Бернар Моатесие
Дългият път (4) (Сам между морето и небето)

4. Неделя в Тринидад

Щил, щил, слаб северен ветрец, щил… Слънцето е тук и пооправя настроението ми след обедното определяне: през последното денонощие съм изминал само 45 мили! Най-малкото разстояние от деня на тръгването ми.

Средният денонощен преход спадна на 130 мили срещу 132,4 вчера по същото време. Ще ми бъде трудно да наваксам, всички моряци го знаят. Това, което все пак ме утешава, е, че изминатите 45 мили ме водят право на юг, към малкия остров Тринидад, защото вятърът се обърна в североизточен.

На другия ден, 28 септември, той задуха от юг, все така слаб, направих поворот, взех курс към нос Добра Надежда. Не се движа бързо, но пък печеля разстояние, защото досега „Джошуа“ слизаше на югозапад и следваше посоката на вятъра, търсейки попътните ветрове, които през този сезон духат по принцип около 35-ия паралел. Значи по-добре да се насоча към този 35-и паралел, като се движа в югоизточна посока, която пряко ме доближава до нос Добра Надежда, отколкото да продължа на югозапад без никаква полза.

Средният преход спадна с още една миля: 129 мили на ден срещу 130 вчера и 132,4 завчера (да не забравяме четирите десети, те са много важни). Не губя самообладание, а размишлявам върху суетата на нещата…

Този път вятърът задуха от югоизток със сила 3 бала. Правя нов поворот, за да мина на друг халс. Остров Тринидад е на 90 мили южно. Морето започва да се вълнува неприятно. Такова силно мъртво вълнение от юг на юг-югозапад ме изненадва малко за тази ширина (19° южна ширина, пълна тропическа зона). То сякаш говори за далечна, ала много силна буря, щом е могла да вдигне толкова голяма вълна далече на север.

Ще трябва да се помъча, да не се спускам на юг повече от необходимото: там все още е пролет, бурите са доста по-многобройни, отколкото през лятото, и средната им траектория е по̀ на север, отколкото през топлия сезон.

Вятърът наистина не знае какво иска, ту югоизточен, ту чисто източен, понякога дори североизточен, но винаги слаб. Използувам всяка благоприятна промяна, за да насоча вълнореза към Тринидад, където бих искал да предам колет с филми за „Сънди Таймс“. Скоростта се задържа на 4 възла от вчера. Ако ветрецът продължи да духа все така, утре сутрин на всяка цена трябва да видя земя от „Джошуа“.

От 8 септември до 25 октомври 1968 г.

Лек източен вятър със сила 3 бала рано следобед. Настроението ми се подобрява. Обаче изпитвам ужас от приближаването към брега. То обърква всекидневието. Променя и вътрешния ритъм на моряка, станал по-муден през времето, прекарано далече от опасностите на брега, всред сигурността на откритото море, където всяко нещо е заело истинското си място, без прошка, но и без подлост.

За моряка брегът често прилича на голям престъпник. Предпочитам да го държа на разстояние. И ако някога ми се наложи да мина край него, дано да е колкото се може по-отдалече.

Още повече че когато правех „чистката“ на тегло в Плимът, просто забравих да взема лоцията „Н IV“ на Бразилия, на която принадлежи този остров. Сглупих. От описанието на Тринидад, което бях чел по време на пътешествието Таити — Аликанте, си спомням, че бреговете са доста чисти от източната страна, където се намира малкото селище. По всяка вероятност имат радиопредавател и поне ще могат да съобщят за мене на „Лойд“, ако не успея да предам колета си. Защото утре е неделя.

Надявам се, че радистът (вероятно единственият, който знае какво означават флаговете MIK) няма да използува тази неделя за „следобеден“ сън от 6 сутринта до 6 вечерта… Но появата на една червена яхта сигурно ще поотърси от дрямката този малък тропически свят, където следобедният сън е нещо свято.

Рано на другия ден — 29 септември, от борда се вижда суша. Вятърът е постоянен, духа от североизток със сила 3 бала и небето е синьо. Няма проблеми, вятърът няма да утихне, не бих могъл да кажа защо. Това са неща, които се усещат инстинктивно, по безброй малки знаци на небето и морето. И този път сушата е приятелски настроена, с лек вятър точно като по поръчка, който няма да ни изостави.

Чудя се дали по крайбрежието няма кокосови палми. Бих искал да ги погаля с поглед, ей така, на минаване!

Поне веднъж всичко ще се развие приблизително така, както се бях надявал вчера. Тринидад расте, расте и малко по малко открива своите багри, а после и детайлите си.

Островът е висок, много насечен, със стръмни скалисти брегове, обагрени от тъмносиньо до виолетово според положението на слънцето. Тук-там има и розово, а зеленото е съвсем малко. Островът е красив, много красив. Бих искал да го обиколя съвсем близо до отвесните скали, кацнал на първата краспица, за да наблюдавам дъното. Обзалагам се, че е чисто и мога да се приближа.

