Бернар Моатесие
Дългият път (33) (Сам между морето и небето)

Общи неща за живота по време на морско пътешествие

Убеден съм, че здрава яхта, дори много малка, като „Корсар“ на Ербюло, би могла да премине разстоянието от Таити до Фолкландските острови през нос Хорн със самотник на борда, без да се подлага на смъртна опасност, при условие че е метална. Ако добре затворена бутилка се пусне в центъра на циклон, тя ще плава нормално. И с яхтата е така в общи линии: метална, добре затворена, добре конструирана, тя може да бъде преобърната десет пъти подред от сриващите се вълни, без да отиде на дъното. Останалото са подробности, приспособяване.

Малката яхта има голямото предимство да струва много по-евтино при покупка и при поддържане. Намерението ми не е да „развивам търговията“, но за хората, които наистина се интересуват от морски пътешествия в смисъла, в който ги разбирам, ще е полезно, ако прочетат техническото приложение към първата ми книга „Скитникът от южните морета“. Въпреки че е написана преди много години, когато имах твърде малко мили зад гърба си, изводите, които правя относно строежа на яхта за морски пътешествия, продължават да са в сила и сега. Заместете само „дървена яхта“ с „метална яхта“, четете малко между редовете и ще разберете главното. Колкото до подробностите, това е лична работа на всеки.

Циментови яхти

Няколко яхти бяха построени във Франция, а много други в Нова Зеландия и в САЩ. Видях три в Таити и собствениците им бяха много доволни от тях. Дори тук циментовият тендер (10,5 м), построен от Ален Брюн и Филип Саше, е готов да бъде пуснат във водата. Филип и Ален ни извикаха на кея да помогнем при циментирането: дойдохме десетина души и всичко (корпус, палуба, рубка, кокпит) беше циментирано за един ден. Но не мога да се впусна в подробности, тъй като имам доста повърхностни познания за този начин на строеж, който изисква сериозни предпазни мерки, ако човек не иска да се провали. Тези, които се интересуват по въпроса, могат да си изпишат „How to build a ferro cement boat“, J.Samson, G.Wellens (Samson Marine Design Enterprise, P.O.Box 98 Zadner, B.C. Canada)^[1]. За нея ми говори Жак Мулен, който сам построи своя 12-метров циментов кеч. Сигурно има и други практически ръководства в Нова Зеландия, която е люлка на циментовата яхта, а вероятно и в САЩ.

Малкото, което видях, във всеки случай ме убеди, че строежът на циментова яхта е най-икономичното решение. Единственото, което би ме възпряло, е евентуалното засядане в рифовете: съмнявам се, че корпусът от железобетон може да бъде поправен добре, след като веднъж сериозно се пробие. Дървото се кове, запълва се с кълчища и смола, лепи се. Стоманата се заварява или се занитва. А циментът?… И все пак, ако исках да плавам, без да имам възможност да си платя стоманен корпус в някоя корабостроителница, не бих се поколебал да си направя яхта от железобетон: щеше да е готова за по-малко от година, за няколко месеца може би, 5 до 10 пъти по-бързо от същата яхта, ако е от стомана или дърво, и би струвала много по-евтино.

Поддържане на стоманена яхта

„Джошуа“ скоро ще навърши 10 години. По корпуса й няма и следа от електролиза. „Офелия“ на Ив Жонвил и „Сантиано“ на Мишел Дарман са също непокътнати, трите ни корпуса са защитени от една и съща боя със силикатен цинк — „Докс Анод“, произведена от Омексим, ул. „Лорд Байрон“ 1, Париж, и от цинкови протектори, произведени от „Цинк и сплави“, ул. „Коланж“ 34, Льовалоа-Пере. Тези протектори трябва да се заварят посредством специалните за целта крачета, а не да се занитват. В „Цинк и сплави“ са категорични по този въпрос. Няколко пъти съм виждал корпуси на стоманени яхти със занитени протектори, разядени от електролизата.

За останалото (над водата) смятам, че няма проблеми. Когато има петно от ръжда, го изстъргвам, после го намазвам с „Ръст Килър“. Това е течност на основата на фосфорната киселина, произведена от „Валантин“ във Франция. „Ръст Килър“ премахва ръждата и почиства метала. Ако видите, че металът не е добре почистен от този химикал, търкате още. След 10–12 минути металът е чист. Изплаквате със сладка вода и когато изсъхне добре, намазвате един пласт с антикорозионна боя. Ако искате още по-добър резултат, преди антикорозионната боя намажете с „Ръст ойл“ след почистването с „Ръст Килър“.

Двете най-добри антикорозионни бои за поддържане, които зная, са сивият миниум, произведен във Франция от „Жулиен“, и американската антикорозионна боя, произведена от „Стийлкоут“ — и двете са знаменити. После, когато първият пласт изсъхне добре, трябва да наложите втори пласт антикорозионна боя, а след това пет-шест пласта боя за оформяне.

