Бернар Моатесие
Дългият път (1) (Сам между морето и небето)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La longue route, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Пътепис
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)

Издание:

Автор: Бернар Моатесие

Заглавие: Дългият път

Преводач: Жасмин Караджова

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Георги Бакалов“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1986

Тип: повест; пътепис

Националност: френска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: м. октомври 1986 г.

Редактор: Светлана Тодорова

Художествен редактор: Владимир Иванов

Технически редактор: Ангел Ангелов

Консултант: Асен Дремджиев

Рецензент: Ася Къдрева

Художник: Андрей Кулешов

Коректор: Тошка Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1872

История

  1. — Добавяне

Първа част

1. Под всички ветрила

Водната бразда се стеле — бяла и натежала от живот денем, а нощем — грейнала като дълга грива от мечти и звезди. Водата бяга под кила, бучи сърдито или пее, или пък бълбука — според вятъра, според небето, според цвета на залеза, червен или сив. От няколко дни той е червен и вятърът тананика в стъкмяването, удря от време на време някой фал в мачтата, прелита като ласка по ветрилата и продължава своя бяг на запад, към Мадейра, а „Джошуа“, гонена от пасатите, се спуска със 7 възла на юг.

Вятър, море, яхта и ветрила са слети в едно и разпръснати същевременно, без начало и без край, частица и цяла вселена, моя и само моя вселена.

Гледам залязващото слънце, вдишвам полъха на открито море, чувствувам как цялото ми същество разцъфтява и радостта ми литва тъй високо, че нищо не може да я достигне. Колкото до другите въпроси, които ме вълнуваха понякога, те не значат нищо в сравнение с необятната водна бразда, досами небето, поела морския вятър, неуязвима от дребните делнични грижи.

 

 

Преди да тръгна от Тулон за Плимът, бях много ядосан на „Сънди Таймс“, който беше решил да „организира“ околосветска регата за самотници без спиране, с парично възнаграждение за победителите. Имаше две големи награди: златен глобус за първия пристигнал и пет хиляди лири стерлинги за най-бързата обиколка. Правилникът беше прост: нямаше нужда да си записан официално, яхтите трябваше да тръгнат от което и да е английско пристанище между 1 юни и 31 октомври и да се върнат, след като минат край трите носа — Добра Надежда, Лиуин и Хорн.

Тази идея бе хрумнала на „Сънди Таймс“, след като там научили, че Бил Кинг и „Джошуа“ се готвят за дългия път. Старият ми другар Лойк Фужрон също се подготвяше за това пътешествие — бяхме споделили някои свои намерения в Тулон. Разговаряхме за стъкмяването, за материалите, за храната, за излишното тегло, за обременяващите, но необходими товари, за това дали ветрилата да са тънки и удобни за работа, или по-тежки и здрави, но трудни за прибиране при лошо време във високите географски ширини; за събирането на дъждовна вода, за лошото време, студа, самотата, сезоните, за човешката издръжливост. Все морски работи. След обявата на „Сънди Таймс“ решихме да откараме яхтите си в Плимът, за да можем с божията помощ да грабнем една от наградите, а може би и двете (беше разрешено), без да рискуваме да загубим независимостта си, щом правилникът не уточняваше, че трябва да се благодари. От чисто техническа гледна точка пътуването до Плимът представляваше чудесно пробно плаване преди голямото изпитание, позволяваше да се види какво куца още и всичко да се оправи в това пристанище.

 

 