Вятърът се усили на 4 бала и е пак североизточен. Добре виждам с бинокъла малкото селище. Много мъничко, красиво. Покривите са зелени. Там, където се разбиват вълните, нещо се червенее. Заинтригува ме, Прилича на вълнолом. Какво ли може да е?

„Джошуа“ се носи към брега с 6 възла. Не, не е вълнолом, а кораб, потънал съвсем близо до брега, целият ръждясал. Прилича на китоловните кораби от Кейптаун. Значи брегът е 100 % безопасен, бях сигурен в това.

Разстоянието намалява доста бързо. Чувствувам яхтата под краката си, добре маневрираща, готова мигновено да се подчини, за да завие или спре, по избор.

Морето е вече много по-спокойно. Този ръждясал кораб продължава да ме озадачава. Ако бях капитан на китоловен кораб, никога не бих се осмелил да хвърля котва толкова близо до брега. Не го изпускам от погледа си с бинокъл.

Дявол да го вземе!… Бях прав, вълнолом е! Или по-скоро останки от стар стоманен китоловен кораб, вероятно нарочно потопен тук и напълнен с камъни, за да служи за вълнолом и да предпазва мъничкото пристанище за лодки.

Ако това пристанище действително съществува, то е скрито зад тези останки и оттук не мога, да го видя. Но не съглеждам нито пирога, нито каквато и да е друга лодка по огрения от слънцето бряг. Обаче малкият изкуствен заслон би трябвало да съществува, ако хората, от селището искат да ядат риба от време на време. Може би в този край е достатъчно да хвърлиш въдицата си от брега, за да уловиш риба колкото си поискаш.

Към 11 часа „Джошуа“ ляга на дрейф на 300 м от останките, стакселът и геноата са обратно натегнати. Покатервам се на първата краспица, за да видя дали все пак отпред няма плитчини. Няма нищо: всичко наоколо е тъмносиньо и само по крайбрежната ивица се открояват подозрителни петна, по-светли, жълтеникави и зеленикави.

Стъпалата, завинтени по мачтите, са наистина практични. За първи път ги видях на „Ле катр ван“ („Четирите вятъра“) на Бардио, при преминаването му край остров Мавриций. После на „Дидикай“, в Кейптаун, където бе минал Бардио. След това на пет-шест други яхти. Найджъл ги монтира на „Виктрес“. Бил Кинг също търсеше някакво разрешение. Неговият случай беше по-деликатен: при китайското стъкмявате ветрилото се прикрепя към мачтата чрез прошнуроване, което не допуска грапавини. Надявам се, че Бил Кинг е разрешил проблема! Докато се обърнеш и се озоваваш почти на първата краспица.

Бардио беше направил нещо по-добро. Жителите на остров Мавриций си спомнят как са го видели да влиза в опасен проток с натегнат грот и стаксел, лавирайки между кораловите рифове, които откривал отдалеч, от краспиците. Наблюдателницата му служеше също и като пост за водене на яхтата посредством дистанционно управление, свързано с руля.

„Джошуа“ бавно дрейфува. Всичко е чисто поне в радиус от 200 м. Едно съмнително избледняване далече вдясно от селището, а друго — далече вляво, с кафяво петно, казват каквото трябва. Всичко това се запечата в съзнанието ми поне за няколко часа.

Спускам се долу. Наблюдавам селото с бинокъл. Няма жива душа. Прозорците, изглежда, са затворени с капаци, зелени като покривите. Надувам рога за мъгла. Извъртвам едно филмче с моята камера „Болийо“. Отново надувам рога за мъгла, а после обезветрявам, за да се приближа още малко, преди да направя поворот.

Предните ветрила са обратно натегнати, отпускам леко шкота на стаксела и силно „помпам“ с руля, за да кача малко при тази много намалена скорост успоредно на брега. Камерата е в кокпита и снимам между две изсвирвания с рога за мъгла. То се знае, че флагчетата MIK се веят на вятъра. Те са горе от деня на тръгването, все още в добро състояние, леко избелели след пет седмици, но се виждат добре, ако се гледат с бинокъла. Надявам се, че на сушата имат поне един бинокъл. Все още няма жива душа.

Надувам рога за мъгла. Безуспешно. Гладен съм въпреки възбудата си. Минава обяд. Иска ми се да вдъхна уханието на тази земя, но ветрецът идва откъм морето. Пък и сигурно не ухае кой знае как, толкова малко зеленина се вижда.

Изсвирване с рога. Нищо. След всички тези усилия ще бъде много глупаво да си тръгна така. И все пак малко ми се иска да зарежа „Сънди Таймс“, за да обиколя този толкова красив остров, съвсем близо до скалите, които се извисяват като катедрали. Запазвам си точно необходимото разстояние за поворот фордевинд, ако геноата забере обратно от някое завъртане на вятъра, отразен от брега.