При нормално поддържане обикновено слагам два пласта от външната страна един път годишно, когато яхтата не плава, и два пласта два пъти годишно, когато плава често. Ако собственикът на стоманена яхта е достатъчно сериозен да нанесе автоматически два пласта боя една седмица преди всяко преплаване на някой океан и един или два пласта скоро след пристигането, след обилно изплакване със сладка вода, мисля, че по яхтата никога не би имало и петънце от ръжда, особено ако комплексът корпус-палуба-рубка се намаже с „Докс Анод“ преди първото пускане на вода. Тази основна обработка с „Докс Анод“ често е ефикасна колкото една гореща галванизация — не, не се шегувам. Но ламарините винаги трябва да се изстъргват с пясък или да се почистват напълно с препарат от рода на „Ръст Килър“, ако искате „Докс Анод“ да хване добре. Повтарям, че „Докс Анод“ е първата боя, с която трябва да се намаже ламарината. Повече не се маха, освен може би след 10 години. Всички останали бои се нанасят отгоре.

Първата боя, която се нанася отгоре, върху „Докс Анод“, по принцип трябва да бъде цинков хромат. Но „Докс Анод“ трябва да се остави на въздух около две седмици, преди да се нанесе другата боя, това дава възможност на цинка да се окисли съвсем леко и да образува неутрална РН, което ще позволи на хромата да хване добре. Ако нямате време да чакате, напръскайте повърхностите, боядисани с „Докс Анод“, с 2 %-ов разтвор на фосфорна киселина и изплакнете след няколко минути със сладка вода. После можете да боядисвате с цинков хромат, без да чакате.

За вътрешните части няма никакви проблеми, при условие че всички кътчета са достъпни за четката. Ако сте се погрижили да сложите навсякъде 7 пласта боя, ще бъдете спокойни много дълго. Ребрата от плоско желязо, заварени на място, са много по за предпочитане от винкелите: с плоското желязо няма потайни кътчета и скривалища за ръждата, всичко се вижда.

Ако резервоарите за вода са вградени направо в корпуса (следователно не са галванизирани), трябва да имат леснодостъпен и достатъчно широк отвор, за да може да се поддържат отвътре. Мишел Дарман имаше неприятности в началото с резервоарите за сладка вода, които бяха част от корпуса. Той изстърга цялата боя, докато ламарината се оголи, после нанесе един пласт циментово мляко (вода, смесена с цимент, като варна вода). Наскоро отвори капака и ме извика: след две-три години вътрешността беше като нова. А никак не е скъпо.

Още един малък съвет: поставете отходната тръба на тоалетната над водолинията, а всмукателната тръба достатъчно далече, като я свържете с тоалетната с бронирана тръба от каучук. По този начин няма никакъв допир между бронзовите части на тоалетната и стоманения корпус и се отстранява рискът от евентуална електролиза. За отбелязване е все пак, че винтът на „Офелия“, който е от бронз, и на „Сантиано“ — от неръждаема стомана, не предизвикват електролиза благодарение на добрата защита от цинковите протектори.

Обикновено се приема, че една стоманена яхта не може да е по-малка от 9–10 м, защото така ще тежи доста, а ламарините трябва да са поне 3 мм дебели, за да не се пробият много скоро от корозията. Корпусите на „Офелия“, „Сантиано“, „Джошуа“ и редица други 12-метрови яхти, замислени от собствениците за голямо морско пътешествие, са от 5-милиметрова ламарина. Ако бяха от 4-милиметрова ламарина, щяха да бъдат определено по-добри от гледна точка скорост и надеждност при лошо време.

След близо 10-годишен опит с „Джошуа“ и твърде обнадеждаващите наблюдения, които направих върху други стоманени яхти, не бих се поколебал да построя 7-метрова яхта от 2-милиметрова ламарина, освен ако поради куп напълно обясними причини сега предпочета много малка яхта, чието поддържане не е толкова скъпо като на „Джошуа“. Според мене дори е възможно да се задоволим с 1,5 милиметрова ламарина за яхта от типа на „Корсар“. Всъщност корозията и електролизата не представляват опасност, ако са взети необходимите предпазни мерки.

Какво да кажем за предпочитането на алуминиевите сплави при построяването на малки съдове? Първата неприятност е, че яхта от лека сплав струва много скъпо: най-напред цената на материала и после — заплащането на квалифицираната работна ръка. Видях 9-метрова яхта, построена от любител с галванизирани 2-милиметрови стоманени листове, занитени за ребрата с 6-милиметрови нитове. Тази яхта сега е на 20-ина години. Същият любител щеше да се сблъска с неразрешими проблеми, ако бе поискал да построи яхтата си от лека сплав: трябва да си висококвалифициран и много добре екипиран, за да завариш и обработиш алуминиева сплав. Що се отнася до занитването, върху видимо здрав стар корпус на хидросамолет видях как алуминиевите нитове ставаха на прах само при драсване с нокът: с времето и износването тези нитове като че ли бяха претърпели молекулярна трансформация. И си мисля, че за строителството с леки сплави моментът все още не е назрял: според мене има още много недобре проучени фактори относно кристализацията и електролизата при тези материали, за целта, за която са ни нужни, т.е. за дълготрайна употреба.