Вятърът е добър и „Джошуа“ плава много бързо. Чувствувам как цялото ми същество поема този полъх на откритото море, който човек никога не забравя, щом веднъж го е вдъхнал. Какво спокойствие цари тук, в открито море. Отдавна вече не се сърдя на „Сънди Таймс“. Всъщност моята неприязън се изпари още при първата ни среща в Плимът. Защото зад „Сънди Таймс“ стояха хората от вестника. Робърт, шефът на екипа, пожела да взема на борда си голям радиопредавател с акумулатор и зарядно устройство. Подаряваше го на мен и на Лойк, за да му изпращаме по две съобщения седмично. Не искахме тази грамадна вещ, която щеше да ни пречи, бранехме спокойствието си, следователно и сигурността си. Не можехме да се споразумеем, но Робърт разбираше смисъла на пътешествието ни и бяхме приятели. Стив, сътрудникът му от службата по печата, ни натовари с фотоленти и с по един японски водонепроницаем „Никон“ отгоре. Каза ни: „Подаряваме ви всичко това, нищо не искаме в замяна.“ А Боб, фотографът на „Сънди Таймс“, ми разкри всички възможни тайни на професията си. Той също съжаляваше, че предпочитам добрата си стара прашка пред сто-сто и петдесет килограмовия радиопредавател, но подразбираше основанията ми и помогна да намеря хубави ластици, снабди ме с малки алуминиеви капсули, в които бих могъл да затварям съобщенията си и да ги мятам на палубата на някои от срещнатите по пътя кораби. Една хубава прашка… струва колкото всички радиопредаватели на света! Пък и къде-къде е по-добре да се оправяш с двете си ръце, които дядо господ ти е дал, и с чифт ластици! Ще се опитам да им изпращам съобщения и ленти; ще им бъде приятно… а и на мене също.

 

 

Мадейра е вече от дясната ми страна. Почти 150 мили средно на ден от тръгването от Плимът. Чудя се откъде ще минат Бил Кинг и Лойк Фужрон. Отдясно или отляво на Мадейра? И по-нататък — отляво или отдясно на Канарските острови? Често говорехме по тези въпроси Лойк, Найджъд и аз през шестте седмици на подготовка в Плимът, когато яхтите[1] ни си почиваха в Милбей док. По онова време всички мислехме да оставим островите Зелени нос отляво, тъй като по принцип Черния котел се стеснява на запад. Но още не бяхме проучили справочните карти за тази подробност, за чието изясняване щяхме да имаме предостатъчно време на отпочинала глава след тръгването. Тогава, преди отплаването, имахме маса дребни, но много по-важни работи за уреждане.

plavane_okolo_sveta.pngС непрекъсната линия: първо околосветско плаване. С пунктир: Индийски и Тихи океан. Цялото плаване представлява една и половина обиколки на света.

Найджъл заради работата си не можеше да тръгне преди началото на септември, а Лойк, Бил Кинг и аз трябваше да напуснем Плимът към 15 август. От десетина дни обаче вятърът духаше от запад. Бил Кинг, току-що пристигнал в Плимът, довършваше последните приготовления сред самия Арсенал, труднодостъпно за гражданите място и доста отдалечено от нашето пристанище. Той рядко се срещаше с останалите членове от тайфата, тъй като всички бяхме заети с уреждането на хилядите подробности, съпътствуващи всяко отплаване. Но като се помисли, това лошо време от запад бе добре дошло в известен смисъл, защото ни принуждаваше да не бездействуваме, докато чакаме да се обърне вятърът.

djoshua.png

Понякога смяташ, че си стопроцентово екипиран за някое дълго пътешествие. Сетне идва период на лошо време, през който е препоръчително да останеш още малко в пристанището, и тогава всичко се преглежда основно.

Последни запаси, последно търчане по магазините за новия модел пластмасови чували, които още нямаш на борда, последна проверка на фотоапарата, покупка на резервна фотоклетка; обратно в магазина, защото се оказва, че на всяка дена трябва да се купи онова малко магнетофонче, за да има музика, после се сещаш за резервни ластици за прашката, би трябвало също да се вземат още няколко стари вътрешни гуми, за да се измайстори приспособление, което да ограничава играенето на руля при бурно море.

И най-сетне това допълнително ветрило с площ 25 кв.м, което прехвърлях в главата си цяла нощ и което господин Клемънтс изработи на следващата сутрин много бързо, като включи в работата целия си екип. Беше ми го донесъл късно следобед. Бурни дъждовни пристъпи разтърсваха цялото стъкмяване, та и дума не можеше да става за изпробване. Господин Клемънтс гарантира, че всичко ще е наред, че лично той е проверил дали илиците на геноата напълно съответствуват на тези на допълнението й. О’кей, доверявам му се, досега е работил отлично при подсилването на шкотовите ъгли на всички ветрила на „Капитан Браун“ и „Джошуа“ и при зашиването на допълнителни рифови ивици:

„Франсоаз!… Ела ми помогни да свалим бързо геноата и допълнението й в носовото помещение… нищо, ела както си, по-добре да се намокрим ние, отколкото ветрилата… слушай, ако имаш малко време, мини да вземеш нови касети, ще мога да запиша от радиото музиката, която ми харесва, а също и метеорологичните прогнози. Лойк ми даде тази идея: включваш магнетофона и можеш да чуеш отново прогнозата, да я сравниш с някои от предишните дни… Купи още петнадесет бурканчета с ядки за гризкане, рискувам да остана на сухо с тези, които ми донесе онзи ден, няма да си с мене, за да ми готвиш. Опитай се да намериш някой друг вид за разнообразие… Хей, Лойк! Франсоаз отива след дъжда за разни дреболии в града, ако имаш нужда от нещо, възползувай се… О’кей, ще ти дам един списък след две минути, я виж, не ти ли трябва още восък за конеца за ветрилата, имам в излишък… Може би бях в известна степен прав в случай на големи затруднения с ветрилата. Ето, вземи този пакет с игли №16, толкова трудно ги намерих във Франция, че купих три пъти повече, отколкото ми трябваха. Игли №16 рядко се намират, а пък по-дебелите късат тергалените нишки… не намерих по-малки от №15 в Касабланка, а искаш ли да ти дам един кашон марокански сухари, страхотни, но съм се презапасил… О’кей, Лойк, благодаря, ще мога да разнообразявам, я виж, мога да ти предложа един кашон сухари. Казват му войнишки хляб, ще видиш колко е хубав; защо се смееш, нагъвахме го по време на цялото пътуване Таити — Аликанте и поисках още шест кашона в Тулон, престани да се смееш, уверявам те, че е вкусен, а ето ти и една каса «Овомалтин», наистина имам много, пък и зная, че това поне го обичаш.“

 

 

Лошото западно време продължаваше. Всичко си беше отишло на мястото. Яхтите ни се бяха поиздигнали, освободени от вещите, излишни в открито море, които бяхме оставили у един приятел или бяхме изхвърлили в големите кофи за смет на Милбей док.

Сега вече можехме да дишаме спокойно, да майсторим нещо, докато си почиваме, без да бързаме много-много, и то не толкова от необходимост, а колкото да си поддържаме формата. Можехме да се срещаме почти всяка вечер в една от яхтите ни, Найджъл, жена му Ивлин, Франсоаз, Лойк и аз, разговаряйки за пътуването, и то особено за „кухнята на борда“… защото инстинктът ни подсказваше, че тръгнем ли, манджата щеше да бъде главният двигател на борбата.

 

 

В четвъртък, на 22 август, в 7 часа сутринта главата на Лойк се показа от люка едновременно с моята… Току-що бяхме слушали прогнозата за времето.

— Чу ли? Вдигаме ли ги?

— И още как! Утре е петък!

Предвижда се благоприятен вятър за днес и утре, но също и мъгла. За мъглата — нищо! Утре е петък, а моряците не обичат да тръгват в петък дори когато не са суеверни. И дума да не става да чакаме до събота, вятърът ще има време да обърне от запад: може и да сме луди, че искаме да минем край трите носа в една и съща бразда, но пък не сме чак толкова глупави нарочно да рискуваме една нова депресия да ни разтърси здравата в Бискайския залив. Дядо господ ни е дал зелена улица, не е петък, значи тръгваме! Бил Кинг има да доурежда още някои дреболии. Ще тръгне вдругиден, събота. Я виж ти… Бил Кинг също не обичал петъка…

От този момент нататък всичко тръгна много бързо. Спомням си личицето на Франсоаз, която се опитваше безуспешно да задържи сълзите си, и аз, който се ядосвах, като я гледах, че плаче: „Нали ти казвам, че скоро отново ще се видим, какво са осем или девет месеца в един живот, не ми разваляй настроението в подобен момент!“ Така жадувах да усетя отново полъха на откритото море! Само „Джошуа“ и аз на този свят, нищо друго не съществуваше и никога не бе съществувало. Не питат опитомената чайка защо изпитва нужда да изчезва от време на време в открито море. Тя отлита: това е всичко и то е просто като слънчев лъч и естествено като синевата на небето.

Всички тези ветрила, вдигнати след толкова време! Ще ги опънем докрай след първия поворот край кея… Кррик… шкотовите лебедки… водата бълбука вече покрай корпуса, а „Джошуа“ тръгва и заживява свой живот… Онези, които не знаят, че ветроходът е живо същество, никога нищо не ще разберат нито от яхти, нито от море.

