го живееш, истински, когато само настоящият миг е от значение, както при животните. Бих искал да погаля тюлените и пингвините от Галапагоските острови.

 

 

Слушам шума на водата, чета, оправям разни дреболии, спя много. Но през цялото време слушам шума на водата — когато работя, когато спя, когато не правя нищо. Барометърът пада, но това е без значение, защото тук всичко е наред, всички неща намериха отново естественото си място.

Преди една седмица „Джошуа“ пресече отново дължината, която беше преминала на 29 септември. Беше се отправила към нос Добра Надежда и искаше да направи околосветско пътешествие. Сега обиколи света и отново се отправя към нос Добра Надежда.

Направих околосветска обиколка… но какво е околосветската обиколка, щом хоризонтът е вечен. Околосветската обиколка стига по-далече от края на света, продължава колкото живота, дори може би по-далеч. Когато човек прозре това, главата му леко се замайва, малко го е страх. И в същото време онова, което човек, прозира тук, е толкова…

Толкова какво? Не зная. По-далече от края на света…

Бурният вятър отмина на юг, доста далече, ако се съди по вълнението, което изпрати тук. А в нашия район вятърът е все тъй слаб или умерен, със сила 4–5 бала. Движим се все още по 40-ия паралел на изток. Слънцето изгрява пред вълнореза и залязва в браздата, както преди. Луната доста порасна.

Нищо не се е променило… Пространството и времето вече не съществуват, сякаш са покорени от хоризонта, който е винаги тук, вечен.

Още не зная дали ще опитам да съобщя за себе си, приближавайки се до нос Добра Надежда, или ще следвам мъдрия път на Юга, далече от всичко. Ако избера втория вариант, семейството и приятелите ми ще се безпокоят много, защото нямат вести от Тасмания насам. Но претърпях такова поражение миналия път при сблъскването с черното товарно корабче — авариите, умората, закъснението!

Да не мисля за всичко това, то ще зависи от много неща, които още не познавам. Плавателността на „Джошуа“ ме кара малко да се замислям. Значително е олекотена, само със 150 л вода в резервоара, в който обикновено има по 400 л, и без храната, която изядох през повече от шестте месеца. Хранителните припаси не са проблем, имам предостатъчно. Но водата?…

Надявам се да не ми се наложи да спра в Австралия поради липса на вода. Сега често си мисля за Бомбар. Наистина е стигнал до крайния предел на силите си. Понякога се опитвам да си го представя в малката му гумена лодка, без подслон, как пие морска вода, как събира малко дъждовна вода по време на бурите, за да се опита да допълни недостига, как хваща доради, за да изстиска сока им и да не умре от глад. И всичко това в продължение на повече от два месеца на страдания и тревоги, вдъхновяван от своята вяра и своята истина, докато на „Памир“ умряха почти всички, въпреки дисциплината и техническата организация, които на тръгване изглеждаха съвършени. Осемдесет души загинаха за няколко дни, дори за няколко часа, след крушението на този учебен кораб. Умрели от отчаяние. А двадесет и осемте момчета от „Индюранс“, смазан сред ледовете на морето Уедъл, се върнаха всички, след като живяха десет месеца на крайбрежните ледове, защото бяха намерили онова, което свързва душата с най-същественото, отвъд изтощението и полярния студ. Анри и Жозе Бурден се измъкнаха и те на свой ред със сала си, с връвчици… и още нещо^[1] в повече.

От вчера в този район летят хиляди чучулиги от Носа; никога не съм виждал толкова много, понякога са като истински облаци. Ако не бях сигурен, че съм напуснал отдавна зоната на айсбергите, такова множество птици би ми пречило да спя спокойно, защото щях да се страхувам от близостта на ледовете. Гледам дали няма пингвини. Няма. Морето трябва да е прекалено топло за тях. Ако тук имаше пингвини, това щеше да означава, че айсбергите съществуват. Хайде, върви да спиш, няма вече ледове!…

Да видиш айсберг в слънчево време. Сигурно е най-красивото нещо, на което би могъл да се любува един моряк — този диамант, тежък хиляда тона, сред морето, искрящ под слънцето и високите ширини. Може би това би ми стигнало за остатъка от дните ми.