А каква е пластмасовата яхта с малки размери? Вземете празна кутия от кондензирано мляко (метална) и друга, пластмасова. Поиграйте си, като ги търкаляте и подритвате няколко километра по каменлив път. Няма нужда да казвам нищо повече, всеки ще избере между метала и пластмасата за яхтата си. Но тези, които изберат пластмасата, ще обръщат голямо внимание на скалите. А ако са чели всички книги за морето, ще си спомнят, че много големи моряци като Слокъм, Пиджън, Вос, Бардио, Вито Дюма са се озовавали на скалите или на брега, без да са го искали. Само по време на няколкомесечния ни престой в Таити през 1956 г. 4 яхти се натъкнаха на коралови рифове в архипелага Туамоту. Три от тях свършиха за няколко часа, а последната се отърва с огромни аварии; благодарение на това че болтовете на кила се бяха развили и яхтата можа да изплава и да стигне до кокосовите палми, след като бе преминала над рифа. А неотдавна един тримаран от пластмаса, който плаваше от Таити до Хавайските острови, се удари в крайбрежните скали при пристигането. Казват, че след няколко часа най-голямото парче от останките на яхтата не било по-дълго от 1,5 м. Това не значи, че при същите условия стоманената яхта би се спасила, но все пак би имало коренна разлика при не толкова сериозни обстоятелства, например ако се удари в някой риф.

Поправки

За да се спаси „Джошуа“ в случай на злополучно засядане, отстранимият баласт се състои от чугунени отливки от по 20–30 кг, поставени на дъното на кухия кил. Тези отливки са здраво закрепени чрез болтове, които могат да се отдават. По този начин нищо не може да мръдне при преобръщане.

Ще е много погрешно, ако се смята, че стоманена яхта от 5-милиметрова ламарина е напълно защитена от пробойна в корпуса: сблъскване с железни отломки на малка дълбочина или с остра скала и отгоре на това при вълнение и малко малшанс… и…

Освен баласта и многото други материали в кухия кил има няколко листа галванизирана ламарина с дебелина 1,5 мм и 6-милиметрови нитове в стъклени буркани (за да не ръждясват). Двадесетина свредела (с видиеви върхове) също са затворени в буркани; всичко е покрито с масло, за да се запази в отлично състояние. По този начин „Джошуа“ е осигурена, ако евентуално стане нужда от големи поправки в някое безлюдно кътче, и мога да бъда напълно независим, където и да съм, като се нуждая единствено от помощта на някой приятел, ако се наложи.

Никога не съм правил занитване със специалисти, но от опит зная, че и любител може да го направи здраво и водонепропускливо. Помогнах на Хенри Уейклъм и двамата занитихме десетина листа 1,5 милиметрова ламарина върху повредените части на „Шафхай“ — стара стоманена яхта на 28 години. Пълна водонепропускливост постигнахме, като сложихме 6-милиметрови нитове на около 2 см един от друг, след като се погрижихме да вмъкнем между листовете и корпуса лист вестник, намазан с миниум. Общата площ на тези листове беше около 2,5 кв.м. Двамата свършихме тази работа за десет дни с подръчни материали. Пробихме дупките с бормашина, като листът беше закрепен временно с четири малки болта, които го придържаха на място. После завършихме с пробиването на дупките (2 см от дупка до дупка), като ги правехме едновременно на листа и на корпуса. Щом приключихме с 6-милиметровите дупки, фрезенковахме леко външната им страна с 10-милиметрово свредло, изваждахме листа, за да махнем стърчащите от вътрешната страна парченца, прилепвахме напоения с миниум вестник към корпуса и отново поставяхме листа на мястото му, придържан от четирите временни болта. Идваше ред на занитването, аз бях отвътре, Хенри — отвън: вкарвах нита, придържах главата му към корпуса с помощта на наковалня (голяма желязна тежест), потропвах с крак, за да предупредя Хенри, че съм готов, и тогава той занитваше с малък чук, сплесквайки добре нита до разширението. Това беше студено занитване, т.е. без да се нагрява нитът до червено. Не влезе нито капчица вода.

Голяма дупка в корпус от дърво, пластмаса или метал може да бъде поправена временно под водата по азиатския метод със смес от една част обикновен цимент и наполовина глина. Втвърдява се под водата за около 12 часа. Така в Индийския океан бяха запушени големи дупки в корпуса на „Мари-Терез“. Впоследствие Хенри Уейклъм значително усъвършенствува метода. Опитите, които направихме заедно, се състоят в следното: смесват се равни части гипс и цимент на прах, В друг съд се смесват вода и глина (не каолин), докато се получи течна кал. Калта се сипва върху сместа гипс-цимент и се мачка, докато се получи смес с консистенция почти като глина за моделиране. После трябва да се действува много бързо, защото след 2–3 минути сместа няма да е мека. Сместа от гипс-цимент-глина се нанася при гмуркането на съответните места и се втвърдява за по-малко от 1/4 час. В Плимът Лойк намери бързо втвърдяващ се цимент, за да замени обикновения. По-добър е.