Франсоаз не плачеше вече. Беше завладяна от мощта и хармонията в този дълъг червен корпус, опасан с черна линия, който се носеше като някакъв блян със 7 възла към открито море, с големите си бели криле, издути от вятъра, изпълнен с мечтата на един човек и с мислите на мнозина други. Тя ми извика: „Нямаш представа колко е красива яхтата, пази я, ще ти се отблагодари.“ Но заплака, когато катерът зави след дигата на пристанището, оставяйки ни сами пред линията на хоризонта.

Внезапно силно се замислих за децата си. Често бяхме говорили за това пътуване. Бях ли съумял да им го обясня по онова време, когато подготовката поглъщаше всичките ми физически и духовни сили. Но сега смятам, че са усетили главното и ще съумеят да се подчинят на вътрешния си глас, иначе ще бъдат като общото стадо.

 

 

Нощ на бдение в кокпита, лежа, наострил уши, седя с взиращи се в тъмнината очи или ходя напред-назад, за да се поразтъпча и да слушам нощта.

Попътен вятър и почти гладко море. Мъглата, вече ужасно гъста, капе на едри капки от гиковете. От време на време свиря с рога за мъгла, но няма никакъв отговор. „Джошуа“ се носи по оста на Ламанш, на еднакво разстояние между Франция и Англия, далече от морските пътища. Смята се, че една яхта лесно се открива с радар, главно заради стоманените й ванти, още повече ако е с метален корпус. Това не е непременно вярно, тъй като огромните метални шамандури, издигащи се над водата, са снабдени с радарен отражател. На върха на гротмачтата постоянно се намира такъв отражател.

„Джошуа“ се носи с близо 7 възла в пълна мъгла: чува се само тихото плискане на водата по корпуса.

Печеното, което Франсоаз бе приготвила, изигра голяма роля. Защитен съм от влагата благодарение на ватирания комбинезон от непромокаем плат с прикрепено наметало и качулка. Това е плат, който не се протрива и не е много тежък, произведен в Куланж, департамента Майен. Жан Риволие, участник в полярните експедиции на Пол-Емил Виктор, беше измъкнал за мен три комбинезона, спасени от пожара, унищожил техния склад. Бях дал един на Лойк, който сигурно като мене се готви да свири с рога за мъгла или да слуша нощните послания, свит на топличко във ватирания комбинезон. Този, който съм облякъл, по всяка вероятност е бил на П.-Е. Виктор (на гърба са изрисувани големи инициали П.-Е. В.); малка птичка пее, кацнала на Е-то, а червена рибка изпуска мехурчета от В-то.

Птичката, нарисувана върху буквата Е, сигурно ми разказва за много неща, защото си оставам с бистър ум, повишено внимание и не съм уморен. Неодушевените предмети, които са видели много и са свършили добра работа, сякаш излъчват благоприятни вълни.

pev.png

Ако Пол-Емил Виктор си е задавал понякога въпроса къде се е дянало якето с птиченцето, кацнало върху буквата Е, надявам се, че няма да се сърди много на Жан Риволие, който му го сви, за да ми го даде. Надявам се също, че рибката, която изпуска мехурчета от буквата В, няма да ми донесе нещастие по-късно, във високите ширини!

atlanticheski_okean.pngОт 22 август до 10 септември 1968 г.

Петък, 23 август (на другия ден от тръгването): вятър от изток-североизток, сила 3 до 4 бала. Все още гъста мъгла на моменти. Успях да определя една линия на местоположението сутринта и на обяд — кулминацията, въпреки мъглите. Изминал съм 150 мили от Плимът. Ето ни вече излезли от Ламанш и много далече от Уесан, доста встрани от пътя на корабите.

24 август: Вятър север-североизток, сила 4 бала, скорост над 7 възла, облачно небе, сутринта — никакви астрономически наблюдения, по обяд — също. Не много развълнувано море. Имах късмет да хвана слънцето през облаците към 15 часа, това ми даде възможност да прокарам една линия на мястото и по изминатото разстояние, измерено от лага, да определя местоположението си от вчера следобед (178 мили, почти 7,5 възла средна скорост).

„Джошуа“ е далече от сушата, от морските пътища, всичко върви добре, вятърът е постоянен и Лойк трябва да е доволен, че тръгна в четвъртък въпреки мъглата. Мисля, че сме минали горе-долу по един и същи път — по средата на Ламанш, много далече от Уесан и няма да имаме неприятности с корабите.