 

 

Вятърът отслабва. Отделям голямо внимание на нагласяването на ветрилата, за да извлека максимална полза. Ухото ми е станало толкова чувствително към езика на яхтата, че успявам да доловя дори най-незначителните разлики в скоростта. Времето напредва, есента скоро ще смени хубавото лято. Да не се влача по пътя, ако не искам да пристигна малко късно в Тасманово море, а после край Нова Зеландия. Защото оттам насетне ще има още много седмици във високите ширини, докато успея да се насоча на север, към Таити или Галапагоските острови.

Кой от двата? Таити или Галапагоските острови? Когато човек е плавал толкова дълго сред необятните простори, които стигат до звездите и по-далече от звездите, се връща с други очи. Ето защо се колебая между Таити — със здравия му кей за завързване, и Галапагоските острови, където няма нищо. Където има спокойствие. Където бих могъл полека-лека отново да започна да общувам със себеподобните си, без да ме нагрубяват, без да ги нагрубявам.

Всичко ми говори за Галапагоските острови с тюлените и пингвините, които можеш да погалиш… всичко ми говори за Таити, където имам приятели, с които можем да се наругаем от време на време, за да не изгубим форма.

Топлотата на приятелите… безграничното доверие на тюлените и пингвините, които се изразяват с таен език. Къде е истината?

Къде е моята истина?

 

 

Две трети от Атлантика са изминати. На картата нос Хорн изглежда много малък, миниатюрен, почти нереален сред шума на водата, който става все по-нежен, защото вятърът отслабна още. Едва доловим шепот понякога, особено нощем. А луната продължава да расте.

Впускам се да влача всички товари между задната каюта и бордовата кухня, за да ги струпам за последен път в средата на яхтата. Два часа работя спокойно. Времето е приятно, а се потя повече от обикновено. Имам чувството, че се изморявам малко бързо. Сигурно е от липсата на упражнения. Когато човек не прави нищо и се оставя по течението, дори най-малкото усилие го изтощава.

Веднъж казах на един приятел, който се занимаваше с ветроходство, че далечното плаване е най-добрата сънна терапия, която зная. Той никога не разбра дали се шегувам или не. И аз не разбрах.

Косата ми стана толкова дълга, че се е заплела на възли отгоре на главата и от няколко седмици насам гребенът вече не може да я разреши. Мислех, че по главата ми е полепнал катран, като съм се опирал на бизанмачтата. Много време ми трябваше, за да разбера, че това са възли, а не катран. Обаче не се притеснявам.

Но наистина се учудвам, че кожата ми е все така гладка, а не съм се мил със сапун от толкова време. Виж ти… обиколих света, без да се изкъпя, нито да изпитам нужда, щом последното ми измиване със сапун бе край Черния котел в Атлантическия океан, а сега току-що прекосихме дължина, където „Джошуа“ бе почти удавена под порой топъл дъжд. Вече има шест месеца! И все така нямам пъпчица по кожата, нямам желание да се почеша.

Вчера — запад-югозападен вятър със сила 7 бала, но морето нямаше време да се развълнува. Днес отново е спокойно. Това е изключително лято за 40-ия паралел. Вятърът утихва.

Хвърлям зад борда 20-килограмова туба с цимент и гипс, за поправки под водата в случай на пробив при срещата с айсберг (виж рубриката „Поправки“ в приложението). Вече няма да има айсберги, излишно е да обременявам „Джошуа“ с тази тежест, която заема място и пречи при съсредоточението на необходимите неща. Разсеяно мачкам буцата глина, и тя не е нужна, щом гипсът и циментът не са вече тук.