Тук, в Таити, чух да се говори за учудващ резултат, постигнат с друг продукт. Става въпрос за две туби, които приличат на туби от паста за зъби: двете се изстискват в чиния (като за „Аралдит“), после тази паста се взима в ръка и се нанася под водата, като се размазва по корпуса. Задържа се добре на мокро дърво. В случая, за който става дума, трябваше да се предпази от молюски-дървояди част от корпуса, около две педи, която беше оголена при ожулване в един коралов риф. Яхтата бе поправена току-що, трябваше да тръгне на дълъг път за архипелага Туамоту и не можеше да чака да се освободи място в дока. Върна се за поправка след 7–8 месеца. Не видях с очите си, но трима приятели, на които мога да вярвам, ме увериха, че тази поправка, направена под вода, издържала удивително дълго и че след махане на защитната смес по оголеното дърво нямало и следа от молюски-дървояди. Това е американски продукт, наричан „Under water patching“^[2] (туби А и Б), произведен от „Пти Пейнтс Ко“ в Сан Леандро — Калифорния. Имам впечатлението, че препаратът „Сантофър“ и други подобни би трябвало да дадат доста добри резултати, ако човек се постарае да забие няколко пирончета (служещи за укрепваща арматура) на повредената част на дървения корпус; това ще улесни захващането на препарата. Същата забележка се отнася и до сместа гипс-цимент-глина: леко забити малки пирончета гарантират залепването към дървото, ако частта, която трябва да се предпази, е прекалено гладка.

Молюски-дървояди

Би могло да се предположи, че молюските-дървояди умират много бързо, щом яхтата бъде поставена в док. Нищо подобно, те могат да живеят няколко седмици, може би дори месец в дървото, извадено от водата. Не си мислете, че един-два пласта боя антифаулинг върху вече пострадало дърво ще уплаши молюските-дървояди: яхтата трябва да остане поне 1 месец на сухо, ако искате да сте сигурни, че не е оцелял нито един от тях.

Не трябва да се разчита сляпо и на защитното покритие с медна ламарина или на облицоването на дървения корпус с пластмаса: ако един дървояд успее да се добере до дървото благодарение на някой малък дефект, ще направи големи пакости, без човек дори да се усъмни. Виждал съм това много пъти по яхти, покрити с медна ламарина, и на дървена яхта, облицована с пластмаса.

Неоткриваеми дупки

Чувал с дървени стърготини може да се окаже ценен на борда на стара дървена яхта, за да оправите множеството дупки, през които навлиза вода. Методът е следният: напълвате кутия със стърготини, потапяте я около 2 метра под кила, като я държите обърната надолу, за да не се разпръснат и намокрят стърготините, след това обръщате кутията с отвора нагоре. Тогава стърготините се разхвърчават на облак и се качват към корпуса (разклатете кутията, за да получите по-добро разпръскване). Щом стигнат до корпуса, стърготините се поглъщат от дупките, заклещват се, след няколко минути набъбват и така осигуряват водонепропускливостта. Прилагах периодично този азиатски метод върху корпуса на „Мари-Терез“ по време на преплаването на Индийския океан. Резултатите варираха от няколко часа до няколко дни, според късмета. Когато е на котва, яхтата не се движи и водонепропускливостта, получена по този начин, може да издържи месеци.

Още нещо, преди да оставя тази неизчерпаема тема за поправките и майсторлъка: виждал съм скъсани ветрила, които са прекосили най-малко един океан, поправени временно, но почти окончателно, като върху тях бяха залепени кръпки от „текстикрош“, без да се зашиват. Видях да поправят и ветрило от тергал, без да го шият, с лепило „Формика“ (много използуване в дърводелството). Очевидно това е любителска работа, но може да послужи и тъй като присъствувах на манипулацията, ще я опиша. Тергаленото ветрило бе доста разкъсано. Приятелят ми изряза парче с необходимите размери, намаза лицевата му част с лепилото, което нанасяше с четка, намаза и скъсаното място на ветрилото, почака десетина минути, докато лепилото „Формика“ почти изсъхна и заприлича на гума при пипане, после прилепи парчето, като внимаваше да няма гънки. Кръпката издържа близо година.

По време на един курс по ветроходство старият кливер на „Джошуа“, който беше много скъсан по един от шевовете, бе залепен с прилепваща лента, поставена от двете страни на скъсаното: един от курсистите ми прилагаше този метод на собствената си яхта. За съжаление забравих името на този спасителен продукт. Залепеният кливер издържа до края на сезона, при известно щадене все пак, но въпреки това понесе няколко бурни пристъпа на мистрала. Няма да стигна дотам да препоръчвам такъв метод, обаче той е спасил мнозина от затруднение.