Но ако зарежа „Сънди Таймс“, зарязвам също Франсоаз и приятелите, които биха се зарадвали, ако чуят добри новини. И освен това, ако „Сънди Таймс“ получи радиосъобщение от Тринидад, Би Би Си може би ще съобщи, че „Джошуа“ е била видяна на този ден, че в същото време Бил Кинг и Найджъл са били еди-къде си. Ще вися да слушам програмите на Би Би Си три дни след Тринидад, толкова ще ми е приятно, ако науча как са другите и къде се намират. А що се отнася до Лойк, с него сме в едно и също положение — без предавател. Сигурно няма да чуя вести за него.

Пак свиря с рога за мъгла. Нищо. Това не е възможно… Сигурно си тъпчат търбусите и вдигат голяма врява при затворени прозорци!

Най-сетне!… Един… двама, трима, девет… не мога вече да ги преброя… Спускат се стремглаво по външното стълбище на една голяма къща; така е — тази неделя всички са се събрали в къщата да се тъпчат и са вдигнали страхотна олелия… Може би някое дете, наказано в ъгъла, е обявило тревогата, като се е развикало: „Bella barca! Bella barca!“^[1]

Сега най-малко двадесет души са се струпали по стъпалата. Стоят там и не помръдват. Ръкомахам с все сила. Никаква реакция. Не… един слиза на бегом, завива надясно и пак на бегом влиза в някаква малка къща. Не е с униформа. Останалите все така не помръдват. Струва ми се, че ако бях един от тях, щях вече да съм претичал петдесетте метра, които ги делят от брега, и сега да съм нагазил до колене, без да губя време да свалям панталона.

Не разбирам намеренията им. Във всеки случай в това селце няма никаква лодка: минавайки преди малко южно от ръждясалия пробит китоловен кораб, не забелязах никакъв заслон. Изглежда, че е обикновена отломка, без никакво полезно предназначение.

Тези хора няма да помръднат. Онзи, който влезе на бегом в къщата, излиза и държи нещо в ръката си. Бързо бинокъла: не, не е автомат… и той ме гледа с бинокъл… но не отговаря на приятелските ми знаци. Това смътно ме безпокои.

Правя поворот фордевинд, изключвам щурвала и включвам флюгера на авторулевия, нагласен за качване, за излизане от този залив, където нямам какво да правя. Въпреки това вдигам и свалям пет-шест пъти флаговете на MIK.

Човекът с бинокъла е могъл ясно да прочете името на „Джошуа“, изписано с големи черни букви върху белия фалшборд на кокпита. Надявам се, че го е прочел и че е забелязал също голямата цифра „2“, пришита към ветрилото.

„Джошуа“ лети към открито море, с фалшборд почти на повърхността на водата, за да избегне отдалече зелените и кафявите петна. Приклекнал като китаец в кокпита, подпрял лакътя си на фалшборда и брадичката си на дланта, наблюдавам хората, които не са помръднали. Като че ли ги беше страх. Сякаш виждаха дявола. Чувствувам се почти облекчен, че нямат лодки: почвам да се питам дали нямаше да дойдат въоръжени и да ме „помолят“ да им покажа визата, която ми дава разрешение да шпионирам острова им.

Наистина не разбирам. Тези хора живеят напълно изолирано и само един-два пъти в годината ги посещава снабдителен военен бразилски кораб, боядисан в сиво. Ако бях един от тях, сърцето ми здравата щеше да се разтупти, като видя да се появява на хоризонта малка червена яхта, която носи във ветрилата си необятни ширини. Защо са такива?

Ставам и бавно им махвам с дясната ръка. Този жест е разбираем за всички, дори за най-дивите народи: жестът, който означава „сбогом“. Тогава изведнъж всички ръце се размахват, всички се спускат към брега, викайки най-приятелски. Трима мъже влизат във водата до пояс. Чувствувам как топлината им стига до мене. Гърлото ми се свива.

Сега разбирам… Всички вярваха, че ще хвърля котва. Чакаха. Надяваха се, без да могат да го повярват. Страхуваха се, че мечтата ще отлети, и затова не мърдаха.

И аз също не бях разбрал. Но те нямат лодка, а и аз нямам плоскодънка.

Ръцете продължават да махат, възгласите от сушата се сливат с бученето на морето, разсичано от вълнореза, който лети към хоризонта. Чувствувам се много странно. Плаче ми се.

На залез-слънце Тринидад е в браздата. Той се очертава в далечината, прекрасен, нереален, тъмносин на фона на оранжевото небе.

На въдицата, която преди малко бях пуснал по навик от кърмата, се хваща малка дорада. Но тази вечер не съм гладен. Откачам я и я хвърлям обратно във водата. За първи път връщам риба във водата. Бих могъл да я оставя за утре. Но не ми се иска. Тя има късмет.

Гледам Тринидад, все по-малък сега, чезнещ в залеза. Виждам отново целия остров, стръмните му брегове, величествените му скали, багрите, сенките, жегата. Виждам селото със зелените покриви и хората, които тичат по брега, размахват ръце и крещят.

Имаше ли кокосови палми? Не зная. Това е единственото нещо, което забравих да погледна.