Странно е… това меко и топло нещо, което мачкам в ръцете си и чиято плътност бях забравил. Приближавам го до лицето си. Отначало в мене бавно прониква мирисът му… и после вече не зная много добре какво става, цялата земя прониква в мене като светкавица.

 

 

Виждам отново моята дойка китайка. В детството ми тя ме учеше да лягам с лице към земята, когато бях изтощен от прекалено голямо усилие или когато бях лош. По-късно, като пораснах, тя ми казваше, че земята дава силата и спокойствието си на тези, които я обичат и умеят да разпознават дъха й.

 

 

Вятърът се връща много лек, морето е спокойно, много спокойно и водата пее монотонно покрай борда. Слушам. Вече месеци наред слушам.

Дали земята живее? Разбира се, щом растенията живеят. Те дишат, чуват, усещат, могат да са щастливи или нещастни, като нас. Един учен го доказа категорично. Вероятно си е послужил с електронен микроскоп. Но сигурно, освен електронния микроскоп е прибавил и нещо от себе си, иначе никога нищо не би разбрал.

Слушам шума на водата, мачкам буцата глина и зная, че земята живее. Живее с много бавен, много дълбок, много могъщ, много спокоен ритъм. Ритъм, прекалено различен от нашия, за да можем да измерим този живот. Но тя наистина живее.

Слънцето лекичко стопля тялото ми, изтегнато в кокпита. Зад клепачите си виждам земята такава, каквато я обичам, земята, която мирише на земя, земята, където човек може да живее. И виждам най-прекрасната и най-страшната страница от „Гроздовете на гнева“, където Стайнбек рисува изнасилването на земята от едно чудовище. Чудовището, което се е вселило у човека.

В родната ми Азия хората се поздравяват, като кръстосват ръце на гърдите си, сякаш се молят на някакво божество. И това просто означава: „Поздравявам бога, който е в тебе.“

И в приказките за азиатската земя съществува Чудовището, което се опитва да убие бога в нас. Но то не може да му направи нищо, докато обичаме земята, защото богът, който е в нас, е частица от земята, цялата земя го защищава. Моята дойка китайка казваше също, че земята не може да защищава бога в нас, ако не я уважаваме.

Тя казваше още много неща. Не разбирах много добре всичко, мислех, че това са приказки.

 

 

Вятърът се връща, доста силен, вълнорезът бучи ден и нощ, цялото небе е мое, цялото море е мое и цялата земя също. Толкова съм щастлив, че бих искал да го кажа на приятелите си, които останаха там, да не го пазя единствено за себе си, да им кажа как е тук, в морето, след толкова много време. Толкова много, че вече почти не си спомням. Това е, което има значение, което остава, когато човек не си спомня вече почти нищо.

Снимките на децата ми на преградата на койката стават все по-неясни. Обаче единствено бог знае колко ги обичам. Но всички деца по света са станали мои, чудесно е; бих искал и те да могат да го почувствуват, както го чувствувам аз.

Намерих малък храм от вече забравени времена, загубен в гората, много далече. Стоях пред него сам, много дълго, за да разгадая знаците, издълбани в камъка. Вече нищо не ми оставаше от това, което бях донесъл, хранех се с корени и горски мед, за да мога да остана край храма колкото трябва и да открия онова, което търсех. Тогава, лека-полека, много бавно, една дума изплува от камъка и ми каза да вървя още, да търся истината дълбоко в същността на нещата, още по-далеч.

Но как да им кажа?

Как да им кажа, че шумът на водата и звуците на тишината, и мехурчетата пяна по морето са като шумовете на камъка и вятъра, че ми помогнаха да търся пътя си. Как да им разкажа за всички тези неща, които нямат имена… да им кажа, че ме водят към истинската земя.

 

 

Да им го кажа, без да ги изплаша, без да помислят, че съм полудял.