Справочни карти

Комплектът справочни карти на целия свят не е скъп. В тях има куп сведения за метеорологичната обстановка, за теченията, ледовете и т.н. за всеки месец или за тримесечие. Тези карти са издадени от Хидрографската служба във Вашингтон. Морските навигационни карти, общи и частни за отделни райони във всички страни, са много скъпи. Големи количества от тези скъпоценни карти, обявени за остарели, се унищожават от Картографската служба. Ако някоя официална институция можеше да сложи ръка на тях, преди да бъдат унищожени, и да ни ги преотстъпва с цена на вторични суровини или малко по-висока, бихме могли да си ги коригираме на самите яхти за това, което ни интересува. Това би подпомогнало мнозина начинаещи, а и по-опитните.

Пол-Емил Виктор и групата му подпомогнаха доста начинаещи ей така, просто за да им помогнат, със стари карти, станали неизползваеми за полюсите, но напълно полезни за по-умерените ширини. Може би те са били разочаровани от време на време, но това не е важно, щом от време на време картите са им помагали.

Храна

По време на някои престои понякога неочаквано можеш да си набавиш хранителни припаси много на сметка или, с други думи, без пари: морски костенурки, риба, плодове в голямо количество на Галапагоските острови, лимони, портокали, грейпфрути, диви кози и овце на Маркизите острови, тон и доради в морето, когато се минава над някой пасаж и всички заедно започват да кълват, яйца на костенурки на Великденския остров и др.

По времето, когато плавахме с „Ванда“ и „Мари-Терез II“, Хенри Уейклъм и аз съжалявахме, че не сме екипирани да правим консерви:

— Представяш ли си колко ще ни е мъчно, ако някой ден срещнем охранено магаре без стопанин, ничие магаре, магаре единствено за нас!

— Няма да можем все пак да го убием, за да ядем няколко дни магарешко къри.

— Но ако можехме да си направим консерви…

Трябва да кажа, че по онова време имахме много големи и остри зъби. Сега сигурно не са толкова големи, но това не значи, че едно обикновено оборудване за консерви няма да е доста полезно.

Чувал съм да се говори за малки машинки за домакински нужди за затваряне на консерви, но лично аз не съм ги виждал и мисля, че все пак са доста обременяващи за малка яхта. Освен това проблемът с претрупването е празни кутии е доста важен.

На Галапагоските острови семейство Дьороа използуваха специални стъклени буркани, които бяха с плоски метални капачки. Множеството капачки заемаше минимум място, което е важно за една яхта. (Големите традиционни стъклени капаци, затварящи буркана с метална скоба, заемат огромно място, да не говорим за теглото.) За стерилизация на консервите една голяма тенджера под налягане е напълно достатъчна.

Наръчникът, който е приложен към нея, дава всички сведения по този въпрос, време за варене и др. и сигурно човек може да свърши доста неща, като се потруди няколко дни у някой приятел на сушата.

Уилям, който преведе тази книга на английски, снабдяваше кухнята на кеча „Тики“ с диви кози по време на престоя си на Галапагоските острови. Най-хубавите парчета били филето покрай гръбнака, сърцето и черният дроб. За осоляване на останалото ето рецептата: направете дълбоки разрези на разстояние около 1 см един от друг по дължината на парчето, без да махате кокала. Осолете след това месото с едра сол и го оставете на слънце. Изцеждайте сока му всяка вечер и го прибирайте на сухо заради росата през нощта. Два-три дни на слънце са достатъчни. Преди да го варите, оставете да кисне няколко часа в сладка вода. След това правите къри или ризото. На Галапагоските острови едрата сол се намира в нещо като естествени процепи под открито небе.

Морската костенурка и дивата коза могат да се опушат. Доста бавно е, най-малко един ден и една нощ работа, която изисква повече търпение, отколкото сръчност, ако искате добър резултат.

Тези, които спират на Галапагоските острови, могат да поискат рецептата от заселниците. Необходимите материали са стар 200-литров варел, телени куки, изработени на място, и отрязани с мачете зелени клони от манглиево дърво, което расте по морския бряг.

Сушенето на банани е интересно, защото един грозд узрява наведнъж и човек няма време да изяде всичките, преди да изгният. Достатъчно е да се обелят, когато са зрели, да се разрежат на три по дължина и да се оставят от 4 до 6 дни на слънце. Да се пазят от нощната роса. Много са хранителни. Запазват се няколко месеца.

 

 

В много интересната си докторска дисертация върху растенията в Полинезия Пол-Анри Петар ни дава ценни сведения. Редовете с курсив са откъси от тази дисертация, публикувана на 27 май 1960 г. във Факултета по медицина и фармация в Марсилия.