25 август: Мъглата, която ни обгръща от самото тръгване, се вдигна напълно към 9 часа. Чудесно! Снощи се виждаха много звезди, а през целия ден небето беше облачно и се съмнявах дали ще се проясни. Бях в мрачно настроение на разсъмване, когато забелязах, че пак има мъгла. Сега небето е синьо от единия край на хоризонта до другия, без нито едно облаче. Изглежда нереално след тези три дни мръсно време. Изминах от вчера следобед 167 мили, вятърът е добър, животът — прекрасен.

Ако с Лойк имахме радиопредаватели, щях да му се обадя с думите: „Не се отдавай на мрачни мисли, скоро ще имаш слънце“ („Джошуа“ е по-дълга от „Капитан Браун“, плава по-бързо и значи се е измъкнала от мъглата преди Лойк). А къде ли е Бил Кинг? Би Би Си не съобщи за тръгването му, поне аз не чух нищо по радиото. Жалко, че не съществуват съвсем малки предаватели от типа „Токи-Уоки“ с батерия, които да могат да предават на 500–600 мили. Това би ни позволило да се свързваме през два-три дни с Бил Кинг и Лойк, докато разстоянията между яхтите ни съвсем се увеличат.

26 август: Вятърът е все така попътен, това е страшен късмет. Изминах 176 мили за 24 часа. Следобед ветрилата се поотпуснаха малко, но Бискайският залив остана зад нас, имам чудесно време с добра видимост. Все така няма кораби наблизо, далече съм от морските пътища, но скоро ще се приближа към тях, за да може някой товарен кораб да съобщи на „Лойд“, че ме е видял.

27 август: Само 100 мили, изминати от вчера, защото вятърът отслабва. Обаче духа в благоприятна посока, морето е хубаво, слънцето — топло, това е най-важното. Все пак предпочитам да се движа по-бързо, толкова е красиво да гледаш как яхтата лети.

Хубаво е и да мързелуваш на палубата, да се печеш на слънцето и да слушаш как водата пее при вълнореза. И все пак бих искал да плавам по-бързо, предвид сезона в Индийския океан и най-вече в Тихия за преминаването край нос Хорн.

28 август: Все още слаб вятър: изминах 122 мили от вчера. Разминах се с „Фор Сент-Катрин“, който отиваше към Гибралтар. Той като че ли не забеляза сигналите ми с огледалото. Едновременно със сигналите вдигах и свалях флаговете MIK. Щом аз можах да прочета името му, и той е могъл да види флаговете ми: никаква реакция от мостика на кораба. (Флаговете MIK означават: „Моля, съобщете местоположението ми на Лойд“.) През цялото пътешествие ще нося постоянно тези флагове, вдигнати между бакщаговете на гротмачтата. „Сънди Таймс“ ми даде четири комплекта за смяна.

29 август: Вятърът се усили, издува добре ветрилата. 166 мили от вчера, това са почти 3 спечелени градуса географска ширина… Започва да мирише на тропици и летящи риби! Лойк вероятно си казва същото в този момент. Надявам се, че не е имал неприятности през първите три мъгливи дни. Един малък товарен кораб… и бум… няма летящи риби, няма пасати, няма високи ширини. А къде ли е Бил Кинг? Все още нищо по Би Би Си.

30 август: Много хубаво време, вятър от североизток и север-североизток, сила 2 бала… Разминах се с още един кораб, доста далече, за да се осмеля да го отклоня от пътя му, сигнализирайки с огледалото: би могъл да се разсърди. Използувам сигналите с огледалото само ако корабът е достатъчно близо, за да може да прочете флаговете ми MIK. В същото време вдигам и свалям флаговете, за да привлека вниманието му върху моето единствено желание: „Съобщете местоположението ми на Лойд“ и в скоби: „Не се нуждая от нищо, благодаря; само не се приближавайте, аз съм много малък, а вие — много голям“…