Спирайки се на големите дървесни папрати, известни под туземните названия „мамау“ в Таити, „аки“ и „аки виви“ в Рапа, „туку“ на Маркизките острови, доктор Пол-Анри Петар пише:

„Сърцевината на стеблото, връхните и страничните пъпки са богати на скорбяла и могат да бъдат консумирани варени. Това е храна за гладни времена, която преди пристигането на белите е спасила стотици туземци от гладна смърт и която и днес в редки случаи се използува от жителите на Рапа и Маркизките острови… Общо взето, пътешественик, изгубил се в гората без храна, може да преживее известно време с пъпките на повечето видове папрат, откъснати, докато са млади, преди да са се разлистили, старателно сварени. Отровните видове са изключително редки.“

Говорейки за пандануса („фара“ в Таити, „ха’а фа’а“ на Маркизките острови, „хала“ на Сандвичевите, „тима“ в Туамоту и др.), Пол-Анри Петар ни казва следното:

„Плодовете на пандануса играят важна роля в препитанието на туземците на някои острови. На младите атоли, където хранителните тихоокеански растения като тарос, банани, картофи, хлебно дърво растат изключително трудно, където дори кокосовата палма покълва трудно, панданусът цъфти без затруднения и представлява сигурен източник на храна. Месестата част на плода не се яде сурова дори в период на глад, защото силно дразни лигавиците…

За пряка консумация плодовете се сваряват във вода или се пекат в таитянска фурна. Ако са определени за по-късна консумация, тогава месестата част се отделя, от нея се правят питки, като се прибавя прясно настърган кокосов орех; тези питки се сушат на слънце и могат да се пазят неограничено време, а когато има нужда, се сваряват…“

Относно кокосовия орех Пол-Анри Петар ни съобщава доста неща:

„На някои от островите Помоту, където няма вода (т.е. на всички атоли), когато цистерните за дъждовна вода се изпразнят, жителите редовно пият сока от кокосовите орехи и това обилно, всекидневно пиене на сока не е вредно.

Обикновено кокосовата вода е стерилна. Може да се инжектира подкожно, мускулно или венозно, без да предизвиква някакво смущение. Тя успешно замества глюкозния серум и различните изкуствени солни серуми, предизвиквайки истинско прочистване на бъбреците…

Пресният белтък, или ядките на кокосовия орех, се консумира във всички стадии на плода (във всички стадии на узряване). Меката сърцевина, като пресечено мляко, на кокосовите орехи «ниа» (зрели, но не сухи, които трябва да се оберат от кокосовата палма) се дава на бебета, както и на малки прасенца, които не сучат. Според Ж. Льопин в 100 грама се съдържат:

въглехидрати	1
смоли	0,33
белтъци	1,46
мазнини	2,40
целулоза	4,30
минерални соли	6
вода	84

По-нататък Пол-Анри Петар ни говори за «ти» — храст с право и жилаво неразклонено стебло, с корона от дълги тъмнозелени листа, който расте като жив плет край повечето колиби. Дървото «ти», от рода на кремовите растения, поради многобройните си качества играе в живота на туземците роля, подобна на тази на «уру» (плода на хлебното дърво) и на пандануса… Коренът на «ти» е издължен, спуска се отвесно надолу, често е разклонен, при 20-годишно дърво може да достигне 2 м дължина и диаметър колкото човешки крак…

5-килограмов корен съдържа над 1 кг захароза. Младите корени са много бедни на захар и не се използуват за храна. Съдържанието им на захар се увеличава с възрастта и туземците консумират винаги корени над 5 години, които тежат над 5 килограма…“

Но тези корени трябва да се пекат от 24 до 48 часа в полинезийска пещ. Тази фурна, или „химаа“, се прави приблизително така: изкопава се дупка с около 1,5 м диаметър на 50–60 см дълбочина, вътре се изгарят дърва; когато станат на жар, се слагат камъни, които се оставят да се нажежат до червено, след това камъните се покриват с бананови листа и храната се оставя да се пече върху тях, покрива се с още бананови листа, за да не се изцапа от пръстта, и накрая се затрупва с пръст или пясък, като се оставя да се пече бавно. За обикновените храни това отнема 1–2 часа. За „ти“ — от 24 до 48 часа според Пол-Анри Петар.

„Преди двадесетина години по сергиите на амбулантните търговци все още можеха да се намерят кубчета корени на «ти», печени в «химаа». Това лакомство се ценеше много от таитяните, които смучеха парчета «ти» вместо бонбони и ги използуваха, за да подслаждат чая си… Когато туземците от Рапа нямат време или желание да запалят «химаа», те само нарязват суровите корени на много тънки резени и ги потапят във вряща вода за няколко часа, така получават сладка отвара, която използуват, след като я прецедят, за подслаждане на напитките и храните си…“

В кътчета, където няма много зеленина (например крайбрежието на Галапагоските острови или в архипелага Туамоту), ще бъде приятно, ако на борда се сложат да покълнат зърна от жито, соя, крес. Ако не съм постоянствувал в това отношение по време на пътешествието си, то е, защото съм лишен от дарба в готварското изкуство и не зная хубави рецепти за кълновете. Фирмата „Селкрафт“, ул „Медерик“ 6, Париж 17, продава прост апарат и книжка с лесни рецепти. Не правя реклама, просто давам сведение и смятам, че е полезно.

Никол пристигна сама в Таити с „Ескюло“. Тя прави „кисело зеле“ от плодовете на папая: зелените плодове се обелват, настъргват се, махат се семките, оставят се най-малко 15 дни да киснат в сол. По този начин се запазват много дълго. При консумиране „киселото зеле“ трябва да се изплакне, за да се отстрани солта, и да се вари около 1/2 час в тенджера под налягане. След това се прибавят месото, сланината и саламът (пресни или консервирани), малко месен екстракт, пипер, подправки. Слага се да ври още 10 минути.

Рецептата на Никол за консервиране на тон и доради, уловени с чепаре, е следната: рибата се вари във вода, топлите или студени парчета (без значение) се слагат в стъклени буркани, прибавят се нарязан суров лук и подправки и се заливат с оцет. Така рибата се запазва с месеци в нехерметизирани буркани, при условие че е заляна с много оцет.

Избягвайте рибата в атолите и кораловите острови в Тихия океан: някои риби могат спокойно да се ядат тук, докато там, 200–300 м по-далече, същите видове понякога са силно отровни. Имало е смъртни случаи. Винаги трябва да питате местните жители дали тази или онази риба може да се яде. Те ще ви попитат къде сте я уловили.

Общо правило е, че хищните риби (тон, каранкс), уловени край коралите, никога не са отровни. Но понякога и това се случва: срещнах двама души, сериозно отровени от тон (боледуваха 1 месец). Има обаче един вид риба, която със сигурност може да се яде: тя е яркочервена, с големи черни очи и режещи почти като ножчета за бръснене люспи. Не по-голяма от човешка длан, тя обича малките тъмни дупки в кораловите рифове и живее на ята. Много лесно се улучва с харпун. Всички жители на Таити, Маркизките острови и островите Помоту, които разпитах, ми казаха, че тази риба никога не е отровила никого.

В зоните на Индийския океан, които познавам — Чагос, Каргадос-Карахос, остров Мавриций, има също отровни риби, но са много по-слабо отровни, отколкото в Тихия океан; човек, общо взето, се оправя с една-две тежки нощи.

Не се носят слухове за Галапагоските острови: всички риби могат да се ядат, с изключение на тетродона, който, както се говори, може да бъде силно отровен във всички морета. Той се разпознава лесно: надува се, ръмжи, когато се хване на въдицата. Ив и Бабет Жонвил ядоха много по време на престоя си на Галапагоските острови, но отделяха грижливо кожата, главата и най-вече вътрешностите. Един приятел океанограф им беше казал, че тетродонът е много вкусна риба, при условие че се спазват правилата, посочени по-горе.

В открито море при хубаво време понякога може да се харпунира балиста. Тя обича да плува до руля. Голяма е колкото дланта на ръката, с твърда като гьон кожа и голяма гръбна перка, която се изправя и остава в това положение. Оттам идва и другото й име — бодлоперка. През живота си съм изял десетина, но наскоро научих, препрочитайки Бомбар, че понякога балистата е толкова отровна, че може да убива.

Една медицинска публикация, на Ж. и С. Риволие, излязла в „Тетрадките Сандоз“, №14, юни 1969 г., много подробно разглежда отровните морски животни.

В Таити се консултирах с доктор Кристиан Жонвил, приятел ветроходец, обиколил света под ветрила и доста поскитал из Тихия океан. Следователно може да се постави в нашето положение и ето какво си записах:

Най-честото отравяне се изразява с главоболие, болки зад очите, в ставите, стомашно разстройство, евентуално повръщане и сърбежи, понякога много силни.

Лечение, което следва по-долу, ми беше препоръчано през 1971 година от Кристиан Жонвил, в случай че се отровя в някое безлюдно кътче.

а) за болките: две мускулни инжекции на ден с „Новобедуз“ 10 000 (витамин В₁₂) и четири таблетки „Бетримакс“ на ден (вит. В₁, В₆, В_!2). Да се придържам към тези дози, да не ги превишавам. Инжекциите и хапчетата от 2 до 4 дни. Щом стане възможно, да намаля броя на инжекциите до 1 на ден;

б) при разстройство: освен инжекциите и таблетките от предишната точка да взимам чревен антисептичен препарат от рода на „Ерцефурил“, „Ганидан“ или „Талидин“ — три дни.

в) при повръщане: да прибавя към лечението „Примперан“ на капки, като инжекции или на таблетки, по избор, докато трае повръщането.

Във всеки случай човек трябва да опита да стигне до селище с медицински пункт или болница; с тези неща не трябва да се действува любителски, освен ако е невъзможно да се действува другояче.

От друга страна, Кристиан Жонвил е намерил бележките на стария таитянски магьосник Тиурай, умрял отдавна, и с помощта на учителя по таитянски Мако Теван е превел нещо интересно за нас. Магьосникът Тиурай дава две рецепти:

Първа рецепта:

Една супена лъжица оцет. Една супена лъжица поизпечена захар. Един зелен плод (неузрял) от „ноно“ (Morinda cyclofilia за ботаниците). Този плод расте на храсти и кората му е грапава като кората на ананаса. На големина може да бъде колкото яйце или топка за тенис. Среща се по много острови и атоли на Тихия океан.