Името „Джошуа“ е написано с черни букви и се откроява добре на белия фон на фалшборда на кокпита. Когато нарисувах тези 40-сантиметрови букви, се почувствувах неудобно, ужасно биеше на очи. Искаше ми се да пребоядисам всичко в бяло, защото на грота беше написан голям номер, по който „Лойд“ щеше да разбере, че става дума за „Джошуа“ (№2). Найджъл, пълен със здрав разум, ми каза: „Не ставай глупав. Ако си вдигнал MIK, без името на «Джошуа» да е написано с много големи букви, някой кораб ще се приближи прекалено много в желанието си да те пита как се казваш и ще те разбие. Ще бъде много хитро, нали!“

31 август: Много хубаво време, сила на вятъра 2 бала, североизточен. Допълнителното ветрило с площ 25–30 кв.м, вдигнато под геноата, е поставено от вчера следобед и увеличава общата й площ на 60–62 кв.м. Ветрилата теглят като коне и „Джошуа“ се носи с повече от 5 възла при тези леки подухвания. Изминах 111 мили през последното денонощие, а лагът показва 125 мили. Тази разлика се дължи на значителна смяна на курса предишната нощ, за да се отдалеча от пътя на корабите. После отново измених курса към 2 часа сутринта, за да срещна някой кораб и да се опитам да пратя известие на „Лойд“.

Франсоаз сигурно е слушала метеорологичната прогноза за първите дни на пътешествието. Вероятно се е тревожила заради мъглата. Бих искал да я успокоя.

1 септември: Разминах се с един кораб рано тази сутрин. Атакувам го с огледалото и той ми отговаря със светване на лампа „Скот“. Значи разбра за какво го моля и ще съобщи на „Лойд“. Франсоаз ще научи, че всичко е наред, доволен съм, изкарах надницата си още съвсем рано.

Щастлив, слизам обратно долу да си допия кафето, хвърлям един поглед през люка и какво да видя: корабът се връща! Направил бе голям завой (видях браздата в спокойното море), идваше отгоре ми, отзад. Брей, как ще закъсам!… Минава на петнадесетина метра от мене, като стена, която се издига много по-високо от мачтите ми. Корабът е огромен, дълъг повече от 100 м. Когато мостикът му се изравнява с мене, един офицер се провиква в мегафона си: „Ще съобщим за вас на «Лойд»; имате ли нужда от нещо?“

Казвам „не“ с ръка, защото гласът ми е секнал. Това чудовище все още минава край мене, дръпнах докрай румпела, за да се отстраня възможно най-далече, тъй като се страхувах да не се отклони малко от пътя си и да помете мачтите ми. Но капитанът на „Селма Дан“ си знае работата и има вярно око. И все пак ме облива студена пот и краката ми се подкосяват. От такова разстояние бих могъл да изпратя съобщение с прашката си, но нямам нищо готово. И дума да не става — няма да му обяснявам това: толкова е добър, че би се върнал. Днес ми се струпаха доста вълнения и ме мъчи ужасна жажда. Познавам един, който известно време вече няма да изпраща сигнали с огледало на минаващите кораби!

Вчера синоптикът на радио Пари-Ентер съобщи за силен вятър в северната част на Атлантическия океан и Средиземно море. Далече съм! Хубаво е да си далече, когато има буря горе на север. Географска ширина на обяд: 30° 19‘. Вятърът е много слаб, но летящите риби скоро ще се появят, дорадите — също. Всичко това се усеща само като погледнеш небето и морето.

kaiuta.png

Летящите риби идват със североизточните пасати, които почват да духат преди Канарските острови. Те духат без шквалове, с изключение на един между Гран Канария и Тенерифе, край които минах за няколко часа с щормовия кливер вместо с геноата. В действителност това не беше шквал: между двата острова пасатите са със сила 6–7 бала.

От ден на ден средната скорост се увеличава в едно море, все тъй пълно със слънце, понякога с красива дъга, играеща в пяната на вълната от вълнореза. Снимам я, подпрян на носовия леер.

 

 

Браздата се стеле, стеле… Канарските острови сега са зад мене, островите Зелени нос — отдясно, Африка — отляво.

Все така хубаво време, но слаб вятър. Въпреки това скоростта е учудваща, тъй като „Джошуа“ носи повече от 145 кв.м ветрила: освен допълнението на геноата поставих един щормови кливер с площ 5 кв.м като допълнение под гика на грота и още един друг кливер — 7 кв.м от лек плат, за да служи като втори стаксел. Морето е спокойно, няма мъртво вълнение, цялото това малко общество се чувствува много добре и си върши работата, ловейки и най-малкия полъх. Наблюдавам яхтата си, която се плъзга с близо 7 възла по гладкото море под залязващото слънце. Какво спокойствие! Вече са изминали две седмици от Плимът при средно 143 мили на ден.

Летящите риби, подгонени от дорадите, прелитат на големи ята над носа на яхтата.

 

 

Сега Черния котел е сравнително близо. Това е зона на безветрие или на променливи ветрове, с дъждове и шквалове, предизвикани от срещата на двата пасата в района на екватора. Черния котел се простира на географската ширина на островите Зелени нос, приблизително между 15-ия и 5-ия северен паралел, т.е. обхваща около 600 мили.

За големите ветроходи от миналото Черния котел представлявал дълги изтощителни дни на маневриране с тежките четириъгълни ветрила в лепкава жега, под оловно небе, с постоянни лавирания, за да се използува и най-малкият полъх. За нас с малките яхти Черния котел е просто един много изнервящ момент, но нищо повече, защото лавиранията не са проблем и по принцип зоната се преминава доста бързо. Въпреки това всеки моряк навлиза в Черния котел с неприятно чувство. Чудя се откъде ще минат приятелите ми. Самият, аз още не съм решил дали отляво или отдясно на островите Зелени нос.

 

 

„Джошуа“ се влачи с дни, които ми се струват цеди седмици. Когато ветрецът утихне напълно, трябва да натегна всички ветрила и да сваля голямата геноа с обща площ 60 кв.м, която много би се износила от триенето в щага. При всеки нов полъх, макар и непостоянен, трябва да вдигам геноата и да регулирам шкотите до сантиметър, за да използувам и най-слабия ветрец, да плавам на всяка цена на юг.

 

 

Храня се лошо, нямам апетит. Изпуснах няколко благоприятни възможности да се придвижа по на юг, защото ми бе втръснало от дъжда и не исках да се мокря, пък и не се чувствувах във форма, тъй като не бях ял както трябва от няколко дни.

Когато вали, нямам никаква полза. За такова дълго пътешествие всяка капка вода, изпратена от небето, е голям подарък. Но аз тръгнах от Плимът с достатъчно вода, за да стигна до Нова Зеландия, и поне десет пъти ще имам възможност да допълня резервоара си оттук до Тасмания. Въпреки това от вчера досега събрах 50 л с кофата, закачена за тази цел под гика на грота. Направих го ей така, заради принципа, сякаш не исках да напусна това гадно място с празни ръце.

Чувствувам се опразнен като това море без слънце, без риби, без птици, мъртво въпреки проклетото вълнение, което разтърсва яхтата, износва ветрилата и окончателно смазва духа ми. Трябва да се опитам да поправя всичко, да не се размеквам, да нагласявам шкотите по двадесет пъти на час, да забравя хубавото допълнително ветрило, разкъсано вчера от шквала, да изляза на всяка цена от Черния котел, преди всичко да ми е дошло до гуша.

Бележки

[1] „Капитан Браун“ на Лойк Фужрон: стоманен 9-метров тендер с гафелно стъкмяване. Това е бившият „Хиеро“ на Ван де Виле. „Виктрес“ на Найджъл Тетли е 12-метров тримаран, построен по многослойна технология. „Галуей Блейзър II“ на Бил Кинг е дървена двумачтова 13-метрова яхта със стъкмяване, взето от китайска джонка — мачти без ванти, палуба с обратна надлъжна кривина, без да са повдигнати носът и кърмата. Бяхме общо девет участници в това приключение. Лично познавам само Бил, Найджъл и Лойк, тъй като бяхме заедно в Плимът. Повечето бяха отплавали доста преди нас, други тръгнаха по-късно, всеки можеше да избира пристанището и датата на отплаване. От деветте участници единствен Робин Нокс-Джонстън се завърна с яхтата си в Англия, след като премина край трите носа. Найджъл също бе почти в края на пътешествието, оставил трите носа зад гърба си, но „Виктрес“ претърпя корабокрушение в Атлантическия океан. Научих за това няколко дни след пристигането на „Джошуа“ в Таити. Краухърст почина в морето. На всички останали се наложи да спрат по пътя поради сериозни аварии, преобърнати от вълните яхти и пр. Лойк отначало бе закарал яхтата си от Белгия до Касабланка и оттам до Плимът, за да потегли. — Б.а.