Плодът „ноно“ се смачква цял (с кората, семената, всичко), сокът се изстисква, смесва се с оцета, прибавя се захарта и се изпива. На следващия ден се повтаря. Не повече.

Втората рецепта е, когато човек няма нищо под ръка. Взимат се костите на отровната риба, стриват се на прах, разбъркват се с вода, сваряват се и се пие. Текстът на магьосника Тиурай не уточнява нито колко вода е необходима, нито колко време трябва да се вари.

Парите

Е да, парите… колкото и да се стискаме и да живеем горе-долу разумно, те са нужни повече или по-малко, в зависимост от темперамента. Във всеки случай едно е сигурно: човек може да отиде много далече и да живее много интересно с много малко пари на тръгване, защото винаги се оправя някак по пътя… при условие че е на път.

Чартър или школа по ветроходство са оправяли положението на мнозина на Антилските острови и на Таити. Така бордовата каса вероятно ще се напълни по-малко, отколкото в Средиземно море, но безспорно това е приличен начин да се съберат пари, за да може да се продължи. И няма значение дали яхтата е 15 или 9 метра, човек винаги може да намери изход с чартъра или с уроците по ветроходство в някое подходящо пристанище.

Тук, в Таити, мнозина приятели работят нещо на сушата или по други яхти и касата не се изпразва. Жори поправяше ветрила и шиеше брезентови навеси за богаташките яхти. Кристиан, който слезе от някаква яхта на брега без едно су в джоба, след две години замина за Холандия да си купи 8-метров стоманен тендер, беше спечелил пари, правейки моментална снимки с „Полароид“ на пристигащите на летището и на пристанището туристи и в нощните барове. Джек пишеше писма на английски за местните китайски търговци. За тези, които владеят много добре чужд език, понякога има преводи. Това правиха Уилям и един друг дългокос приятел.

Клаус пък ни повери яхтата си за няколко седмици, а самият той отиде да управлява като шкипер 25-метровата яхта на един богат индустриалец, който плаваше от Антилските острови до Таити. Беше голям удар, защото такива пътешествия са добре платени. Разбира се, не трябва да се разчита на толкова добри постъпления, но човек винаги се оправя някак. Спомням си, че много отдавна, по време на един престой в Далечния изток, на територия, където се говореше английски, давах уроци по френски; беше много слабо платено — точно колкото да не умра от глад, а и не зная дали учениците ми въобще научиха нещо. Но така самият аз научих английски и впоследствие това много ми послужи.

Може и да се напише книга. Достатъчно е да се разказва. От друга страна, в морските списания често са доволни, ако отпечатат разкази за пътешествия, за живота по време на престоите. Това не стига, ако живееш на сушата, там е много скъпо. Но на борда е съвсем различно. По време на миналото пътешествие от Франция до Таити и обратно ние живяхме 2 години, без да пипнем спестяванията си, благодарение на работата по стъкмяването и авторулевия на една съседна яхта в Касабланка, малко чартърни превози край Канарските и Антилските острови, няколко статии в списание „Бато“ и едноседмично придружаване.

Снимането на филм по време на плаването може да бъде вълнуващо. Прожектирането му при престоите е сигурно средство за нови постъпления в касата. За съжаление това изисква значителни капиталовложения и има големи рискове, защото трябва да се снима с 16-милиметров цветен филм. Но ако човек може да си позволи този риск, морското пътешествие сигурно ще бъде по-интересно, по-живо, ще се забележат неща, които иначе могат да се пропуснат. И ако може да се изплатят вложените средства, като се покаже на публиката приятен филм, после човек живее с тези пари, те не са откраднати. Ако се съберат повече, отколкото са необходими за разумните ни потребности, част от тях винаги могат да се използуват за неща, които не вредят никому, например да се посади дърво. Ако наистина не искаме да осъзнаем невероятната съдба, към която фалшивите богове на съвременния свят тласкат цялото човечество, тогава ще дойде ден, когато ще кажем на внуците си: „Знаеш ли, едно време навсякъде имаше цветя и дървета, и зеленина; небето беше синьо, а не цялото сиво, и морето също беше синьо, а не пълно с мазут; даже можехме да плаваме по него, без да искаме разрешение, защото едно време бяхме свободни; ще ти разкажа какъв беше животът преди, когато бях на твоите години… Ела да видиш, ще ти покажа един много стар филм, вижда се синьото море с белите вълни и златистите крайбрежни пясъци, и птици, които наистина летят и пеят, и цветя и дървета. Но всичко това бе разрушено от…“

Малко след първото издание на тази книга бях залят от възмутени писма по повод моя „дар за папата“. Препоръчвам на хората, които ме упрекват за това, да си сварят яйце много бавно. И да поразмислят малко, докато го варят, над един разказ, в който става въпрос за послание с прашка и за една криворазбрана парола.